Пусни народа ми да кара сърф

Пусни народа ми да кара сърф Ивон Шуинар Времетраене: 1:34 мин. Отговорната компания Ивон Шуинар, Винсънт Стенли Времетраене: 1:16 мин. Живот с нулев отпадък в България Блажка Димитрова Времетраене: 19:39 мин. Пропаст Робърт Харис Времетраене: 1:24 мин. Жени, лишени от търпение Джаили Амаду Амал Времетраене: 1:31 мин. Мечтателка Хана Грейс Времетраене: 1:24 мин. Сънят Дейвид Айк Времетраене: 1:24 мин. Портрет на един убиец Ан Мередит Времетраене: 1:09 мин.

Образованието на един неохотен бизнесмен. Включва още 10 години нестандартна бизнес философия.

"Когато през 2005 г. започнах да пиша "Пусни народа ми да кара сърф", първоначалното ми намерение беше това да бъде философски наръчник за служителите на "Патагония". Изобщо не съм очаквал тази проста книга да се преведе на десет езика и да се изучава в гимназиите и университетите, че дори да има влияние върху големите корпорации. Даже "Харвард" използва компанията ни за практически казус. Винаги сме считали "Патагония" за експеримент по правене на бизнес по нетрадиционни начини. Никой от нас не беше сигурен в успеха, но всички бяхме наясно, че "обичайният бизнес" не ни интересува. Е, оцеляхме и дори процъфтяваме вече почти половин век, а дори и по-дълго, ако се смята и първата ни компания - "Шуинар Екуипмънт", за катерачна екипировка. Сегашното име на компанията ни е "Патагония Уъркс" и в нея влизат компанията ни за дрехи "Патагония и компанията ни за хранителни продукти "Патагония Пръвижънс". Инвестирали сме и в няколко други стартиращи компании със сходна философия. По ирония на съдбата се превърнахме в голямата компания, за която никога не сме мечтали, нито пък сме искали да бъдем.

Продължаваме да сме семейна компания и да се наслаждаваме на работата си. Нямам усещането, че се е налагало да правим компромиси с ценностите си, за да станем големи. Нямаме намерение да продаваме компанията или да я предлагаме на борсата, защото това би компрометирало мисията ни "да използваме бизнеса, за да вдъхновяваме и прилагаме решения на екологичната криза".

От 2005 г. здравословното състояние на планетата, която считаме за свой дом, не е особено добро. Обществеността в развития свят е все по-информирана за това, че планетата ни се затопля до опасни нива в резултат на собствените ни действия. Въпреки това и независимо от хилядите статии, книги, филми и предупреждения на учените и дори на военните, че глобалното затопляне е най-голямата заплаха за сигурността на човечеството, правителствата, бизнесите, вие и аз все така отказваме да предприемем смислени действия, за да разрешим проблема. Още по-тревожни са анкетните проучвания на "Галъп" от 2007 и 2008 г., според които 38% от световното население никога не са чували за глобалното затопляне или нямат мнение по въпроса.

Въпреки че някои от най-големите световни корпорации полагат значителни усилия да намалят отпечатъка си върху природата, всеки един от глобалните показатели за здравето на планетата ни продължава да сочи в грешната посока. Мрежата "Глобален отпечатък" (Global Footprint Network) изчислява, че понастоящем надхвърляме със 150% капацитета на планетата да възобнови основни за съществуването ни "услуги" като например чиста вода и въздух, обработваема земя, природосъобразен риболов и стабилен климат. Когато "Патагония" стартира през 1973 г., населението на Земята беше четири милиарда, а сега е повече от седем, като прогнозата е да стигне девет милиарда до 2053 г. Но не това е най-страшното.

В същото време богатството на това население нараства с 2,5 до 3% на година. До 2050 г. ще надхвърляме с 300 до 500% капацитета на планетата ни да се възобновява. Не е нужно да имате магистърска степен по бизнес администрация, за да сте наясно, че това означава фалит. Световната икономика, управлявана от правителства, контролирани от своя страна от големи мултинационални компании, е зависима от непрестанните растеж и печалби. Всичко, което успяваме да постигнем, за да имаме по-зелена, по-устойчива планета, се заличава от растежа - растежът е слонът в стаята, за който никой не иска да говори.

При наличието на всички тези проблеми - глобално затопляне, неустойчиво потребление на ресурсите и неравномерно разпределение на богатствата в световен мащаб, имаме идеалния сценарий за драстична промяна в икономическия и екологичния си модел. През цялата история империите са се сривали, следвайки същия този сценарий. Ако приемете глобализацията и капитализма като една гигантска "империя", последиците ще са катастрофални.

За всичките си седемдесет и пет години на безразсъдни каскади съм бил достатъчно близо до смъртта, за да приема факта, че един ден ще умра. Това не ме притеснява особено. За всичко си има начало и край - за хората и за начинанията им.

Видовете се развиват и умират. Империите се въздигат и се сгромолясват. Бизнесите растат, а след това се смаляват. Без изключение. Този факт не ме притеснява. И въпреки това ми е тежко да съм свидетел на шестото голямо заличаване на видовете, при което хората носят пряка отговорност за пълното унищожаване на толкова много чудесни същества и безценни местни култури. Особено много ме натъжава да наблюдавам тежкото положение на собствения си вид - ние, изглежда, сме неспособни да се справим с проблемите си.

Злото в обществото ни става повече и по-силно и това ни кара да осъзнаем, че като по-голяма и влиятелна компания отговорностите ни към обществото и усилията ни да бъдем дори още по-отговорни също са нараснали. Постигнатото от нас през последното десетилетие и плановете ни за следващите са причината за това обновено издание на книгата."
Ивон Шуинар, предговор към второто издание

Ивон Шуинар е основател и собственик на компанията "Патагония Инк". Започва бизнеса си, като в края на 50-те години на миналия век проектира, разработва и разпространява оборудване за алпинисти. През 1964г. създава първия каталог за поръчки по пощата - една страничка отпечатана на циклостил, придружена със съвет да не очаквате доставка в сезона за катерене. През 80-те години компанията на Шуинар се разраства до такива размери, че той се замисля за предсрочно пенсиониране. Вместо това продължава да развива и насочва "Патагония" в посока намиране на решения за все по-задълбочаващата се екологична криза. През 2011г. "Патагония" поставя началото на "1% за планетата" - организация от компании, които допринасят с поне един процент от чистите си годишни продажби на различни групи, събрани в списък и одобрени екологични организации. Шуинар прекарва голяма част от времето сред природата и продължава да управлява "Патагония".

Книгата е част от поредицата "Пътешествия и приключения" на издателство "Вакон".

"Никое хлапе не мечтае като порасне, да стане бизнесмен. Иска да бъде пожарникар, професионален спортист или лесничей. Братята Кох и Доналд Тръмп са герои само за други бизнесмени с подобни ценности. А аз исках когато порасна, да стана трапер.

Баща ми беше корав френски канадец от Квебек. Ходил е на училище само три години, преди да се наложи да се откаже и да започне да работи в семейната ферма на девет години. Тъй като е бил най-упоритият работник сред деветте си братя и сестри, когато станал на десет, баща му го избрал да отиде с него в Мейн и да започне работа във фабрика. По-късно работил като мазач, дърводелец, електротехник и водопроводчик. Не е зле за третокласник. В Лисабон, щата Мейн, където съм роден, се научил да поправя становете на фабриката за производство на вълнени тъкани "Уарумбо Улън Мил". Смятам, че съм наследил от него любовта си към тежкия физически труд и усета си за качество, особено за фините инструменти. Един от най-ярките ми ранни детски спомени е как седи в кухнята до дървената печка, пие уиски от бутилката и си изважда с клещи няколко зъба - и развалени, и здрави. Имаше нужда от протези, но смяташе, че местният зъболекар взема прекалено скъпо за тази част от работата, която лесно можеше да свърши и сам.

Мисля, че съм се научил да се катеря, преди да се науча да ходя. Отец Симард, който живееше на горния етаж в къщата, която бяхме наели, ме окуражаваше да пълзя нагоре по стълбите, където ме чакаше с лъжичка мед за награда. Когато бях на около шест години, брат ми Джералд ме взе за риба, закачи тайно двайсетсантиметрова щука в края на въдицата и ме накара да повярвам, че аз съм я уловил. Оттогава съм пристрастен към риболова. Почти всички в Лисабон бяха от френска Канада и аз посещавах френско католическо училище до седмата си година.

Двете ми сестри, Дорис и Рейчъл, бяха по-големи от мен с девет и единайсет години и тъй като брат ми беше в армията, а баща ми - все на работа, израснах, заобиколен от жени. Така предпочитам да живея и сега. Майка ми Ивон бе приключенецът в семейството и именно нейна беше идеята през 1946 г. да се преместим в Калифорния, където се надяваше, че сухият климат ще има благотворно влияние върху астмата на баща ми.

Продадохме на търг всичките си вещи, мебелите, които баща ни беше направил със собствените си ръце, и в един тежък за мен ден ние, шестимата, се натоварихме на семейния крайслер и поехме на запад. Някъде по Route 66 спряхме в индианска хижа и майка ми извади консервираната царевица, която беше приготвила за пътуването, за да я даде на жена от племето хопи и гладните ѝ деца. Тази случка вероятно бе първият ми урок по благотворителност. Когато пристигнахме в Бърбанк, останахме при друго семейство от френскоговоряща Канада, а мен ме записаха в държавно училище. Бях най-дребното дете в класа, не говорех английски и постоянно трябваше да се защитавам, защото имах "момичешко име". Така че направих това, което всеки бъдещ предприемач вероятно би направил: избягах.

Родителите ми ме прехвърлиха в енорийско училище, където можех да получа повече помощ от монахините. Бележникът ми от тази година е пълен с двойки по всеки предмет. Езиковите и културните разлики ме направиха единак и прекарвах по-голямата част от свободното си време сам със себе си. Останалите деца в квартала нямаха право дори да пресичат улицата сами, а аз карах колело по единайсет-дванайсет километра, за да стигна до едно езеро насред частно игрище за голф, където се криех сред върбите, далеч от охраната, и ловях костур. По-късно открих дивата природа на парка "Грифит" и на река Лос Анджелис в рамките на града, където прекарвах всеки ден след училище, за да ловя жаби с харпун, да хващам речни раци и да стрелям по зайци с лък. През лятото плувахме в покрития с пяна вир, захранван от отточната тръба на лабораториите за промиване на филмовите ленти на едно от филмовите студиа. Ако някога се разболея от рак, причината може да се търси някъде там.

Мразех гимназията. Имах пъпки, не можех да танцувам и нито един от предметите не ме интересуваше, освен този по трудово обучение. Бях, така да се каже, буен и непрекъснато ме задържаха след часовете. Тъй като създавах проблеми, често ме караха да пиша изречения, започващи с "Повече няма да..." по петстотин и повече пъти. Пробуждащият се у мен предприемач вземаше по три молива едновременно и ги завързваше заедно с клечки и гумени ластици, за да пише по три реда наведнъж. Справях се отлично в груповите спортове като баскетбол и американски футбол, но когато се налагаше да играя пред публика, изпусках топката от притеснение. Рано разбрах, че най-добре е да създадеш собствена игра. Тогава винаги ще бъдеш победител. Моите игри се намираха в океана, поточетата и хълмовете около Лос Анджелис.

Математиката ми беше толкова скучна, че понякога просто се взирах в тавана и се опитвах да преброя всички дупки в перфорираните му плочи. Часовете по история ми даваха възможност да се упражнявам в задържането на въздух, за да мога през почивните дни да се гмуркам все по-дълбоко и да ловя изобилни количества морски охлюви и омари от брега на Малибу. В часа ни по авторемонт лягах върху лежанката, плъзвах се под колата, върху която работех, и се показвах, само за да огледам краката на сладураната, която ни проверяваше за присъствие.

Няколко други типове, които като мен не се вписваха, включително възрастни – учителят по музика Робърт Клаймс и студентът в магистърска програма в UCLA Том Крейд, основаха клуба за дресиране на соколи на Южна Калифорния, където обучавахме соколи и ястреби да ловуват. Всеки уикенд през пролетта тръгвахме да търсим гнезда на ястреби. Понякога предавахме малките на правителството или пък отнасяхме някой млад ястреб, за да го дресираме. Благодарение на клуба ни бяха въведени първите законови разпоредби във връзка с дресировката и лова със соколи в Калифорния.

Това бяха годините, които в най-голяма степен ме формираха като човек. Когато на петнайсетгодишен хлапак му се налага да улови в капан див ястреб кокошар, да будува цяла нощ с него, докато той най-накрая му се довери достатъчно, за да заспи върху юмрука му, и след това дресира тази горда птица единствено с положително насърчение, тогава дзен учителят не може да не попита: "Кой всъщност е дресираният тук?".

Един от възрастните, Дон Прентис, беше катерач. Той ни научи как да слизаме с двойно въже до гнездата на соколите на скалите. Дотогава винаги просто се държахме за въжета и слизахме надолу, премествайки ръцете си една след друга, но той ни показа как да увием хартиено въже (откраднато от телефонната компания) около ханша си и над рамото, за да контролираме спускането надолу. Смятахме, че това е най-великият спорт на света и не спирахме да се упражняваме, да ставаме все по-добри и изобретателни. Направихме си собствени дрехи за целта, подплатени с кожа, за да можем да се спускаме все по-бързо и по-бързо. Едно от най-опасните ми, почти смъртоносни преживявания се случи, когато се опитах да направя супердълго висящо спускане с двойно въже, като завързах три въжета по дължина. Когато достигнах до първия възел, въжето захвана няколко ластика около врата ми. Тъй като хартиените въжета бяха много тежки, не можех да ги изтегля, така че да преминат възела. Висях така, приклещен на ножица, повече от час. Вече бях готов да се предам и да се оставя да падна и загина, когато възелът премина и достигнах земята, където тялото ми изпадна в конвулсии. Качвахме се в движение на товарни влакове, за да достигнем до западния край на долината на Сан Франциско, където да се спускаме с въжета от песъчливите скали на Стоуни Пойнт. Нямахме специализирано оборудване и обувки за катерене. Бяхме с кецове или боси.

Никога не ни хрумна да се изкачваме по скалите, докато един ден, когато се спусках по една камина в Стоуни Пойнт, попаднах на човек от "Сиера Клъб", който се катереше нагоре! Помолихме Дон Прентис да ни покаже още няколко трика в катеренето и още същия юни, когато бях на шестнайсет години, се качих на стария си форд от 1940 г., който бях реставрирал в часовете по авторемонт, и отпраших към Уайоминг. Помня страхотното чувство да карам сам през пустинята Невада в 40-градусовата жега, да подминавам ретро автомобили и кадилаци, спрели отстрани на пътя, с вдигнати капаци и прегрели двигатели.

В Пайндейл, Уайоминг, се срещнах с Дон Прентис и няколко младежи и заедно поехме с раници на гръб към планината Уинд Ривър Рейндж на север. Искахме да изкачим връх Ганет - най-високия в Уайоминг, но нямахме водачи и някак си се изгубихме. Аз исках да се изкатерим по западната страна, а другите - по деретата от северната. Разделихме се и аз поех сам нагоре по скалите от западната страна. Късно през деня се оказах сам на билото, насред гръмотевична буря, пързаляйки се из стръмните заснежени полета с гладките си работни обувки, които бях купил от магазина "Сиърс".

Оттам поех с колата към Тетонските възвишения, където исках да продължа да се уча да се катеря през цялото лято. В крайна сметка успях да уговоря двама катерачи от Дартмут да ми позволят да се присъединя към тях, за да изкачим ждрелото Темпълтън на връх Симетри Спайър. Това се случи, след като други катерачи вече ме бяха отрязали заради липсата ми на опит, така че реших да не им разказвам много-много за себе си. Това беше първото ми истинско катерене с въже, но просто се преструвах, че знам какво правя и продължавах нагоре, дори когато ме помолиха да ги водя в най-трудния участък – влажна и хлъзгава теснина. Връчиха ми клинове и чук, който нямах никаква представа как да използвам, но в един момент схванах и въпреки всичко успях. След това пътуване се връщах в Тетон всяко лято, за да се катеря в продължение на три месеца. Като се сещам за онези ранни свои опити в катеренето, понякога си мисля, че е истинско чудо, че съм жив.

В Тетонските възвишения ловях и риба. Когато бях на седемнайсет, видях как Глен Екзъм учи сина си Еди да лови на муха оттатък бунгалото на школата по катерене. Глен бе планински водач и легенда в катеренето в цялата долина. Освен това беше и изкусен майстор на риболова с муха. Когато ме видя да го гледам, се провикна: "Ела тук, синко!" и се зае да ме учи как да ловя на муха. Изоставих телескопичната си въдица и разните лъскави примамки и оттогава ловя само на муха.

След като завърших гимназия през 1956 г., бях студент в общински колеж в продължение на две години и работех на половин ден при брат си, който имаше частно детективско бюро - "Майк Конрад и сътрудници". Основният ни клиент беше Хауърд Хюз и поръчките ни бяха все свързани с мацките му: да следим какви ги вършат безбройните му старлетки, да охраняваме яхтата му от навлеци и да прикриваме достатъчно добре местонахождението му, така че да не успеят да му връчат призовка във връзка с разправиите му с "Транс Уърлд Еърлайнс".

През ваканциите ходехме с приятели до дивите местности на Баха и до брега на Мексико, за да сърфираме и да се возим в шевролета ми от 1939 г., който бях купил за петнайсет долара. След като при едно пътуване спукахме гума деветнайсет пъти, натъпкахме задните си гуми с листа и плевели и едва изтътрихме последните двайсет километра до Масатлан. От лошата вода там винаги се разболявахме, а не можехме да си позволим лекарства, така че използвахме въглен от лагерния огън, смесвахме го с половин чаша сол в чаша вода и го пиехме, за да предизвикаме повръщане.

Скоро разбрах, че ако ще прекарам остатъка от живота си, пиейки лоша вода и хранейки се от уличните сергии и пазари в Третия свят, най-добре да свикна с това. Да развиеш естествен имунитет към "болестта на туриста", причинявана от паразита Жиардиа ламблия, не е лесна работа, но ако откажеш да приемаш флажил и антибиотици и не пиеш йодизирана и хлорирана вода, постепенно изграждаш имунитет към нея. Дори и днес пия от всеки поток, в който ловя риба (освен от реките с мъртва сьомга), и рядко се разболявам.

Обратно в Калифорния започнах да прекарвам уикендите през зимата в Стоуни Пойнт, а през есента и пролетта - в Такуиц Рок над Палм Спрингс. Там се запознах с няколко млади катерачи от "Сиера Клъб": Ти Ем Хърбърт, Ройъл Робинс, Том Фрост, Боб Кампс и други. Постепенно се прехвърлихме от Такуиц към Национален парк "Йосемити", където само няколко от големите скали бяха изкачвани."
Из книгата

Вакон ООД
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 2
vakon.vakon@abv.bg

Предговор
Предговор към второто издание
Въведение
История
Философия

• Философия на продуктовия дизайн
• Производствена философия
• Философия на дистрибуцията
• Философия на маркетинга
• Финансова философия
• Философия на човешките ресурси
• Управленска философия
• Екологична философия

Обърни се и направи крачка назад
Благодаря
Библиография
Бележки