Розата на любовта

Розата на любовта Сара Маклейн Времетраене: 1:44 мин. Да съблазниш негодник Сара Маклейн Времетраене: 0:47 мин. Да покориш лорд Сара Маклейн Времетраене: 0:50 мин. Домът Марион Дж. Ел Времетраене: 1:03 мин. Проклятието на Живкови Времетраене: 0:57 мин. Укрепващи практики за свръхсензитивните хора Бертолд Кайнар Времетраене: 1:05 мин. Влюбена в живота Мария Конакчиева Времетраене: 1:08 мин. Мусаши Йошикава Ейджи Времетраене: 0:53 мин. Източни тайни за запазване на силата и младостта Ки Шенг Ю Времетраене: 1:05 мин. Неочакваният дар на травмата Едит Широ Времетраене: 0:54 мин. Магология Времетраене: 0:50 мин. Затъмнение Навеса Алън Времетраене: 1:01 мин. Добро момиче Сара Кейт Времетраене: 0:55 мин.

"Ако искате да се насладите на остроумен, забавен и страстен исторически любовен роман, препоръчвам ви която и да е от книгите на Сара Маклейн."
Лайза Клейпас

Лейди Филипа Марбъри е странна. Брилянтната и забележително умна дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби се интересува повече от книги и природни науки, отколкото от балове, мода и любов. Вярна на изследователската си природа, лейди Филипа иска да опознае страстта преди да встъпи в уреден брак със заможен граф.

Пипа разполага с две седмици, за да изследва вълнуващия нощен живот в Лондон, преди да се оттегли в провинцията, където ще изживее тихо дните си, заобиколена от любимите си кучета и провеждайки научните си експерименти. Времето не е много и за да направи всичко както трябва, тя се нуждае от опитен водач. Нуждае се от негодник.

И лейди Филипа знае точно към кого да се обърне за помощ - Крос, високият, очарователен и умен съдружник в "Падналият ангел", най-посещавания игрален клуб в Лондон. Крос има репутацията на познавач на женското сърце. Така че кой по-добре от него ще ѝ помогне в нейното проучване, без излишна драма и емоция?

"Жената беше луда.
Щеше да го разбере преди пет минути, ако не беше полу­заспал и силно шокиран да види младата русокоса жена с очила, седнала зад бюрото му и зачела се в счетоводната книга.
Щеше да го разбере и преди три минути, ако тя не бе заявила с абсолютна увереност, че е изчислил неправилно шестата колона, и шокиран от смелостта ѝ и възхитен от математичес­ките ѝ умения, той не можа да се досети, че е луда.
И съвсем определено щеше да разбере, че е напълно луда, шейсет секунди по-рано, ако не правеше отчаяни опити да се облече. Ризата му дълго време остана широко разтворена, което наистина отвличаше вниманието му.
Сега обаче беше напълно буден, беше затворил счетоводната книга (изчисленията в която бяха правилни) и беше съвсем (макар и неподходящо) облечен. Вселената бе в ред, рационалната му мисъл се бе върнала, и то горе-долу когато тя бе обяснила какво иска.
И в тишината, последвала думите ѝ, Крос бе разбрал истината.

Нямаше съмнение – лейди Филипа Марбъри, дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби, снаха на маркиз Бърн и светска дама, беше напълно луда.
– Моля? – рече той, впечатлен от способността си да остане любезен пред лицето на абсолютната лудост. – Сигурен съм, че не съм чул правилно.
– О, сигурна съм, че чухте – отговори дамата простичко, сякаш говореше за времето, а сините ѝ очи зад очилата с дебели стъкла бяха неспокойни и подобни на тези на бухал. – Може и да сте шокиран, но мисля, че слухът ви е съвсем в ред.
Приближи се до него, като ловко мина между дузина извисяващи се кули от книги и бюста на Медуза, които той се канеше да премести. Полите на светлосинята ѝ рокля докоснаха тялото на дългата змия и шумоленето на плата го накара да осъзнае ясно присъствието ѝ.
Грешка.

Не осъзнаваше присъствието ѝ. Нямаше да го осъзнае.
Беше прекалено тъмно в тази проклета стая. Отиде да включи една лампа, която бе доста далеч от него, близо до вратата, и като вдигна поглед, видя, че тя върви към него.
Приближи се, притисна го към тежката махагонова врата и го накара да изгуби равновесие. За миг той се замисли дали да не отвори вратата просто за да види дали тя няма да излезе и да го остави в кабинета, сам и свободен.
Свободен да затвори плътно вратата след нея, да се престори, че срещата никога не се е състояла, и да започне наново деня.
Удари се в голямото сметало и тракането на абаносовото дърво го изтръгна от мислите му.
Спря.
Тя продължи да се приближава.

Той беше един от най-влиятелните мъже в Англия, съсобственик на най-известната игрална зала в Лондон, беше с двайсет сантиметра по-висок от нея и доста страшен, когато пожелаеше.
Тя не беше от типа жени, които той забелязваше. И със сигурност не бе от жените, които го караха да губи контрол.
Стегни се, човече.
– Спри.
Тя спря, а думата увисна, рязка и подобна на защитна стена, между тях. Това не му харесваше. Не му харесваше задавеният звук, който издаваше, и как му въздействаше това странно същество.
Тя обаче не забеляза нищо, и слава Богу. Наклони глава, както би направило кученце, любопитна и нетърпелива, а той устоя на изкушението да я гледа дълго и продължително.
Не беше от типа жени, които той гледаше дълго и продължително.
– Да повторя ли? – попита младата жена, след като той не каза нищо друго.
Не отговори. Не беше необходимо да повтаря. Молбата на лейди Филипа Марбъри се бе запечатала в ума му.
Тя вдигна ръка, побутна очилата по-нагоре на носа си и си пое дълбоко дъх.
– Искам да съсипете репутацията ми. – Думите бяха така прости и непоколебими, както и първия път, когато ги произнесе. Бяха изречени спокойно, без нервност.
Да съсипя репутацията ѝ? Гледаше как устните ѝ закръглят сричките, галят съгласните, бавят се над гласните и придават на думите съвсем обратно значение.
В кабинета му бе станало доста топло.

– Вие сте луда.
Тя млъкна, очевидно изненадана от думите му. Добре. Време беше и някой друг освен него да бъде изненадан от събитията на деня. Накрая тя поклати глава.
– Не мисля така.
– Трябва сериозно да се замислите над възможността – отвърна той, промъкна се покрай нея и увеличи разстоянието между тях, което бе трудно постижимо в претъпкания кабинет, – защото няма друго разумно обяснение да сте сама, без придружител, в игралната зала с най-лоша слава в Лондон и да искате да съсипя репутацията ви.
– Нямаше да е разумно да имам придружител – отбеляза тя. – Всъщност един придружител щеше да направи целия сценарий невъзможен.
– Точно така – каза той, прекрачи куп вестници, без да обърне внимание на уханието на чисто и слънчева светлина, което се излъчваше от нея. И го обгръщаше.
– Всъщност, да дойда в игралната зала с най-лоша слава в Лондон с придружител, щеше да е равносилно на лудост, не мислите ли? – Протегна ръка и прокара пръст по огромното сметало. – Красиво е. Често ли го използвате?
Вниманието му бе отвлечено от играта на дългите ѝ бледи пръсти по черните топчета, от начина, по който показалецът ѝ се наклоняваше леко надясно. Несъвършено.
Защо не носеше ръкавици? Нямаше ли нещо нормално в тази жена?
– Не.

Тя се обърна към него, сините ѝ очи гледаха любопитно.
– Не, не използвате сметалото? Или не, не мислите, че щеше да е лудост да дойда с придружител.
– И двете. Сметалото е неудобно…
Тя побутна едно от топчетата от единия до другия край.
– Справяте се по-бързо без него?
– Точно така.
– Същото важи и за придружителите – каза тя сериозно. – Много по-продуктивна съм без тях.
– Намирам ви за много по-опасна без тях.
– Мислите, че съм опасна, мистър Крос?
– Крос. Няма нужда от мистър. И да, мисля, че сте опасна.
Тя не се обиди.
– За вас? – Дори изглеждаше доволна от себе си.
– Главно за вас самата, но ако зет ви ви завари тук, предполагам, ще се окажете опасна и за мен. – Стар приятел и бизнес партньор или не, Бърн щеше да му отреже главата, ако завареше лейди Филипа тук.

Тя, изглежда, прие обяснението.
– Е, в такъв случай ще бъда бърза.
– Предпочитам да си тръгнете бързо.
Тя поклати глава и повиши леко тон – достатъчно, за да привлече вниманието му върху думите си. Върху себе си.
– О, не. Страхувам се, че това няма да стане. Виждате ли, имам съвсем ясен план и се нуждая от помощта ви.
Беше стигнал до бюрото си, слава Богу. Седна на скърцащия стол, отвори счетоводната книга и се престори, че прег­лежда числата, превърнали се в неразбираеми сиви редици, без да обръща внимание на присъствието ѝ.
– Страхувам се, лейди Филипа, че вашият план не е част от моите планове. Изминали сте целия този път за нищо. – Вдиг­на поглед. – Между другото, как така се озовахте тук? – Пог­ледът ѝ, твърд до този момент, трепна. – Както установихме, обикновено се изисква придружител. И излизанията не включват посещения на игрални зали.
– Пеша.
Точка за нея.

– Пеша?
– Да.
– Сама?
– Посред бял ден е. – Но в гласа ѝ се усещаше отбранителна нотка.
– Прекосили сте пеша цял Лондон…
– Не съм вървяла много. Домът ни е…
– На около километър нагоре по Темза.
– Нямаше нужда да го казвате така, сякаш е в Шотландия.
– Прекосили сте Лондон пеша посред бял ден, за да стигнете до входната врата на „Падналият ангел“. Предполагам, че сте почукали и сте изчакали да ви отворят.
Тя стисна устни. Той отказа вниманието му да бъде отвлечено от движението на устните ѝ.
– Да.
– На обществено място.
– В "Мейфеър".
Той не обърна внимание на това, че тя натърти думите.
– На улица, на която се намират най-ексклузивните мъжки клубове в Лондон. – Направи пауза. – Видяха ли ви?
– Не мога да кажа.
Луда.
– Предполагам, знаете, че дамите не правят такива неща.
Между веждите ѝ се появи лека бръчка.
– Глупаво правило, не мислите ли? Искам да кажа, че жените ходят пеша от… от времето на Ева.
Крос бе познавал много жени през живота си. Беше се нас­лаждавал на компанията им, на разговорите с тях, на любопитството им. Но никога не бе срещал толкова странна жена.
– А сега е 1831 година. В наши дни дамите като вас използват карети. И не посещават игрални зали.
Тя се усмихна.
– Е, не точно като мен. Аз дойдох пеша. И ето ме тук, в игралната зала.
– Кой ви пусна?

– Един мъж. Изглеждаше нетърпелив да ме пусне, когато му казах коя съм.
– Несъмнено е нямал търпение. На Бърн ще му достави удоволствие да го унищожи, ако репутацията ви пострада.
Тя се замисли над думите му.
– Не бях помислила за това. Наистина, никога не съм имала закрилник.
Той можеше да я закриля.
Откъде дойде тази мисъл?
Нямаше значение.
– Лейди Филипа, изглежда, имате нужда от цяла армия зак­рилници. – Отново посвети вниманието си на счетоводната книга. – За нещастие, нямам нито време, нито желание да съм един от тях. Вярвам, че и сама можете да намерите пътя за навън.
Тя не обърна внимание на думите му и се приближи. Крос вдигна поглед, изненадан. Хората не го игнорираха.
– О, няма нужда да ме наричате лейди, наистина. Нито да се замисляте по каква причина съм тук. Наричайте ме Пипа, моля.
Пипа. Подхождаше ѝ. Повече от пълното ѝ име, беше по-екстравагантно. Но той нямаше намерение да я нарича така.
– Лейди Филипа – преднамерено остави името да се провлачи, да запълни пространството между тях, – време е да си вървите.
Тя направи още една крачка към него и постави длан върху глобуса на бюрото му. Той плъзна поглед към дланта ѝ, която задушаваше Британия, и устоя на изкушението да придаде значение на жеста ѝ."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg