"Двайсет и девети ден. 9:15 сутринта
– Телевизионен водещ, телевизионен водещ, телевизионен водещ, телевизионен водещ, локомотивен машинист.
– Локомотивен машинист? – вдигна поглед сержант Хупър.
– Съжалявам, грешката е моя. Телевизионен водещ.
Главен инспектор Колридж стовари дебелата папка с профили на заподозрени върху бюрото и отново насочи вниманието си към големия видеоекран, който беше монтиран в ъгъла на оперативната стая. През изминалите два часа бе гледал произволно избрани видеокасети.
Гари лежеше на зеления диван. Бутонът на паузата беше натиснат и изображението на Гари бе застинало. Ако видеото вървеше, картината щеше да е горе-долу същата, защото Гари беше в обичайната си позиция с широко разкрачени крака и стегнати мускули, докато разсеяно почесваше тестисите си с лявата си ръка.
Върху десния му глезен се рееше размазан син орел. Колридж мразеше този орел. Изобщо каква прилика, по дяволите, намираше тази арогантна и невежа буца между себе си и орела? Той натисна копчето за пускане и Гари заговори:
– Типичният английски отбор от първа лига се състои от десет идиота и една едра горила, която се мотае отпред – обикновено някой черен тип.
Колридж се мъчеше да прояви някаква заинтересованост. Умът му вече се разсейваше. Колко още глупости можеха да изговорят тия хора?
Разбира се, всички говореха глупости, но при повечето хора те просто изчезваха в празното пространство, а при тези тук оставаха завинаги. На всичкото отгоре това бяха доказателства. Той трябваше да ги слуша.
– ...Онова, което десетте идиота трябва да направят, е да продължават да ритат топката към горилата с надеждата, че тя ще остане непокрита и ще имат късмета да вкарат топката вътре.
Светът и преди беше чувал тези блестящи прозрения – те бяха избрани да бъдат излъчени, след като бяха предизвикали радостна тръпка у хората от "Продукция Любопитния Том". Думите "черна" и "горила" в едно и също изречение щяха да се превърнат в един наистина славен момент за риалити телевизията.
– „Смел, провокативен и противоречив“ – промърмори Колридж под носа си.
Цитираше вестникарска статия, която бе намерил в кутията на видеокасетата, която гледаше.
Всички касети на "Домашен арест" бяха пристигнали със съответните изрезки от вестници, прикрепени към тях. Хората от медийния офис на "Любопитния Том" определено бяха старателни. Когато човек поискаше архива им, го получаваше. Статията, която Колридж бе прочел, беше профил на Джералдин Хенеси, знаменитата продуцентка, която стоеше зад "Домашен арест".
Вестникът цитираше, че Джералдин, известна на пресата като Джералдин Тъмничарката, е казала: "Ние не сме телевизия Би Би Си. Ние сме телевизия Би Пи Си – Безстрашни, Провокативни и Спорещи, и като точно такива позволяваме на света да види небрежния, несъзнателен расизъм на Гари".
Колридж въздъхна. Провокативни? Спорещи? Що за амбиции бяха това за една зряла жена? Той насочи вниманието си към мъжа, който седеше на оранжевия диван срещу Гари, напереният Джейсън, познат като Джаз. Той беше толкова спокоен, толкова модерен, изпълнен с такава демонстративна самоувереност и винаги се хилеше, с изключение на случаите, когато се усмихваше подигравателно, както правеше в момента.
– Точно така, приятел – продължи Гари. – Няма умения, нито финес или планиране. Цялата ни национална игра се базира на стратегията на щастливия случаен удар.
Той отново намести гениталиите си, чиято форма можеше ясно да се различи под лимоненозеления сатен на спортните му шорти. Камерата го даде в близък план. Хората от "Любопитния Том" очевидно си падаха по гениталиите, вероятно защото бяха Би Пи Си.
– Не ме разбирай погрешно за това, дето казах, че едрото момче отпред е черно, Джаз – добави Гари. – Факт е, че напоследък повечето нападатели в Лигата са такива.
Джаз изгледа Гари по начин, който очевидно смяташе за едновременно загадъчен и заплашителен. Тялото на Джаз беше още по-добро от това на Гари и той също поддържаше мускулите си в почти постоянно стегнат вид. По ръцете му сякаш премина вълна, докато разсеяно галеше дебелата златна верижка около врата си, която висеше тежко върху красивата му, гладка гръд.
– Горила.
– Какво?
– Ти не каза "момче", каза "горила".
– Така ли? Е, имам предвид, че горилите са едри и силни, нали? Като вас.
Застаналата до кухненските шкафове руса хипарка Лейла, която се смяташе за супермодел, тръсна възмутено прекрасните си плитки с мъниста. Инспектор Колридж знаеше, че тя го бе направила, защото в монтираното видео, което той гледаше, камерата рязко се беше насочила към нея. Нямаше начин "Любопитния Том" да пропусне тази малка високомерна надувка от средната класа. Колридж бързо бе започнал да осъзнава, че редакционната позиция на "Любопитния Том" твърдо беше антиинтелектуално лицемерие.
"Смятаме себе си за "Любопитния Том" на народа" – беше следващият цитат на Джералдин в статията. Тя очевидно смяташе Лейла за надута кучка от средната класа, защото монтираното видео я представяше по този начин. Колридж напсува екрана. Гледаше Джаз... искаше да гледа Джаз, но една от основните пречки за разследването му беше, че можеше да гледа само онзи, когото "Любопитния Том" бе пожелал да покаже точно в този момент, а целта на инспектор Колридж беше много различна от тази на "Любопитния Том". "Любопитния Том" се опитваше да прави онова, което те наричаха "велика телевизия". Колридж се опитваше да хване убиец.
Сега камерата се върна отново на Гари и неговите тестиси.
Колридж не мислеше, че Гари е убиецът. Той познаваше Гари. Беше ступвал двайсет такива като Гари всяка събота вечер по време на дългите години, когато носеше униформа. Хората като Гари бяха еднакви – толкова шумни, самодоволни и наперени. Колридж си припомни как бе изглеждал Гари преди две нощи, веднага след убийството, когато се бяха изправили един срещу друг пред записващия полицейски диктофон. Тогава Гари не изглеждаше толкова наперен, изглеждаше уплашен."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
