Името ми е Емилия дел Валие

Името ми е Емилия дел Валие Исабел Алиенде Времетраене: 1:11 мин. Светът на Зайчето Питър: Коледни приказки Времетраене: 0:50 мин. Сам се справям: 30 упражнения за овладяване на емоциите Емили Шарат Времетраене: 0:54 мин. Малката коледна библиотека Дейвид М. Барнет Времетраене: 1:01 мин. Коледна терапия Кристин Уинтърс Времетраене: 0:59 мин. Писмото на Вълчо до Дядо Коледа Шакти Стаал Времетраене: 0:55 мин. Творчески комплекти и играчки SES Creative Времетраене: 3:08 мин. Календарния убиец Себастиан Фитцек Времетраене: 0:53 мин. Заключената врата Фрида Макфадън Времетраене: 0:48 мин. Желязна надежда Джеймс Лорънс Времетраене: 0:58 мин. Градът и неговите несигурни стени Харуки Мураками Времетраене: 0:58 мин.

Годината е 1866. Ирландска монахиня, прелъстена и изоставена от чилийски аристократ, ражда момиче, Емилия дел Валие. Отгледана от любящ втори баща, тя израства като независима личност, противопоставя се на обществените норми и се отдава на призванието си да пише. Изпратена като репортер в Чили по време на гражданска война, Емилия е изправена пред изпитания. Там среща баща си и разцъфва голямата ѝ любов.

Емилия дел Валие е поредният пълнокръвен женски образ, изваян умело от Исабел Алиенде, в този завладяващ роман за любов и война, за преоткриване на себе си и за себеутвърждаване.

"В деня, в който навърших седем години - 14 април 1873 г. - майка ми, Моли Уолш, ме издокара с неделни дрехи и ме заведе на Площада на Обединението да ме снимат; на тази единствена снимка от моето детство стоя изправена до арфа с ужасеното изражение на човек, когото ще бесят - обяснението е просто: стоях доста дълго срещу някаква черна кутия, без да дишам, а накрая ненадейна светкавица ме стресна и заслепи. Нека поясня веднага - не свиря на никакъв инструмент, арфата беше просто един от прашасалите театрални аксесоари в студиото, редом с няколко колони от папиемаше, китайски вази и балсамиран кон. Фотографът - дребно, мустакато човече с холандски произход, се прехранваше със занаята си от времето на златната треска. В онези времена миньорите, които слизали от планината, за да занесат добитите златни люспички в банките на Сан Франсиско, се снимали и изпращали портретите си на своите почти напълно изтрили се от паметта им семейства. По-късно от златото останал само спомен, а клиенти на студиото, превърнали се във важни особи, позирали за потомството. Ние с мама не бяхме от тях, но нейният замисъл също касаеше потомците. Заради принципа, а не от нужда, мама се пазари за цената. Доколкото ми е известно, никога не е купувала нищо, без, просто за удоволствие, да не се спазари за отстъпка.

– Така и така сме тук, да отскочим да видим главата на Хоакин Муриета - ми каза, като излязохме от студиото на холандеца.
От отсрещната страна на площада, на влизане в китайския квартал, ми купи канелена кифла и после ме заведе в невзрачна кръчма. Платихме, за да влезем, извървяхме дълъг коридор до дъното на заведението и там някакъв тип със злокобен вид повдигна тежка завеса и ни направи знак да влезем в зала със зловещи драперии, оскъдно осветена от църковни вощеници. В дъното се виждаше маса, покрита с черно сукно, и два големи стъклени буркана. Не помня останалата мебелировка, защото ужасът ме парализира. Докато аз, сграбчила с две ръце полата на мама, треперех от страх, тя изпадна в еуфория. В първия съд, в жълтеникава течност се поклащаше човешка ръка, а в другия се мъдреше мъжка глава със зашити клепачи, разтегнати устни, оголени венци и щръкнала коса.
– Хоакин Муриета бе чилийски бандит. Като баща ти. Ето как завършват, най-често, бандитите - обясни назидателно мама.

Няма нужда да казвам, че в онази нощ преживях страховити кошмари. Втресе ме, но мама смята, че освен ако няма кръв, не е нужно да се прави каквото и да е. На другия ден със същата рокля и с проклетите ботуши, които вече две години, макар и доста умалели, носех на краката си, взехме снимката и отидохме пеш в елегантния квартал на Сан Франсиско - не бях стъпвала там дотогава. Павирани улици, лъкатушещи към хълмовете, достолепни къщи с розови градини и красиво оформени храсти, кочияши в ливреи, коне с лъскава кожа и нито един просяк.

Моят живот протичаше в квартала Мисията, в пъстрото и многоезично множество на преселници, дошли от Германия, Ирландия, Италия; на мексиканци, живеещи открай време в Калифорния, и на група чилийци, пристигнали с треската за злато в края на 1848 г. - няколко десетилетия по-късно те продължаваха да са толкова бедни, колкото когато бяха дошли. От злато - ни помен. Дори и малкото, което бяха сполучили да намерят в мините из планината, им било отнето от белите хора, заселили се година по-късно. Мнозина се бяха завърнали по родните си места с празни ръце, но с чудесии за разказване, а други останали, защото пътят обратно към родината бил дълъг и скъп. В „Мисията“ имахме фабрики, работилници, боклук, безстопанствени кучета, дръгливи магарета, простряно пране и отключени врати, понеже и с трън да се завъртиш, няма какво да закачиш, както се казва.

В това пътешествие с мама до недостижимия свят на висшата класа осъзнах за пръв път, че сме бедни. Не говоря за бедност с глад и плъхове, като изстраданата от моите баба и дядо по майчина линия в Ирландия, а за скромно съществуване ден за ден. Дотогава не се бях вглеждала в живота на по-заможни от нас хора, защото нямах контакт с тях, виждах ги само отдалече, когато отивах - доста рядко – с родителите ми в центъра на града. Каретите с лъскави коне, дамите с рокли, натруфени с волани, ресни и едри декоративни платнени цветя; господата с цилиндър и бастун, децата с моряшки костюми ми се струваха същества от друг вид. В нашия работнически квартал всички бяхме горе-долу еднакви. Повечето от жилищата приютяваха едно или две семейства с босоноги деца, с непрестанно бременни жени и алкохолизирани мъже, които се мъчеха да припечелват хляба с каквато и да е работа. В сравнение със съседите ни обаче, нашето семейство беше с късмет. Както казваше моят многоуважаван пастрок, имахме работа, обич и достойнство и нищо повече не ни беше нужно. Притежавахме прилична, макар и малка къща и не ни притискаха дългове.

Не се осмелих да попитам мама къде отиваме, тъй като държанието ѝ ми подсказа, че е по-добре да я слушам и мълча; следвах я първо нагоре по хълма, а после надолу, без да се оплаквам от болезнените мехури по ходилата ми. По онова време Моли Уолш беше млада жена с ангелско лице, тоест с блажено изражение на изографисана в църква мъченица, и с кристално чист славеев глас, запазил се до днес; той обаче лъже, в действителност е силен и властен. В редките случаи, когато споменава баща ми, гласът на мама се променя - вместо леко нажален, какъвто е обикновено, започва да стреля с думите. Без да ми го каже, отгатнах, че мъчителното крачене към квартала на богатите е свързано именно с баща ми. Стигнахме запъхтени до Ноб Хил, най-високото място на хълма с великолепен изглед към града и към залива на Сан Франсиско. Спряхме пред голяма - най-внушителната - къща на улицата, защитена с висока желязна ограда с остри шипове; зад нея зърнах великолепна градина с каменен фонтан, а в средата му от устата на риба бликаше вода. В дъното се забелязваше огромна къща, тъмна на цвят, с веранда, обточена с колони, и с монументална порта от тъмно дърво, охранявана от два каменни лъва от всяка страна. Майка ми окачестви сградата и градината като парвенюшка грозотия, но аз застинах със зяпнала уста - навярно такива са дворците от приказките. Постояхме няколко минути пред оградата, докато си поемем дъх, а мама си изтрие потта от лицето и намести шапката си. Неочаквано, преди да е успяла да дръпне шнура на камбанката, от едната страна на къщата се появи мъж в черен костюм и с колосана яка, прекоси обширната градина към нас и се насочи към майка ми, но без да ѝ отвори портата на оградата. Мисля, че с един поглед определи безпогрешно към коя социална класа принадлежим, без да го заблуди старанието, вложено от мама във външния ни вид."
Из книгата

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във вестинк Ел Насионал до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните ѝ книги са трилогията Къщата на духовете (1982), Дъщеря на съдбата (1999) и Портрет в сепия (2000), Ева Луна (1987) и Приказки за Ева Луна (1989), За любовта и сянката (1985), Паула (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg