Втора част от хитовата поредица на Соман Чайнани "Училището за добро и зло". След завършека на събитията в първата книга светът на приказните герои е много променен.

След като спасяват себе си и съучениците си от ужаса, последвал от последната им битка една срещу друга, Софи и Агата са върнати обратно в родното си село, за да заживеят щастливо завинаги заедно. Но вълшебните приказки имат свои правила и магическият свят на "Училището за Добро и Зло" не може да намери покой, докато историята на двете момичета не бъде завършена.

Когато Агата тайно в себе си пожелава да бе избрала друг щастлив завършек като кралица на Камелот до принц Тедрос, вратите на Училището се отварят отново за двете приятелки. Светът, който намират обаче, вече не е същият. Стари вражди са потушени, нови огньове са разпалени. Доброто и Злото вече не са врагове, балансът е нарушен, мостът между Кулите е срутен, а неотдавнашните принцове и принцеси не са това, което изглеждат. Под тази странна подредба кипи война, а ужасяващ нов враг се надига в сенките.

В Училището за Добро и Зло настъпва "Свят без принцове" - вещици и принцеси се изправят срещу момчетата, приютили се в старата Кула на Злото. Между двете училища се готви война, а само Агата и Софи могат да възстановят мира. Цената обаче е висока. Ще може ли Софи да съхрани доброто в себе си? Ще трябва ли Агата да се откаже от приятелката си, за да получи своя щастлив край? И как се прощава непростимото?

В "Училището за Добро и Зло. Свят без принцове" Соман Чайнани създава грандиозен и мащабен магичен свят, в който проблемите от реалния свят заживяват свой нов живот. Романтика, приятелство, лоялност, магия, хумор и загадка се преплитат в напрегнат и вълнуващ сюжет, за да докажат, че рамките на стереотипите могат да бъдат разбити, а доброто и злото често вървят ръка за ръка. Някъде там, между омразата и любовта, се крие началото на една приказка като никоя друга...

"Софи си намисли желание

Когато най-добрата ти приятелка се е опитала да те убие, остава някакво безпокойство. Но докато гледаше към извисяващите се на обления в слънчева светлина площад златни статуи, издигнати в нейна чест и в чест на Софи, Агата успя да го потисне.
– Не разбирам защо трябва да е мюзикъл – изрече тя и кихна заради карамфилите върху розовата си рокля.
– И да не се потите, когато сте с костюмите! – извика Софи към едно момче, което се опитваше да си сложи страховита кучешка глава от гипс, а завързаното за него момиче се препъваше, надянало пухкава кучешка глава. След това Софи забеляза две момчета с надписи Чадик и Рейвън, които се опитваха да разменят дрехите си. – И никаква размяна на костюми!
– Но аз искам да съм Мечтател – оплака се Рейвън и започна да дърпа безформената си черна рубашка.
– Сърби ме от тази перука – изхленчи Беатрикс и заби нокти в русата си перука.
– Мама няма да ме познае – изскимтя едно момче със сребърната маска на директора.
– И никакво сърдене заради ролите! – извика Софи, залепвайки Дот върху дъщерята на ковача, след което пъхна две шоколадови близалки в ръцете ѝ. – До следващата седмица трябва да качиш десет килограма.
– Каза, че ще е нещо малко – обади се Агата и се загледа в едно момче, което се клатушкаше на стълбата, докато рисуваше две познати зелени очи върху огромната театрална завеса. – Нещо изискано, за да отбележим годишнината.
– Всяко момче в града ли е тенор? – изпищя Софи и огледа момчетата със същите тези очи. – Не може гласът поне на някого да не се е променил? Със сигурност някой може да играе Тедрос, най-красивия и чаровен принц в целия...
Тя се обърна и видя червенокосия Радли с кривите зъби, обут в тесни бричове, да издува гърди. Софи се задави и му сложи надпис Хорт.
– Това не ми изглежда малко – добави по-високо Агата, докато наблюдаваше как две момичета свалят брезента от една будка за билети с двадесет неонови лица на Софи, отпечатани върху нея. – И не изглежда особено изискано...
– Светлини! – извика Софи към две момчета, увиснали на въжета...
Агата се завъртя от избухналата заслепяваща светлина. Тя надникна през пръстите си към кадифената завеса зад тях, върху която бяха закрепени хиляда бели крушки, изписващи:
Магии! Мюзикъл, автор, режисьор и продуцент Софи, в главната роля Софи.

– Това прекалено бледо ли е за финала? – попита тя, обръщайки се към Агата, която беше с тъмносиня бална рокля с нежни златни цветя, рубинена огърлица на шията и тиара от сини орхидеи. – Да не забравя. Можеш ли да пееш?
Агата се наду като кърлеж.
– Ти да не си си загубила ума? Каза, че ще направим нещо в памет на отвлечените деца, а не някаква панаирна бурлеска! Не мога нито да играя, нито да пея, а ето ни на генерална репетиция за някакво бляскаво шоу, което дори няма сценарий... И какво е това?
Тя посочи към лентата с червени кристали върху роклята на Софи. Кралица на бала
– Не очакваш да разкажа историята ни така, както се случи, нали? – втренчи се в нея Софи. Агата се намръщи.
– О, Агата! Ако ние не прославяме себе си, кой друг ще го направи? – изпъшка Софи и погледна към огромния амфитеатър. – Ние сме Развалилите Магията от Гавалдън! Убийците на Директора! По-известни от известните! По-велики от легендите! Къде тогава е дворецът ни? Къде са слугите ни? На годишнината от деня, в който бяхме отвлечени от този ужасен град, всички трябва да ни обожават! Трябва да ни боготворят! Трябва да ни се поклонят, вместо да се веселят с дебели, зле облечени вдовици! Гласът ѝ прогърмя над празните дървени пейки. Тя се обърна и видя, че приятелката ѝ я гледа изпитателно.
– Старейшините са му дали позволение, нали? – изрече Агата. Лицето на Софи помръкна. Тя се завъртя бързо и започна да раздава партитури на състава.
– Кога ще бъде? – попита Агата. Софи не отговори.
– Софи, кога ще бъде?
– В деня след шоуто – отговори Софи и оправи гирляндите върху един огромен олтар от декорите. – Но това може да се промени, щом видят изпълнението ми, когато ме извикат на бис.
– Защо? Какво е то?
– За мен това не е проблем, Аги. Приех го вече.
– Софи. Какво е изпълнението за биса?
– Той е възрастен човек. Свободен е сам да взима решения.
– И това шоу няма нищо общо с опитите ти да спреш сватбата на баща си?
– Защо изобщо би си помислила такова нещо? – завъртя се Софи. Агата се втренчи в дебелата, бездомна старица, прегърбена до олтара, скрита под воала си, на която имаше надпис Хонора. Софи бутна листа с музика в ръцете на Агата.
– Ако бях на твое място, щях да започна да се уча да пея.

Когато преди девет месеца се върнаха от гората, врявата беше невероятна. В продължение на двеста години Директорът бе отвличал деца от Гавалдън в своето Училище за Добро и Зло. Но след толкова много изгубени завинаги деца и толкова много разделени семейства две момичета бяха намерили обратния път. Хората искаха да ги докоснат, да ги целунат, издигнаха техни статуи, сякаш бяха богини, дошли на земята. По искане на жителите на селото Съветът на Старейшините предложи да се организира раздаване на автографи в църквата след неделните служби. Въпросите винаги бяха едни и същи: "Измъчваха ли ви?"; "Сигурни ли сте, че магията е развалена?"; "Видяхте ли сина ми?".
Софи предложи да изтърпява всичко това сама, но за нейно учудване Агата винаги се появяваше. Всъщност през първите месеци Агата даваше ежедневни интервюта за градския свитък с новините, позволяваше на Софи да я облече, да я покрие с гримове и учтиво понасяше малките деца, които приятелката ѝ мразеше.
– Преносители на болести – мърмореше Софи и мажеше ноздрите си с евкалиптово масло, преди да се подпише на книжките им. Тя забеляза Агата да се усмихва на едно момче, докато подписваше книжката му "Крал Артур".
– Откога харесваш децата? – изръмжа Софи.
– Откакто вече настояват мама да ги преглежда, когато са болни – усмихна се Агата, показвайки изцапаните си с червило зъби. – Никога по-рано не е имала толкова много пациенти. Но с приближаването на лятото тълпата започна да оредява. Софи предложи да направят постери.

"Развалили магията на живо тази неделя - безплатна целувка с автограф"

Агата се втренчи в постера на вратата на църквата.
– Безплатна целувка?
– В книжките им – обясни Софи, свивайки ярко начервените си устни, загледана в джобното си огледало.
– Но не звучи така – каза Агата, като подръпваше прилепналата зелена рокля, която Софи ѝ бе дала на заем. Откакто се бяха върнали, розовото очебийно бе излязло от гардероба на приятелката ѝ може би защото ѝ напомняше за времето, когато беше плешива, беззъба вещица.
– Виж, ние вече не сме новина – каза Агата и отново дръпна презрамките на роклята. – Време е да се върнем към нормалния живот като всички останали.
– Може би тази седмица трябва да остана само аз – вдигна очи от огледалото Софи. – Може би усещат липсата ти на ентусиазъм.
Но тази неделя не се появи никой друг освен миризливия Радли, както и следващата седмица, когато постерите на Софи предлагаха "личен подарък" с всеки автограф. Същото беше и следващата седмица, когато обеща и "обяд насаме". В началото на есента постерите "Изчезнал" бяха свалени, децата прибраха книжките си с приказки в шкафовете и г-н Дьовил постави табела "последни продажби" в магазина си, защото от Гората не идваха нови книги. Момичетата вече бяха просто още две изкопаеми от миналото. Дори и бащата на Софи бе престанал да действа предпазливо. На Хелоуин той каза на дъщеря си, че е получил позволение от Старейшините да се ожени за Хонора. И изобщо не поиска съгласието на Софи.
Докато бързаше на връщане от репетицията под силния, неприятен дъжд, Софи погледна ядосано към някога блестящата си статуя, покрита с птичи изпражнения. Беше работила упорито за това. Една седмица маски с яйца на охлюви и диети със сок от краставици, за да може скулпторът да я направи както трябва. И ето я сега – тоалетна за гълъбите.
Тя погледна отново нарисуваното си лице, което се усмихваше от палатката на театъра в далечината, и стисна зъби. Шоуто щеше да припомни на баща ѝ кой е на първо място. Шоуто щеше да го припомни на всички тях.

Докато шляпаше през площада към мокрите пътеки между къщите, от комините се издигаше дим и Софи разбираше какво ще вечеря всяко едно от семействата – свинско с хлебна коричка и гъбен сос в къщата на Вилхелм, говеждо и картофена кремсупа у Бел, бекон с леща и туршия от гулия у Сабрина... Храната, която баща ѝ обожаваше, но никога не получаваше.
Много добре. Нека гладува, не я интересуваше. Докато вървеше по пътя към тяхната къща, Софи вдиша миризмата на студената, празна кухня, миризма, която щеше да напомня на баща ѝ какво е изгубил.
Но сега кухнята изобщо не миришеше като празните кухни. Софи вдиша отново – мирис на месо и мляко – и се втурна към вратата. Отвори я със замах и...
Хонора режеше печени свински ребра.
– Софи – изрече задъхано тя и избърса пълните си ръце. – Наложи се да затворя "Бартълби"... имам нужда от помощ...
Софи се огледа, без да ѝ обръща внимание.
– Къде е баща ми? Хонора се опита да приглади разрошената си, покрита с брашно коса.
– Ами, разпъва тентата с момчетата. Каза, че ще е хубаво всички да вечеряме заедно...
– Тента? – затича се към задната врата Софи. – Сега? Тя се втурна в градината. Под дъжда и вятъра двете момчета на вдовицата държаха по един завързан с въже кол, а Стефан се опитваше да завърже развяващата се на вятъра бяла тента около трети. Но точно когато Стефан успя, тентата отново се измъкна и покри и него, и момчетата. Софи ги чу да се кикотят, преди баща ѝ да подаде глава изпод платното.
– Точно това ни трябваше. Четвърти човек!
– Защо разпъвате тентата? – попита ледено Софи. – Сватбата е следващата седмица. Стефан се изправи и прочисти гърлото си.
– Утре е.

– Утре? – пребледня Софи. – Това утре? Което е след днес?
– Хонора каза, че трябва да го направим преди представлението ви – отговори Стефан и прокара ръка през отново порасналата си брада. – Не искаме да отвличаме вниманието от него. На Софи ѝ прилоша.
– Но... как може...
– Не се притеснявай за нас. Съобщихме в църквата за смяната на датата, а както виждаш, и Джейкъб и Адам ще разпънат тентата за нула време. Как мина репетицията? – Той притисна шестгодишното момче към мускулестото си тяло. – Джейкъб каза, че видял светлините от верандата ни.
– И аз също! – извика осемгодишният Адам, прегръщайки го от другата му страна. Стефан ги целуна по главите.
– Кой можеше да си помисли, че ще имам двама малки принцове? – прошепна той. Софи наблюдаваше баща си със свито сърце.
– Хайде, кажи ни какво има в представлението ви – усмихна ѝ се Стефан. Но изведнъж Софи вече изобщо не я беше грижа за представлението ѝ. Вечерята беше прекрасно печено с перфектно сварени броколи, салата от краставици и сладкиш от боровинки без брашно, но тя не хапна нищо. Само седеше вдървено и гледаше гневно към Хонора от другата страна на претъпканата маса, докато вилиците потракваха и набождаха храната.
– Яж – подкани я Стефан. До него Хонора потъркваше двойната си брадичка и избягваше втренчения поглед на Софи.
– Ако не ѝ харесва...
– Приготвила си неща, които ѝ харесват – каза Стефан, гледайки към Софи. – Яж. Софи не започна да яде.
Потракванията спряха.
– Мога ли да взема нейното месо? – попита Адам.
– Вие с майка ми сте били приятелки, нали? – обърна се Софи към Хонора. Вдовицата се задави със свинското си. Стефан погледна намръщено към Софи и отвори уста да отговори, но Хонора сграбчи ръката му. Тя избърса сухите си устни с мръсна салфетка.
– Най-добри приятелки – изрече дрезгаво тя, усмихна се и преглътна отново. – Много дълго време.
– Чудя се какво е застанало между вас – погледна я ледено Софи. Усмивката на Хонора изчезна и тя сведе очи към чинията си. Софи не откъсваше поглед от нея. Вилицата на Стефан изтропа на масата.
– Защо след училище не помагаш на Хонора в магазина? Софи чакаше Адам да му отговори, но после видя, че баща ѝ все още гледа към нея.
– Аз ли? – пребледня Софи. – Да помагам на... нея?
– Бартълби каза, че съпругата ми има нужда от помощ – настоя Стефан. Съпруга. Софи чу само това. Не крадла. Не повлекана. Съпруга.

– След сватбата и представлението – добави той. – Ще започнеш да свикваш с нормалния живот.
Софи се завъртя към Хонора, очаквайки и тя да е точно толкова шокирана, но тя просто притеснено сърбаше краставици през изсъхналите си устни.
– Татко, искаш да... да... – Софи не можеше да изрече думите. – Бия м-м-масло?
– Да заякнат малко хилавите ти ръце – изрече между два залъка баща ѝ, докато Джейкъб и Адам сравняваха бицепсите си.
– Но аз съм известна! – изписка Софи. – Имам почитатели... имам статуя! Не мога да работя! Не с нея!
– Тогава може би ще си намериш някъде другаде да живееш – оглозга един кокал Стефан. – Но докато си част от това семейство, ще даваш своя дял. В противен случай момчетата с удоволствие ще се настанят в стаята ти.
Софи ахна.
– Сега яж – сопна се той толкова рязко, че тя трябваше да се подчини."
Из книгата