"Цветът на мъжеството
Той се поколеба само за миг, но на Трън не ѝ трябваше повече, за да го фрасне в топките с ръба на щита си. Въпреки глъчката, чу как Бранд изпъшка. Момчетата се деряха с пълно гърло, до един викаха срещу нея. "Моментът, в който се поколебаеш, е моментът, в който ще умреш", казваше баща ѝ и тя бе прекарала целия си живот и в добро, но предимно в лошо, следвайки заветите му. Оголи зъби и направи страховита гримаса - най-любимото ѝ изражение в края на краищата - и скочи към Бранд.
Връхлетя го с рамото напред и щитовете им се сблъскаха и застъргаха един в друг. С изкривено от болка лице той се запрепъва заднешком сред вдигнатите от краката му пръски пясък. Бранд замахна рязко, но тя приклекна под дървения му меч и на свой ред, в широка дъга, стовари своя в прасеца му, точно под шляпащия край на ризницата. Трябваше да му се признае, той не само че не се просна по гръб, но дори не простена, просто закуцука заднешком с изкривено в болезнена гримаса лице. Трън се изпъчи гордо и зачака да види дали мастър Хъннан ще обяви победата ѝ, но той дори не помръдна, стоеше безмълвен, досущ статуите в Залата на боговете. Някои оръжейници считаха дървения тренировъчен меч за истински и спираха двубоя при всеки удар, който би бил фатален със стоманено острие. Но не и Хъннан, той обичаше да вижда учениците с натрити носове, хубаво опердашени, научили добър урок. Боговете ѝ бяха свидетели, Трън бе получила не един и два в тренировъчния му квадрат. Крайно време беше тя да даде урок другиму. Хвърли на Бранд една подигравателна усмивка - второто ѝ най-любимо изражение в края на краищата - и изкрещя насреща му:
– Хайде да те видя, страхливецо!
Бранд беше як като вол и нямаше да се даде лесно, но сега беше изморен, куцаше, а и Трън се беше погрижила наклонът на плажа да е в нейна полза. Следеше го зорко, избегна първия му удар, после втория, накрая се шмугна покрай нескопосания му замах отгоре и се озова откъм незащитената му страна. "Най-доброто място за меча не е ножницата му, а гърбът на врага ти", казваше баща ѝ, но и ребрата щяха да свършат почти същата работа. Дървеният меч на Трън изтрещя в ребрата на Бранд със звука на разцепен от брадва пън, него запрати препъвайки се настрана, а нейната усмивка разтегли още повече. Нищо на този свят не е по-сладко от това да фраснеш някого, ама точно както си трябва. Трън постави подметката на ботуша си на задника на Бранд и го просна по очи в прибоя. Вълната тъкмо се отдръпваше със съскане по чакъла и завлече със себе си дървения му меч, който остана някъде в ниското, оплетен в морската трева. Тя пристъпи напред и Бранд извърна лице нагоре и примижа насреща ѝ. Мократа му коса беше залепнала от едната страна на лицето, а зъбите му бяха окървавени от един от ударите ѝ. Сигурно в този момент трябваше да ѝ дожалее за него. Само дето беше минало много време от последния път, когато Трън беше съжалявала за каквото и да е било. И тя опря върха на нащърбеното дървено острие в гърлото му и попита:
– Е?
– Добре, добре – махна вяло с ръка Бранд, останал почти без дъх. – Дотук бях.
– Ха! – изкрещя в лицето му Трън.
– Ха! – провикна се към посърналите момчета около квадрата.
– Ха! – извика към мастър Хъннан, вдигна високо меч и щит и ги размаха победоносно към навъсеното небе. Тук-там някой плясна вяло ръце, друг промърмори под нос, но толкоз. Беше чувала къде по-възторжени овации за къде по-мижави победи, но Трън не беше дошла за овациите им. Беше дошла да побеждава. Случеше ли се момиче да е докоснато от майка Война, то биваше вкарвано в квадрата наред с момчетата, където да се научи да се бие. Винаги имаше по няколко сред най-малките, но с всяка следваща година броят им намаляваше – сами извръщаха глави към по-подходящи занимания. Ако ли не, други им ги извръщаха, с викове, заплахи, с бой, докато и последното срамно кълнче плевел не бъдеше изкоренено и не останеше само цветът на мъжеството. Когато ванстерландци минеха границата, или островитяни слезеха на бреговете на Гетланд, или пък ако разбойници се промъкнеха тихомълком нощем, жените на Гетланд хващаха оръжие на мига и се биеха до смърт, някои от тях много добре. Така беше открай време. Но кога за последно жена бе издържала изпитанието в квадрата и положила клетва? Кога последно жена бе спечелила място сред воините на боен кораб от Гетланд? Да, пееха се песните. Разказваха се историите. Но дори старата Фен, най-възрастният жител на Торлби, а според някои и в целия свят, не помнеше такова нещо.
Досега. Толкова усилия. Толкова присмех и презрение. И толкова болка. Но Трън издържа, тя победи. Притвори очи и усети целувката на соления вятър на майка Море върху потното си лице. Помисли си за това как щеше да се гордее с нея баща ѝ.
– Издържах – прошепна тя.
– Не още. – Трън никога не беше виждала мастър Хъннан да се усмихва. Но и никога не беше го виждала така навъсен. – Аз решавам какво е изпитанието ти. Аз казвам кога си го издържала. – Той огледа момчетата на нейната възраст. Шестнайсетгодишни, някои вече вирнали носове и напращели от гордост след издържането на собствените си изпитания в квадрата. – Раук, сега ти ще се биеш с Трън. Раук повдигна учудено вежди, извърна очи към Трън после сви рамене:
– Защо не? – отвърна, проправи си път през момчетата и пристъпи в квадрата. Пристегна щита към ръката си и взе един от дървените мечове. Беше злобар, Раук, но доста умел. В никакъв случай толкова силен, колкото Бранд, но със сигурност по-непоколебим. Какво пък, помисли си Трън, беше го побеждавала преди, щеше...
– Раук – продължи Хъннан и чепатият му показалец затърси из тълпата от момчета, – а също така Сордаф и Едуал. Победоносното изражение на Трън се изпари. Разнесе се шепот, докато Сордаф – огромен и бавен, без грам въображение, но идеалният избор за човек, който да те стъпче, когато си паднал – запристъпя тежко напред, закопчавайки с дебели пръсти ризницата си. Едуал – жилав и пъргав, с гъсти кестеняви къдрици – не помръдна от мястото си. Трън винаги го бе смятала за един от що-годе свестните.
– Мастър Хъннан, трима... – промърмори Едуал.
– Ако искаш място на кралски кораб, – отвърна оръжейникът – ще правиш каквото ти се казва.
Всички искаха воинско място. Искаха го почти толкова силно, колкото и Трън. Едуал се озърна бавно, но всички мълчаха. Неохотно, той си проправи път през другарите си, влезе в квадрата и взе меч.
– Не е честно. – Трън беше свикнала с това нейно дръзко, непреклонно изражение, носеше го като маска през цялото време, независимо колко малки бяха шансовете ѝ за успех, но сега гласът ѝ я предаде, прозвуча като отчаяното блеене на агне, поведено към ножа на касапина. Хъннан отвърна с презрително сумтене:
– Този квадрат, момиче, е бойно поле, а на бойното поле няма нищо честно. Приеми това като последния ми урок.
Тук-там някой се изкиска. Вероятно онези, които беше посрамила в квадрата. Бранд я гледаше през провесените през лицето му кичури коса и разтриваше бавно окървавената си уста. Останалите бяха забили погледи в земята. Всички знаеха, че не е честно. Но никой не го беше грижа. Трън стисна зъби, обгърна с пръстите на лявата си ръка кесийката, провесена на шията ѝ, и я стисна здраво. Откакто се помнеше, беше все така - сама срещу целия свят. Ако имаше една дума, която да я описва напълно, това беше "боец". Щом искат бой, ще го получат и дълго ще помнят. Раук кимна на другарите си и тримата запристъпяха бавно настрани, обкръжавайки я от три страни. Това само по себе си не беше толкова зле. Ако нападнеше бързо, имаше шанс да отдели един от останалите и така да си осигури поне някакъв, макар и нищожен, шанс срещу останалите двама наведнъж. Вгледа се в очите им, искаше да прочете в тях намеренията им. Едуал пристъпваше по-бавно от останалите, очевидно с неохота. Сордаф внимаваше, беше се прикрил добре зад щита. Раук държеше меча небрежно провесен покрай крака си, перчеше се пред тълпата. Ако можеше да се отърве поне от тази усмивка. Да му разкървави физиономията, ѝ беше достатъчна награда. И усмивката му посърна на мига, в който Трън нададе боен вик. Той пое първия ѝ удар с щита си, но отстъпи крачка назад. После и втория, сред облак от полетели трески. Трън го подлъга с поглед и той вдигна щита си високо, очаквайки атака отгоре, после в последния момент изви меча си надолу и го посече отстрани през кръста. Раук изквича от болка и се извъртя настрани, откривайки тила си за атака и тя вече замахваше за нов удар.
Забеляза движение с периферното си зрение, после нещо изтрещя. Почти не почувства падането. В следващия момент усети дращенето на грубия пясък и накрая се озова по гръб на земята, зяпнала небето. Това е проблемът, когато се нахвърлиш върху един и оставиш другите двама необезпокоявани зад гърба ти.
Отгоре гларусите кръжаха и врякаха. Кулите на Торлби се открояваха в ясни, черни силуети не фона на светлото небе. "Сега ставай" – каза баща ѝ – "с лежане по гръб не се побеждава".
Трън се претърколи тромаво, кесийката се изплъзна от пазвата ѝ и увисна на връвта около шията ѝ. Цялото ѝ лице пулсираше от болка.
Една студена вълна плисна нагоре по брега и обля коленете ѝ. Видя Сордаф да стоварва крак и чу как нещо изпука като прекършена съчка. Опита да се надигне, но ботушът на Раук се вряза в ребрата ѝ и я претърколи настрани. Задави се в кашлица. Вълната се отдръпна, кръвта по горната ѝ устна гъделичкаше, закапа на едри капки по мокрия пясък.
– Да спрем ли? – долетя отнякъде гласът на Едуал.
– Казах ли да спрете? – чу се този на Хъннан. Трън стисна здраво дръжката на меча за един последен опит.
Видя Раук да пристъпя за пореден ритник. Успя да хване крака му във въздуха, стисна го в прегръдка и се надигна рязко нагоре, крещейки с пълно гърло и той политна назад, размахал безпомощно ръце. Хвърли се към Едуал, или по-скоро залитна насреща му. Майка Море, баща Земя, намръщената физиономия на Хъннан и лицата на момчетата се сляха в шеметна вихрушка. Едуал я сграбчи, не толкова колкото да я повали на земята, а по-скоро сякаш искаше да я задържи на крака. Тя се вкопчи в рамото му, усети китката ѝ да се усуква и мечът да се изплъзва от ръката ѝ, докато залиташе покрай него, после се свлече отново на колене. Докато се извръщаше, щитът ѝ провисна на скъсания ремък. Трън се изплю на земята, изруга и замръзна на място. Сордаф стоеше като истукан, с увиснал в ръка меч, зяпнал.
Раук лежеше по гръб, облегнат на лакти върху мокрия пясък, зяпнал.
Видя сред момчетата Бранд, зяпнал с широко отворена уста. Всички бяха зяпнали в нещо."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа
