Криминален роман.

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". Андрея Илиев е най-популярният и четен съвременен български писател на криминални и трилър романи. Те се отличават с високото си напрежение, мистериозност и запомнящи се герои.

"Ангелите..." не правят изключение.

Действието се развива динамично и те грабва още от първата страница, и чак до края те кара да обръщаш лист след лист, с притаен дъх, очаквайки финала. Художникът ни Любо Славков го прочете за една нощ. Същото ще направите и вие!

"Румбата
Аз съм бившо дете, бивш юноша бледен, бивш полицай, бивш съпруг, бивш баща, бивш затворник, бивш патриот... Богато минало. Сиво настояще. И бъдеще с хоризонт на една педя от носа ми. По-точно - бутилка ракия, защото тя е на масата пред мен и не знам какво ще правя, след като я изпия. И не ме вълнува. Ама хич...

Стефо
Паркингът си бе същият - около стометрова отбивка, успоредна на главния път, малкият ресторант, сега прясно боядисан, налепени край него сергии от ламарина, много храсти и дървета. И петдесетина спрели коли.
– Дообре – провлачи Хърби, въртейки глава на всички страни. Мен да питаш - повече от добре. Далече от големи градове - и в двете посоки на около десет километра нямаше никакво населено място. По картата бях преброил осем отбивки към села, от които излизаше шосе за други села. Тоест нямаше "тапи". Отделно видях към десетина черни пътища, които трябваше да проучим в какво състояние са и къде отиват. Плюс това районът бе неразработен. Тук никога не бяха ставали магистрални грабежи. Местните полицаи нямаха опит. Щото ние с Хърби правим точно това - магистрални обири. Колата ни е бяла, слагаме ? отгоре синя лампа и става полицейска. И стоппалки, и почти цели униформи имаме. Е, на Хърби малко му хлопа, щото е четиридесет и осем кила. Но пък е боксьор, има медал от европейско и тежко му и горко на тоя, който го подцени.
– Нататък е Сливен, нали? – попита замислен.
– Натам.
– Оня е от Сливен. Мътна история. Хърби твърди, че боксьор от Сливен му е нанесъл непозволен удар в тила и го е победил... Винаги казва "победил". Само аз знам, че иска да каже друго - че е станал странен и че му идват едни такива мисли като тая:
– Стефо, виж колко хора пушат.

Махвам с ръка, защото приближихме вратата на заведението. Чисто, спретнато. И пълно за късния следобед. Всякакви хора - и огрухани шофьори на микробуси, и контета тираджии, които ни интересуват най-много. Плюс семейства с тринайсет-четиринайсет годишни дъщери... Малки розови пъпки с гърдички като ябълки и устни...
– Ще желаете ли нещо? Изненада: зад щанда стоят цигани. Чисти, окъпани, вежливи... Ама цигани.
– Две коли.
– И по един трепач! – намесва се Хърби. Гледам надолу, за да не ме запомнят. И сядам в дъното, където няма да съм пред очите им. А за това обаждане на Хърби ме е яд, защото остава в главата. На масата обаче вече се е настанил поп.
– Не съм поп – поклати глава той.
– Не съм казал нищо – повдигнах рамене.
– Той се хвана за копчето. И посочи Хърби, който наистина бе хванал копчето на ризата си и гледаше втренчено чернодрешковеца. Сетих се за детското ни поверие – "видиш ли поп, хвани копче!" – и се засмях.
– Монах съм. Каза го гордо.
– Каква е разликата? – тръшна се Хърби на стола срещу него. Винаги съм му казвал в такива случаи да сяда встрани.
– Остави човека – предупредих го. Фразата бе като бутон – веднага го изключи.
– Защо? Нека пита – охотно поде монахът.

Говори му се. Очите му опипват мазно... Не повече от двайсет и пет. Русолява дълга коса, рядка сламена брада. И вулгарни сини очи на видял и патил педераст.
– А! Видя ли, че пушат?
– Видях.
– Нали тецовете добиват ток от огън? Иззад щанда излезе тя... Сякаш ме напълниха с нещо. Като празно шише на конвейер. Върви си измито, подсушено и изведнъж до гушата със сироп... Е, това стана с мен. Мургавелка - дванайсет- или тринайсетгодишна. С вече понатежали бедра и щръкнали зърна под тениската. Само зърна... Косата - вдигната на опашка. Много гривни. Червило и ярък лак по ноктите. Кървав лак... Опитах да успокоя дишането си.
– Що не добиват ток от цигарите? – учуди се Хърби. – Пушиш и джиесемът ти се зарежда.
– Гениално – засмя се монахът. Тя помаха с ръка към касата. Тръгваше ли си?... Изхвръкна като птичка.
– Ще прескоча до колата – станах машинално.
– Тръгваме ли? – сепна се Хърби.
– Не. Чакай ме тук. В долния край имаше спирка. Малката спря при две лелички с големи пазарски чанти. Размени няколко думи с тях и се скри по тясна пътечка от два реда бетонни плочки в храстите. Там имаше тоалетна. Зачесах яростно брадата си. В този момент от главния път отби автобус. Спря. Жените се качиха. Момичето го нямаше никакво. Мина може би минута и половина. Сиропът започна да излиза от гърлото... Скочих в колата и я пуснах по инерция. Имаше десетина метра отъпкана трева, откъдето минаваше фекалката. Спрях до женската тоалетна...

Румбата
Мразя хората. Мразя ги!... Добри? Честни? Няма такива! Няма! Няма!... Целият ми живот - подреден, предсказуем, честен - се преобърна тогава. Бях настоящ съпруг, настоящ полицай, настоящ баща. И какво ли не още. Поздравяваха ме, звъняха ми, черпеха ме, пазеха ми топъл хляб и евтини кренвирши...

Беше обикновено дежурство. Вече имах стотина такива. Нямаше още борчески бригади и мутри в мерцедеси... После, в затвора, разбрах, че тогава са щъкали едни хора и са раздавали куфарчета с пари. С куфарчета, да - едни такива черни, дипломатически им викаха. Много пари. Сигурно така и ще си умра, без да видя такова куфарче, пълно с пари... Та някъде към единайсет ни забраха - първо говореха за банков обир, после за заложници. Накрая излезе следното: двама като в американски филм нахлули в клона на ДСК, извадили ей такива пищаци и натъпкали цялата наличност в конопен чувал. От тези, в които селянията от околните села държеше зърното си... Една от касиерките успяла да натисне паникбутона. Тъкмо когато юначагите излезли навън, към сградата наближила с включени буркани и сирени първата патрулка. И те хлътнали в близката детска градина. Когато отидох там, в двора вече имаше стотина колеги.
– Румене – извика ме шефът. – Готови ли сте? Рядко използва малките ни имена. Сухар, от най-грозната милиционерска порода... Мъжка курва, която е стигнала до този пост с лозунги и тракане на токове във всички посоки. Дали съм готов?... Изкарах антитерористичен курс при баретите във Врана с отличен. И партньорът ми Стоил е добър. Но да действам...
– Влизате! – възбудено ме пресече шефът. – Дванайсет деца са задържали. Двама са.
– Разбрахте ли кои са? – попитах.
– Ти – вика – да не се уплаши?
– Не съм се уплашил – поклатих глава. – Но има много неща да се проучат, преди да се тръгне към освобождаване с използване на оръжие.
– Глупости – процеди той. – Просто влизате и ги арестувате. Те са страхливци – щом посягат на деца.

Разбира прасе от кладенчова вода... Ама заповядва, има тази власт... Стоях отдясно на вратата, а отляво Стоил. Държах във всяка от ръцете си по един пистолет "Макаров", а Стоил стискаше мозберга на трийсетина сантиметра от бравата на вратата и долната му устна леко потреперваше. После... В съзнанието ми е останал грохотът на изстрела, мирисът на барут и увисналата на една от пантите си врата. Партньорът я ритна и ми даде път. Озовах се с един скок в стаята. По-опасният според тези, които водеха преговорите (дълъг, с бръсната глава, камуфлажен панталон и джинсов елек), беше вдясно и тъкмо посягаше да хване русокосо момиченце. В другата си ръка, до бедрото, държеше огромен пистолет - май "Колт". Нямаше време за лаф моабет, то и в курса така ни казваха - влезеш ли, стреляш на месо. Гръмнах го. Другият - набит и с коса, вързана на опашка, беше вече до прозорците и се канеше да скочи. По него стрелях с двата пистолета едновременно. Препъна се. В този момент отзад изтрещя топчето на Стоил и мощният заряд го хвърли навън. Машинално се обърнах към първия - не мърдаше. Отвън вече влизаха прикриващите двойки и прегръщаха децата. Стоил приближи до трупа, бутна с цевта на мозберга главата му. И каза с изстинал глас:
– Пистолетът... пластмасов е.
– Какво?
– Играчка. Дойде Рашев, заместникът, и като разбра какво е станало, подви куйрук и се измъкна. Другият зам., Дойчев, мина покрай нас като непознат и изсъска:
– Турете му някакъв истински в ръката... Стоил сви рамене.
– Е? – рече.
– Не – казах. – Имаше заповед. Е, оказа се, че нямало никаква заповед. Шефът се закле по всички правила на закона, че ми е казал: "Влизате и ги арестувате." И какво, опрах пешкира. Целия, защото и вторият бе умрял от куршумите на моя макаровец, а не от попадението на мозберга. И в затвора, къде... Задълго. И когато сега чуя по телевизията, че някъде някой е пречукал някого, усещам нещо в мен да ликува. Ако вие бяхте добри, ако вие бяхте честни, ако бяхте доблестни, аз и още стотици щяхме да ви служим и да ви пазим...

Стефо
Още щом влязох в ресторанта, разбрах, че си имам проблем – Хърби вече играеше ларж.
– Стефо, ще го закараме – и издуха тежкарски дима от устата си. Колко пъти съм му казвал да не ми споменава името пред непознати! Особено в такава ситуация.
– По пътя ни е.
– Така ли? – изръмжах. Попчето се стресна и ме погледна с разширени очи.
– Борилово, бе. Към двайсет и пет километра.
– Отиваме в Бургас – казах бавно, опитвайки се да потуша беса в себе си. – Не съм чувал да има такова село по пътя ни.
– Не, южно оттук е... Нали искаше да прескочим до леля ти в Ямболско? Заинати се. Ах, как го познавам!
– Тръгваме – казах рязко и тихо.
– Хайде, отче!
– Не знам дали е удобно...
– Щом аз ти казвам! Говореше на висок глас и от двете най-близки маси вече се бяха извърнали към нас. Притворих очи и се предадох:
– Добре. Качихме се. Идеше ми да псувам. Има си хас да не си спомнят поне десетина, че поп с калимявка и три куфара от Балканската война се е качил на бял форд сиера! А че до два-три часа ще падне голямо разпитване, не се и съмнявах. Чернокапецът отиваше на новото си назначение. Досега бил в манастир в Стара планина. Единственият монах в Бориловския манастир "Свети Илия" обаче починал преди седмица и сега го пращали там.

– Сам? – почеса се по главата Хърби. – В цял манастир?
– Сам.
– И колко е голям? Аз се ослушвах към багажника. Бях я овързал добре, но... Това "сам" на калимявката раздвижи нещо в главата ми.
– Навремето е имало трийсет монаси. И десет стаи за гости.
– Хотел?
– Е, може и така да се каже.
– А църква? Хърби бе свил левия си крак горе на седалката и се бе извърнал назад.
– Къде манастир без църква? Монахът отвори уста да отговори, но зад него се чу тропане. Той се извърна сепнат.
– Кучето – казах аз бързо. – Кучето е в багажника. Напрегнатото му лице се отпусна.
– Куче? – набърчи чело Хърби. – Кога си взел куче, по дяволите?
– Днес.
– И за какъв хуй ти е това куче? Нали знаеш, че мразя кучета? В този момент момичето в багажника просто се развика..."
Из книгата