"Жената беше луда.
Щеше да го разбере преди пет минути, ако не беше полузаспал и силно шокиран да види младата русокоса жена с очила, седнала зад бюрото му и зачела се в счетоводната книга.
Щеше да го разбере и преди три минути, ако тя не бе заявила с абсолютна увереност, че е изчислил неправилно шестата колона, и шокиран от смелостта ѝ и възхитен от математическите ѝ умения, той не можа да се досети, че е луда.
И съвсем определено щеше да разбере, че е напълно луда, шейсет секунди по-рано, ако не правеше отчаяни опити да се облече. Ризата му дълго време остана широко разтворена, което наистина отвличаше вниманието му.
Сега обаче беше напълно буден, беше затворил счетоводната книга (изчисленията в която бяха правилни) и беше съвсем (макар и неподходящо) облечен. Вселената бе в ред, рационалната му мисъл се бе върнала, и то горе-долу когато тя бе обяснила какво иска.
И в тишината, последвала думите ѝ, Крос бе разбрал истината.
Нямаше съмнение – лейди Филипа Марбъри, дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби, снаха на маркиз Бърн и светска дама, беше напълно луда.
– Моля? – рече той, впечатлен от способността си да остане любезен пред лицето на абсолютната лудост. – Сигурен съм, че не съм чул правилно.
– О, сигурна съм, че чухте – отговори дамата простичко, сякаш говореше за времето, а сините ѝ очи зад очилата с дебели стъкла бяха неспокойни и подобни на тези на бухал. – Може и да сте шокиран, но мисля, че слухът ви е съвсем в ред.
Приближи се до него, като ловко мина между дузина извисяващи се кули от книги и бюста на Медуза, които той се канеше да премести. Полите на светлосинята ѝ рокля докоснаха тялото на дългата змия и шумоленето на плата го накара да осъзнае ясно присъствието ѝ.
Грешка.
Не осъзнаваше присъствието ѝ. Нямаше да го осъзнае.
Беше прекалено тъмно в тази проклета стая. Отиде да включи една лампа, която бе доста далеч от него, близо до вратата, и като вдигна поглед, видя, че тя върви към него.
Приближи се, притисна го към тежката махагонова врата и го накара да изгуби равновесие. За миг той се замисли дали да не отвори вратата просто за да види дали тя няма да излезе и да го остави в кабинета, сам и свободен.
Свободен да затвори плътно вратата след нея, да се престори, че срещата никога не се е състояла, и да започне наново деня.
Удари се в голямото сметало и тракането на абаносовото дърво го изтръгна от мислите му.
Спря.
Тя продължи да се приближава.
Той беше един от най-влиятелните мъже в Англия, съсобственик на най-известната игрална зала в Лондон, беше с двайсет сантиметра по-висок от нея и доста страшен, когато пожелаеше.
Тя не беше от типа жени, които той забелязваше. И със сигурност не бе от жените, които го караха да губи контрол.
Стегни се, човече.
– Спри.
Тя спря, а думата увисна, рязка и подобна на защитна стена, между тях. Това не му харесваше. Не му харесваше задавеният звук, който издаваше, и как му въздействаше това странно същество.
Тя обаче не забеляза нищо, и слава Богу. Наклони глава, както би направило кученце, любопитна и нетърпелива, а той устоя на изкушението да я гледа дълго и продължително.
Не беше от типа жени, които той гледаше дълго и продължително.
– Да повторя ли? – попита младата жена, след като той не каза нищо друго.
Не отговори. Не беше необходимо да повтаря. Молбата на лейди Филипа Марбъри се бе запечатала в ума му.
Тя вдигна ръка, побутна очилата по-нагоре на носа си и си пое дълбоко дъх.
– Искам да съсипете репутацията ми. – Думите бяха така прости и непоколебими, както и първия път, когато ги произнесе. Бяха изречени спокойно, без нервност.
Да съсипя репутацията ѝ? Гледаше как устните ѝ закръглят сричките, галят съгласните, бавят се над гласните и придават на думите съвсем обратно значение.
В кабинета му бе станало доста топло.
– Вие сте луда.
Тя млъкна, очевидно изненадана от думите му. Добре. Време беше и някой друг освен него да бъде изненадан от събитията на деня. Накрая тя поклати глава.
– Не мисля така.
– Трябва сериозно да се замислите над възможността – отвърна той, промъкна се покрай нея и увеличи разстоянието между тях, което бе трудно постижимо в претъпкания кабинет, – защото няма друго разумно обяснение да сте сама, без придружител, в игралната зала с най-лоша слава в Лондон и да искате да съсипя репутацията ви.
– Нямаше да е разумно да имам придружител – отбеляза тя. – Всъщност един придружител щеше да направи целия сценарий невъзможен.
– Точно така – каза той, прекрачи куп вестници, без да обърне внимание на уханието на чисто и слънчева светлина, което се излъчваше от нея. И го обгръщаше.
– Всъщност, да дойда в игралната зала с най-лоша слава в Лондон с придружител, щеше да е равносилно на лудост, не мислите ли? – Протегна ръка и прокара пръст по огромното сметало. – Красиво е. Често ли го използвате?
Вниманието му бе отвлечено от играта на дългите ѝ бледи пръсти по черните топчета, от начина, по който показалецът ѝ се наклоняваше леко надясно. Несъвършено.
Защо не носеше ръкавици? Нямаше ли нещо нормално в тази жена?
– Не.
Тя се обърна към него, сините ѝ очи гледаха любопитно.
– Не, не използвате сметалото? Или не, не мислите, че щеше да е лудост да дойда с придружител.
– И двете. Сметалото е неудобно…
Тя побутна едно от топчетата от единия до другия край.
– Справяте се по-бързо без него?
– Точно така.
– Същото важи и за придружителите – каза тя сериозно. – Много по-продуктивна съм без тях.
– Намирам ви за много по-опасна без тях.
– Мислите, че съм опасна, мистър Крос?
– Крос. Няма нужда от мистър. И да, мисля, че сте опасна.
Тя не се обиди.
– За вас? – Дори изглеждаше доволна от себе си.
– Главно за вас самата, но ако зет ви ви завари тук, предполагам, ще се окажете опасна и за мен. – Стар приятел и бизнес партньор или не, Бърн щеше да му отреже главата, ако завареше лейди Филипа тук.
Тя, изглежда, прие обяснението.
– Е, в такъв случай ще бъда бърза.
– Предпочитам да си тръгнете бързо.
Тя поклати глава и повиши леко тон – достатъчно, за да привлече вниманието му върху думите си. Върху себе си.
– О, не. Страхувам се, че това няма да стане. Виждате ли, имам съвсем ясен план и се нуждая от помощта ви.
Беше стигнал до бюрото си, слава Богу. Седна на скърцащия стол, отвори счетоводната книга и се престори, че преглежда числата, превърнали се в неразбираеми сиви редици, без да обръща внимание на присъствието ѝ.
– Страхувам се, лейди Филипа, че вашият план не е част от моите планове. Изминали сте целия този път за нищо. – Вдигна поглед. – Между другото, как така се озовахте тук? – Погледът ѝ, твърд до този момент, трепна. – Както установихме, обикновено се изисква придружител. И излизанията не включват посещения на игрални зали.
– Пеша.
Точка за нея.
– Пеша?
– Да.
– Сама?
– Посред бял ден е. – Но в гласа ѝ се усещаше отбранителна нотка.
– Прекосили сте пеша цял Лондон…
– Не съм вървяла много. Домът ни е…
– На около километър нагоре по Темза.
– Нямаше нужда да го казвате така, сякаш е в Шотландия.
– Прекосили сте Лондон пеша посред бял ден, за да стигнете до входната врата на „Падналият ангел“. Предполагам, че сте почукали и сте изчакали да ви отворят.
Тя стисна устни. Той отказа вниманието му да бъде отвлечено от движението на устните ѝ.
– Да.
– На обществено място.
– В "Мейфеър".
Той не обърна внимание на това, че тя натърти думите.
– На улица, на която се намират най-ексклузивните мъжки клубове в Лондон. – Направи пауза. – Видяха ли ви?
– Не мога да кажа.
Луда.
– Предполагам, знаете, че дамите не правят такива неща.
Между веждите ѝ се появи лека бръчка.
– Глупаво правило, не мислите ли? Искам да кажа, че жените ходят пеша от… от времето на Ева.
Крос бе познавал много жени през живота си. Беше се наслаждавал на компанията им, на разговорите с тях, на любопитството им. Но никога не бе срещал толкова странна жена.
– А сега е 1831 година. В наши дни дамите като вас използват карети. И не посещават игрални зали.
Тя се усмихна.
– Е, не точно като мен. Аз дойдох пеша. И ето ме тук, в игралната зала.
– Кой ви пусна?
– Един мъж. Изглеждаше нетърпелив да ме пусне, когато му казах коя съм.
– Несъмнено е нямал търпение. На Бърн ще му достави удоволствие да го унищожи, ако репутацията ви пострада.
Тя се замисли над думите му.
– Не бях помислила за това. Наистина, никога не съм имала закрилник.
Той можеше да я закриля.
Откъде дойде тази мисъл?
Нямаше значение.
– Лейди Филипа, изглежда, имате нужда от цяла армия закрилници. – Отново посвети вниманието си на счетоводната книга. – За нещастие, нямам нито време, нито желание да съм един от тях. Вярвам, че и сама можете да намерите пътя за навън.
Тя не обърна внимание на думите му и се приближи. Крос вдигна поглед, изненадан. Хората не го игнорираха.
– О, няма нужда да ме наричате лейди, наистина. Нито да се замисляте по каква причина съм тук. Наричайте ме Пипа, моля.
Пипа. Подхождаше ѝ. Повече от пълното ѝ име, беше по-екстравагантно. Но той нямаше намерение да я нарича така.
– Лейди Филипа – преднамерено остави името да се провлачи, да запълни пространството между тях, – време е да си вървите.
Тя направи още една крачка към него и постави длан върху глобуса на бюрото му. Той плъзна поглед към дланта ѝ, която задушаваше Британия, и устоя на изкушението да придаде значение на жеста ѝ."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
