Романът, по който е заснет едноименният хитов сериал. Никой не е стъпвал на Земята от векове - досега.

След края на опустошителна ядрена война човешкият род живее на космически кораби далеч над радиоактивната повърхност на Земята. Сега сто непълнолетни нарушители - без които обществото спокойно може да съществува - са изпратени на опасна мисия: да колонизират повторно планетата. За тях това може да се окаже втори шанс за живот... или самоубийствена мисия.

Стоте се озовават в дива земя, а ги преследват и тайните от миналото им. Сега трябва да се борят, за да оцелеят и да изградят ново общество на една потънала в разруха планета. Никой от тях не е роден за герой, но всички те може да се окажат последната надежда на човечеството...

Историята продължава в "Стоте: Ден 21".

"Вратата плавно се отвори и Кларк разбра, че е дош­ло време да умре. Очите ѝ се приковаха в ботушите на пазача и тя се стегна, за да посрещне прилива на страх, вълната на отчаяна паника. Но когато се надигна на лакът и от­лепи блузата си от подгизналото от пот легло, изпита единствено облекчение. Бяха я прехвърлили в единична килия, след като нападна един от пазачите, но за Кларк не съществува­ше такова нещо като единична килия. Чуваше гласове навсякъде. Зовяха я от ъглите на тъмницата ѝ.

Запъл­ваха тишината между ударите на сърцето ѝ. Крещяха от най-мрачните кътчета на съзнанието ѝ. Не че коп­нееше за смърт, но ако това бе единственият начин да ги накара да млъкнат, беше готова да умре. Бяха я затворили за измяна, но истината бе много по-лоша, отколкото някой можеше да си представи. Дори ако станеше чудо и на новия процес я оправда­ еха, пак нямаше да има отмяна на присъдата, не и ис­тинска. Спомените ѝ я потискаха по-жестоко от стени­ те на която и да било килия. Пазачът прочисти гърло и пристъпи от крак на крак.
– Затворник номер триста и деветнайсет, моля, ста­нете. Беше по-млад, отколкото очакваше, униформата ви­сеше на дългурестото му тяло и издаваше, че е новак. Няколко месеца военни порции не можеха да заличат следите от недохранването, което измъчваше най-да­лечните кораби на Колонията – "Уолдън" и "Аркадия". Кларк пое дълбоко въздух и се изправи.
– Протегнете ръце – каза той и извади от джоба на синята си униформа чифт метални белезници. Кларк потръпна, когато кожата му се отърка в нейната. От­както я доведоха в новата килия, не беше виждала, камо ли докосвала друг човек.

– Стягат ли ви? – попита той и в грубия му глас се появи лека нотка на съчувствие, от която я прониза болка в гърдите. Толкова време беше минало, откакто някой друг освен Талия – бившата ѝ съкилийничка и единствената ѝ приятелка в целия свят – бе проявявал състрадание към нея. Поклати глава.
– Просто седнете на леглото. Лекарят ще пристигне всеки момент.
– Тук ли го правят? – попита дрезгаво Кларк. Думи­ те ожулиха гърлото ѝ. Щом щеше да дойде лекар, значи нямаше да ѝ устро­ят нов процес. Не трябваше да се изненадва. Според законите на Колонията екзекутираха пълнолетните веднага след като ги признаеха за виновни, а мало­летните ги затваряха, докато навършат осемнайсет, и тогава им даваха един последен шанс да се защитят. Но напоследък бяха започнали да екзекутират хора часове преди новия им процес, и то за престъпления, за които преди няколко години щяха да ги помилват.

Все пак не можеше да повярва, че наистина ще го направят в килията ѝ. Очакваше с някакво извратено удоволствие отиването до болницата, където бе прека­рала толкова много време като стажантка по медици­на. Това беше последната ѝ възможност да усети нещо познато – дори и само миризмата на дезинфектант и бръмченето на вентилационната система, – преди за­ винаги да загуби способността да чувства. Без да я поглежда в очите, пазачът проговори:
– Казах ви да седнете. Кларк направи няколко къси стъпки и седна скова­ но на ръба на тясното си легло. Знаеше, че самотата изкривява възприятието за време, но ѝ беше трудно да повярва, че е прекарала тук – сама – почти шест месеца. Годината, през която беше заедно с Талия и третата им съкилийничка, Лиз – момиче със суро­во лице, което се усмихна за първи път едва когато отведоха Кларк, – ѝ се бе сторила цяла вечност. Но нямаше друго обяснение. Днес трябваше да е осемнай­сетият ѝ рожден ден и единственият подарък, който я очакваше, беше спринцовка, предназначена да пара­лизира мускулите ѝ, докато накрая сърцето ѝ спре да бие. След това щяха да пуснат безжизненото ѝ тяло в Космоса. Такъв беше обичаят на Колонията. Щяха да оставят трупа ѝ да се рее завинаги в галактиката.

На прага се появи силует и в килията влезе висок, строен мъж. Макар че дългата му до раменете сива коса отчасти закриваше значката на яката на лабора­торната му престилка, Кларк не се нуждаеше от знаци, за да разбере, че пред нея стои главният медицински консултант на Съвета. Навремето прекара почти ця­лата година преди Затварянето си, следвайки доктор Лахири по петите. Не можеше да преброи колко часа бе стояла до него по време на операции. Другите ста­жанти ѝ завиждаха, че е зачислена към доктор Лахири, и започнаха да се оплакват от непотизъм, когато раз­браха, че е един от най-близките приятели на баща ѝ – или поне беше, докато не екзекутираха родителите ѝ.
– Здравей, Кларк – каза любезно той, сякаш не се намираха в затворническа килия, а в трапезарията на болницата. – Как си?
– Предполагам, че по-добре, отколкото ще бъда след няколко минути. Някога черният ѝ хумор го караше да се усмихва, но този път доктор Лахири потръпна и се обърна към пазача:
– Може ли да свалите белезниците и да ни оставите за малко насаме, ако обичате? Младежът се размърда неловко.
– Не трябва да я оставям без надзор.

– Можете да изчакате пред вратата – отвърна док­тор Лахири с подчертано търпение. – Говорим за не­ въоръжено момиче на седемнайсет години. Мисля, че ще успея да задържа положението под контрол. Пазачът свали белезниците, като избягваше да по­глежда Кларк в очите. Кимна отсечено на доктор Ла­хири и излезе навън.
– Имате предвид, че съм невъоръжено момиче на осемнайсет години – поправи доктора Кларк и се на­ сили да изпише на устните си нещо, което се надяваше да е усмивка. – Или сте се превърнали в един от онези луди учени, които никога не знаят коя година е? Баща ѝ беше такъв. Често забравяше да програми­ра двайсет и четири часовото осветление в апартамен­та им и отиваше на работа в четири сутринта, прека­лено погълнат от проучванията си, за да забележи, че коридорите на кораба са пусти.

– Още си на седемнайсет, Кларк – увери я доктор Лахири с бавния, спокоен глас, с който обикновено се обръщаше към пациенти, излизащи от упойка. – В единична килия си от три месеца.
– Тогава какво правите тук? – попита тя, без да може да потисне паниката, която се надигна в гласа ѝ. – Според закона трябва да изчакате да навърша осемнайсет.
– Имаше промяна в плана. Това е всичко, което съм упълномощен да ти кажа.
– Значи сте упълномощен да ме екзекутирате, но не и да говорите с мен?

Спомни си как наблюдаваше доктор Лахири по време на процеса на родителите си. Тогава възприе мрачното му изражение като признак, че не одобрява процедурата, но сега не беше сигурна. Той не беше на­ дигнал глас в тяхна защита. Никой не ги защити. Док­тор Лахири просто седеше мълчаливо в залата, в която Съветът обяви родителите ѝ – двама от най-блестящи­те учени на Феникса, за виновни в нарушение на Док­трината Гея – правилата, създадени след Катаклизма, за да подсигурят оцеляването на човешката раса.
– А родителите ми? И тях ли сте убили? Доктор Лахири затвори очи, сякаш думите на Кларк се бяха превърнали от звуци в нещо видимо. Нещо гротескно.
– Не съм дошъл да те убия – отговори тихо той, отвори очи и посочи към табуретката до долната част на леглото на Кларк. – Може ли? Когато момичето не отговори, доктор Лахири прис­тъпи напред и седна. Сега се намираше с лице към нея.

– Може ли да видя ръката ти? Кларк почувства как гърдите ѝ се стягат и се наси­ли да си поеме въздух. Лъжеше я. Това беше жестоко и извратено, но поне всичко щеше да свърши след по-малко от минута. Протегна ръка към него. Доктор Лахири бръкна в джоба на престилката си и извади парче плат, което миришеше на антисептичен препарат. Кларк потръп­на, когато той го прокара от вътрешната страна на ръ­ката ѝ.
– Не се тревожи, няма да боли. Тя затвори очи. Спомни си измъчения поглед, който ѝ отправи Уелс, докато пазачите я извеждаха от стаите на Съве­та. Гневът, който заплашваше да я погълне по време на процеса, отдавна бе угаснал, но при самата мисъл за Уелс през тялото ѝ премина нова вълна от горещи­на, като умираща звезда, която изпуска за последен път облак от светлина, преди да се стопи в нищото."
Из книгата