"В края на декември 2015 година зимата още се бавеше. Дойде Коледа с камбанки навсякъде, а хората продължаваха да ходят по къси ръкави и сандали; някои – зарадвани от заблудените сезони, други, изплашени от глобалното затопляне, а в това време от прозорците надничаха изкуствени елхи, поръсени със сребрист скреж, и хвърляха в смут катеричките и птиците. Три седмици след Нова година, когато повече никой не мислеше за закъснението в календара, природата внезапно се събуди, отърсвайки се от есенната дрямка, и стовари най-страховитата снежна буря, запечатана в колективната памет.
В едно мазе на Проспект Хайтс, убежище от цимент и тухли със затрупан от снега вход, Лусия Марас проклинаше студа. Тя притежаваше стоическия характер на хората от нейната страна: беше свикнала със земетресения, наводнения, спорадични цунамита и политически катаклизми и ако за по-продължителен период от време не връхлетеше никакво бедствие, започваше да се тревожи. Все пак нищо не я беше подготвило за подобна сибирска зима, пристигнала погрешка в Бруклин. Чилийските бури се ограничават на територията на Андите и в дълбокия юг, в Огнена земя, където континентът е разронен на пробождани като с вилица от южния вятър острови, ледът чупи костите и животът е суров. Лусия беше от Сантяго, незаслужено славещ се с благ климат, защото в действителност зимата там е влажна и студена, а лятото сухо и жарко. Градът е заключен между лилави планини, които понякога осъмват заснежени; тогава най-чистата светлина на света се оглежда в ослепително белите върхове. Много рядко над града се стеле фин, тъжен и блед, подобен на пепел прашец, който не смогва да оцвети градския пейзаж в бяло, преди да се размекне в мръсна киша. Отдалече снегът е винаги блестящо чист.
В нейната стаичка в Бруклин на един метър под равнището на улицата и съвсем оскъдно отоплявана, снегът представляваше кошмар. Заскрежените стъкла не пропускаха светлината през малките прозорчета и вътре цареше полумрак, едва огряван от голите крушки, увиснали от тавана. В стаята имаше само най-необходимото – сбирщина от разнебитени мебели втора и трета ръка и няколко кухненски съдини. Хазяинът Ричард Боумастер не мислеше нито за обзавеждането, нито за удобствата. Бурята се разрази в петък с гъст сняг и яростен вятър, който като с камшик премете опустелите улици. Дърветата се огъваха и стихията уби птичките, които, подведени от мекото време предния месец, бяха забравили да отлетят или да се скрият. Когато се заеха да поправят пораженията, боклукчийските камиони отнесоха цели чували с измръзнали врабчета. Затова пък тайнствените папагали в Бруклинското гробище оцеляха след виелицата, както стана ясно три дни по-късно, когато отново се появиха невредими и взеха да кълват между гробовете. Още от четвъртък телевизионните репортери с печален глас и погребално изражение, характерни обичайно за свързаните с тероризма в далечни страни новини, предрекоха бурята през следващия ден и бедствия в края на седмицата. В Ню Йорк бе обявено извънредно положение и деканът на факултета, в който работеше Лусия, подчинявайки се на предупреждението, нареди преподавателите да се въздържат от провеждане на занятия. Във всеки случай за нея би било истинска авантюра да се добере до Манхатън.
Тя се възползва от свободния ден и сготви една неповторима, способна да изправи на крак дори мъртвец чилийска яхния, която повдига духа в нещастие и тялото в болест. Лусия караше пети месец в Съединените щати, хранеше се в университетското кафене и не проявяваше никакво желание да готви с изключение на един или два пъти, когато го стори, подбудена от носталгия или от желание да нагости някой приятел. За въпросната автентична яхния направи силен и добре подправен бульон, запържи лук и месо, свари отделно зеленчуци, картофи и тиква и накрая добави ориз. Използва всички съдове и примитивната кухня в мазето заприлича на сполетяна от бомбардировка, но резултатът си струваше и разсея чувството на самота, което я бе обзело, когато бурята взе да бушува. Тази самота, идваща преди като нежелан гост без предизвестие, от доста време стоеше изтикана в най-отдалеченото кътче на съзнанието ѝ.
Тази вечер, докато вятърът навън фучеше, повличайки снежни вихри и провирайки се безцеремонно през цепнатините, тя усети онзи див страх от детството си. Знаеше, че е в безопасност в убежището си; страхът ѝ от стихията беше абсурден, нямаше причина да безпокои Ричард, освен тази, че той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне за помощ при дадените обстоятелства, тъй като живееше на горния етаж. В девет вечерта отстъпи пред потребността да чуе човешки глас и му се обади. – Какво правиш? – го попита, опитвайки се да скрие уплахата си.
– Свиря на пиано. Пречи ли ти шумът?
– Не чувам пианото, тук долу гърми единствено грохотът от свършека на света. Това нормално ли е за Бруклин?
– От време на време през зимата времето се разваля, Лусия.
– Страх ме е.
– От какво?
– Просто страх, нищо конкретно. Предполагам, че е глупаво да те моля да слезеш да ми правиш компания за малко. Сготвила съм една чилийска яхния.
– Вегетарианска ли е?
– Не. Нищо, няма значение, Ричард. Лека нощ.
– Лека нощ.
Пийна си глътка писко и пъхна глава под възглавницата. Спа лошо, през половин час се будеше, сънувайки един и същи накъсан сън, в който като корабокрушенец се мяташе в някакво вещество гъсто и кисело като подквасено мляко.
В събота снежната буря продължи вихрената си траектория, насочвайки се към Атлантика, но в Бруклин лошото време, студът и снегът продължиха и Лусия не пожела да излезе, защото доста улици още бяха блокирани, въпреки че работите по разчистването им бяха започнали призори. Разполагаше с много часове за четене и подготовка за лекциите си през следващата седмица. Видя в новините, че виелицата продължаваше да сее разрушение навсякъде, където минеше. Радваше я перспективата за спокойствие, за хубав роман и почивка. В някой момент щеше да намери кой да разчисти снега пред вратата ѝ. Нямаше да е трудно, дечурлигата от квартала вече предлагаха услугите си, за да припечелят по някой долар. Беше благодарна на късмета си. Осъзна, че се чувства удобно в невзрачната дупка на Проспект Хайтс, която в крайна сметка не беше толкова зле.
Следобед, малко отегчена от пленничеството, сподели яхнията си с Марсело – малкия чиуауа – и после заедно се излегнаха на една пружина върху сплъстен дюшек под купчина одеяла да гледат няколко епизода от сериал с убийства. Помещението беше леденостудено и Лусия трябваше да си нахлузи вълнена шапка и ръкавици.
През първите седмици, когато ѝ тежеше това, че бе решила да напусне Чили, където поне можеше да се смее на испански, тя се утешаваше с увереността, че всичко се променя. Всяко днешно нещастие се превръща в минала история утре. Всъщност колебанията ѝ продължиха кратко – беше заета с работа, имаше Марсело, намери нови приятели в университета и в квартала, хората бяха любезни навсякъде и беше достатъчно три пъти да идеш в някое кафене, за да започнат да те посрещат като член на семейството. Чилийската представа, че янките са студени хора, беше мит. Единственият относително студен човек, на когото бе попаднала, беше Ричард Боумастер, хазяинът. Какво пък толкова, да върви по дяволите."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 6.00 / 5 гласа 
