Блудната дъщеря

Блудната дъщеря Джефри Арчър Времетраене: 1:12 мин. Джефри Арчър Времетраене: 0:57 мин. Ези печели Джефри Арчър Времетраене: 0:49 мин. Каин и Авел Джефри Арчър Времетраене: 0:47 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

От автора на "Каин и Авел". Нейна бе върховната амбиция...

Великолепната история за любов и политика, която продължава сагата за Каин и Авел.

Титаничната битка между двама души, обсебени от желанието да се унищожат един друг, продължава в следващото поколение. Дъщерята на Авел Флорентина Розновски наследява от баща си неговата енергия, но не и богатството му. Като жена, надарена с красота и ум, но най-вече с непобедим дух, тя се впуска в преследване на една цел, която кара Каин и Авел да изглеждат като джуджета в сравнение с битката ѝ за най-високия пост...

"Един от най-големите разказвачи на нашето време!"
"Таймс"

"Джефри Арчър има дарба за разплитане на историята, която може да се определи единствено като гениална."
"Дейли Телеграф"

"Пролог
- Президент на Съединените щати - отвърна тя.
- Мога да измисля и по-приятни начини да се разоря - промърмори баща ѝ, свали очилата за четене от носа си и се взря в нея над вестника си.
- Не бъди лекомислен, папа. Президентът Рузвелт доказа, че не може да има по-голямо призвание от службата на обществото.
- Единственото, което доказа Рузвелт... - започна баща ѝ, но спря и отново се върна към вестника си - досети се, че дъщеря му ще приеме думите му за несериозни.
- Ясно е, че ще е безсмислено да преследвам подобна цел без подкрепата ти - продължи момичето, сякаш много добре знаеше какво става в главата му. - Дори само полът ми е достатъчна пречка, да не говорим за произхода ми.
Хартиената бариера между бащата и дъщерята изведнъж изчезна.
- Не си и помисляй да говориш лошо за поляците - каза той. - Историята е доказала, че сме благороден народ, който винаги държи на думата си. Баща ми беше барон...
- Зная, дядо ми също. Но това няма да ми помогне да стана президент.
- За съжаление - въздъхна той. - Иначе несъмнено щеше да бъде велик водач на страната.
- Че защо тогава да не може да го направи внучката му?
- Няма никаква причина да не може - отвърна той, загледан в стоманеносивите очи на единственото си дете.
- Е, папа, това означава ли, че ще ми помогнеш? Не мога да разчитам на успех без финансовата ти подкрепа.
Баща ѝ помълча, нагласи отново очилата на носа си и бавно сгъна броя на "Чикаго Трибюн".
- Предлагам ти сделка, мила. В края на краищата, политиката нали е тъкмо това? Ако резултатът от предварителните избори в Ню Хампшир се окаже задоволителен, ще те подкрепя. Но ако не е, отказваш се от тази идея.
- Какво разбираш под задоволителен? - незабавно отвърна тя.
Той отново замълча - обмисляше думите си.
- Ако спечелиш изборите или събереш над тридесет процента от гласовете, ще те последвам чак до Белия дом, дори това ме доведе до просешка тояга.
Момичето се отпусна за първи път от началото на разговора.
- Благодаря ти, папа. Не бих могла и да помисля за повече.
- Разбира се, че не би могла - отвърна той. - А сега мога ли да прочета на спокойствие как е било възможно "Къбс" да изгубят седмата игра от серията с "Тигрите".
- Определено бяха по-слабият отбор, ако се съди по резултата - девет на три.
- Млада госпожице, може и да си мислите, че поназнайвате едно-друго от политиката, но мога да ви уверя, че сте пълна невежа в бейзбола - каза мъжът, докато съпругата му влизаше в стаята, и обърна масивното си тяло към нея. - Дъщеря ни иска да се кандидатира за президент на Съединените щати. Какво ще кажеш?
Момичето вдигна поглед и с нетърпение зачака отговора.
- Само едно - отговори майката. - Че отдавна трябва да си е легнала и ти си виновен, че си я оставил будна до толкова късно.
- Май си права - призна той. - Хайде, малката. Време е за сън.
Тя го целуна по бузата и прошепна:
- Благодаря, папа.
Той проследи с поглед как единадесетгодишната му дъщеря излиза от стаята и едва сега забеляза, че пръстите на дясната ѝ ръка са стиснати в малко стегнато юмруче - както правеше винаги, когато е ядосана или твърдо решена за нещо. Подозираше, че в този случай става въпрос и за двете, но реши, че е безсмислено да се опитва да обяснява на жена си, че дъщеря им не е обикновено дете. Отдавна се беше отказал да споделя с жена си собствените си амбиции и беше най-малкото благодарен, че тя не се опитва да потисне амбициите на дъщеря им.
Отново се зачете в статията за "Чикаго Къбс" - само за да признае, че мнението на момичето по въпроса май се оказваше вярно.
Флорентина Розновски не заговори по тази тема цели двадесет и две години. А когато го направи, смяташе, че баща ѝ ще се придържа към своята част от сделката. В края на краищата поляците са благороден народ, който никога не отстъпва от думата си.

Миналото - 1934-1968
Раждането не бе от леките, но пък на Авел и Зофя Розновски нищо не им се бе удавало лесно и двамата се бяха настроили философски на тази тема - всеки по свой начин. Авел искаше син, който някой ден да го наследи и да застане начело на "Барон Груп". Беше сигурен, че по времето, когато момчето стане готово за поста, името му ще стои наравно с Риц и Статлър, а "Барон" ще бъде най-голямата хотелска верига на света. Авел крачеше нервно в коридора на болница "Сейнт Люк" в очакване на първия вик на новороденото и с изтичането на часовете лекото му накуцване започваше да личи все повече и повече. От време на време завърташе сребърната гривна на китката си и се вглеждаше в написаното върху нея име. Обърна се, за да мине по коридора за пореден път, и видя доктор Додек да крачи насреща му.
- Честито, господин Розновски - каза му той.
- Благодаря - с нетърпение отвърна Авел.
- Имате чудесно момиченце - каза докторът.
- Благодаря - тихо повтори Авел; мъчеше се да не показва разочарованието си. Последва акушера в малката стая в дъното на коридора. Зад стъклото имаше няколко сбръчкани личица. Докторът посочи първата му рожба. За разлика от другите, нейните малки пръстчета бяха свити в мъничко юмруче. Авел бе чел някъде, че новородените започват да правят това чак след третата седмица. Усмихна се, обхванат от гордост.
Майката и дъщерята останаха в болницата още шест дни и Авел ги посещаваше всяка сутрин след сервирането на закуската в хотела и всеки следобед, веднага щом и последният посетител излизаше от трапезарията. Около леглото на Зофя имаше телеграми, цветя и излезлите наскоро на мода поздравителни картички - свидетелства, че и други хора се радват на събитието. На седмия ден майката и детето, което все още нямаше име (Авел бе обмислял само момчешки) се прибраха у дома.

Точно две седмици след раждането на детето го кръстиха Флорентина, на името на сестрата на Авел. След като бебето бе настанено в прясно боядисаната детска стая на горния етаж, Авел прекарваше часове, като просто се взираше в дъщеря си, гледаше я как спи и се събужда и осъзнаваше, че трябва да работи още повече, за да осигури бъдещето й. Твърдо бе решен да осигури на Флорентина по-добър старт в живота, отколкото бе имал той самият. За нея не бяха нищетата и мизерията на собственото му детство, нито пък унижението да пристигне на източния бряг на Америка с няколко обезценени руски рубли, скътани в жилетката на единствения му костюм.

Щеше да се погрижи Флорентина да получи образованието, от което той бе лишен - не че му липсваше особено. Франклин Д. Рузвелт обитаваше Белия дом, а по всичко личеше, че малката хотелска верига на Авел ще преживее Депресията. Америка се отнасяше благосклонно към имигрантите.

Всеки път, когато оставаше сам с дъщеря си в детската ѝ стая, той си спомняше собственото си минало и кроеше планове за бъдещето ѝ.

Когато пристигна в Съединените щати, бе успял да си намери работа в малка месарница в Долен Ист Сайд в Ню Йорк, където прекара две дълги години, преди да намери свободно място в хотел "Плаза" като помощник-сервитьор. Още от първия ден старият оберкелнер Сами се отнасяше с него, сякаш е някаква най-нисша форма на живот. Четири години по-късно щеше да бъде впечатлен от работата и небивалите усилия, положени от въпросната нисша форма на живот, за да се добере до мястото помощник на оберкелнера в Дъбовия салон. През онези ранни години Авел бе прекарвал по пет следобеда седмично над книгите в Колумбийския университет, а след вечерята четеше до късно през нощта в стаята си.

Конкурентите му се чудеха дали изобщо му остава време за сън.

Авел не виждаше как новополучената диплома ще му помогне да се издигне, ако продължава да обслужва масите в Дъбовия салон на хотел "Плаза". Отговорът дойде от един червендалест тексасец, Дейвис Лерой, който бе наблюдавал цяла седмица как Авел грижливо обслужва клиентите. Господин Лерой, собственик на единадесет хотела, му предложи мястото на заместник-директор на главния си хотел "Ричмънд Континентал" в Чикаго с единственото задължение да отговаря за ресторантите.

Авел внезапно се върна в настоящето, защото Флорентина се обърна и започна да удря по преградата на креватчето. Протегна пръст и дъщеря му го сграбчи като спасително въже, хвърлено на удавник. Започна да го хапе с онова, което сигурно си мислеше, че са зъби...

Когато Авел пристигна в Чикаго, откри, че хотел "Ричмънд Континентал" е силно западнал. Не му трябваше много време, за да открие причината. Директорът Дезмънд Пейси въртеше далавери - и доколкото можеше да прецени Авел, това по всяка вероятност продължаваше вече тридесет години. През първите шест месеца след назначаването си новият заместник-директор събираше доказателствата, нужни му да притисне Пейси, след което предостави на работодателя си досието с фактите. Когато Дейвис Лерой разбра какво се е вършело зад гърба му, незабавно изхвърли Пейси и постави на негово място новото си протеже. Това принуди Авел да заработи още по-усърдно и той стана толкова сигурен, че е в състояние да заздрави нещата във веригата "Ричмънд", че когато възрастната сестра на Лерой пусна за продан двадесет и пет процента от акциите на компанията, продаде цялото си имущество, за да ги купи. Дейвис Лерой бе очарован от всеотдайността на младия си служител и му се отблагодари, като го назначи за главен управител на веригата.

От този момент двамата станаха съдружници, а професионалната им връзка прерасна и в тясна дружба. Авел бе първият, който оцени колко трудно е един тексасец да признае един поляк за равен. За първи път, откакто се бе установил в Америка, той се почувства сигурен - докато не откри, че самите тексасци са не по-малко горди от поляците.

Авел все още не можеше да приеме станалото след това. Ако Дейвис му се беше доверил и му бе казал истината за финансовото състояние на групата - кой ли нямаше проблеми по време на Депресията? - сигурно двамата щяха да измислят нещо. На шестдесет и две години Дейвис Лерой бе уведомен от банката си, че кредитът му вече не се покрива от стойността на хотелите му и че са необходими нови гаранции, за да се съгласи да плати заплатите за следващия месец. В отговор на този ултиматум Дейвис Лерой бе вечерял насаме с дъщеря си и се бе оттеглил в президентския апартамент на дванадесетия етаж с две бутилки бърбън. След което бе отворил прозореца и се бе хвърлил през него. Авел никога нямаше да забрави как стоеше на ъгъла на Мичиган Авеню в четири сутринта. Трябваше да идентифицира тялото на своя ментор. Успя единствено благодарение на сакото, което бе носил предишната вечер. Занимаващият се със случая следовател му каза, че това било седмото самоубийство в Чикаго за деня. Това никак не му помогна. Как би могъл полицаят да знае колко много бе направил за него Дейвис Лерой и как той смята да му се отблагодари за приятелството в бъдеще? В набързо написаното завещание Дейвис бе оставил своите седемдесет и пет процента от акциите на съдружника си и бе посочил, че макар и те да са напълно лишени от стойност, стопроцентовата собственост върху веригата може да му помогне при опит да договори нови условия с банката."
Из книгата

Роден като барон Арчър от град Уестън-сюпър-Меър, Джефри Арчър става известен не толкова с кариерата си като политик от британската Консервативна партия, колкото като един от най-успешните съвременни писатели. Книгите му, в които се включват над 20 романа, са продадени в повече от 330 милиона копия в цял свят. Забележителен е фактът, че те се приемат от читателите еднакво добре, без значение от жанра. Джефри Арчър се нарежда на челните позиции в класациите за бестселъри както с нехудожествена проза, така и с кратките си разкази и с романите си. Благодарение на този успех в попрището на писател, той успява да увеличи състоянието си, въпреки обратите в политическата кариера.

В биографията на Джефри Арчър има повратни точки като подаване на оставка, финансов колапс и дори лишаване от свобода по обвинение за лъжесвидетелстване. Това обаче съвсем не помрачава славата му на увличащ разказвач, който списание "Тайм" нарича "майстора на забавлението". Ето какво казва самият Арчър в интервю за "Independent":

"B политиката можете да измерите успеха си, независимо дали ще получите длъжност или ще постигнете нещо. С писането е доста трудно, защото нямате съперници. Има и автори, които печелят награди, и автори, които продават много копия. Понякога и двете, но много рядко."

А ако вече се питате как започва неговата лична история - самата тя прилича на сюжет за бестселър. Писателят е роден в Лондон на 15 април 1940 г. и израства в Съмърсет. Образованието си получава в училище Уелингтън, като то продължава в Брасеноз Колидж, Оксфорд, където Джефри Арчър се изявява активно и в спорта. След като напуска Оксфорд, той е избран за член на Съвета за Голям Лондон, а три години по-късно, на 29-годишна възраст, става член на Парламента. След пет години, пред него вече се очертава успешна политическа кариера.

Тогава той прави голяма инвестиция в канадска компания, наречена "Aquablast". Тя влиза в ликвидация, като по-късно трима директори на дружеството са изпратени в затвора за измама. В резултат на това, самият Джефри Арчър остава с големи дългове. На ръба на банкрута, 34-годишният политик подава оставка. В този момент му идва идеята да напише роман и с приходите да се разплати с кредиторите си. Така през 1976 г. се появява първият му роман "Нито пени повече, нито пени по-малко" ("Not A Penny More, Not A Penny Less"). Още с този дебютен роман, той жъне успехи, като в рамките на една книга книгата се продава в 17 държави (през 1990 г. по BBC започва да се излъчва и телевизионен сериал, който е адаптация на романа).

Вторият роман на Арчър, който носи заглавието "Да кажем ли на Президента?" ("Shall we tell the President?"), е трилър, посветен на темата за заговора за убийството на Едуард Кенеди, докато е президент на САЩ. След това, с два бестселъра зад гърба си, Джефри Арчър е достатъчно опитен писател, за да напише една от най-известните си творби - романът "Каин и Авел", продаден в над 3, 5 милиона копия първоначално във Великобритания.

Славата му на майстор-разказвач продължава да нараства със следващите издадени творби - следва колекция кратки разкази, които са удостоени с голямо признание от страна на критиците. Три от тях са адаптирани и за телевизионна поредица. Следват романите "Блудната дъщеря" (продължение на "Каин и Авел"), "Пръв между равни" и много други романи, които се появяват през годините и заемат върховите места в класациите за бестселъри. Обемът на творчеството на Джефри Арчър набъбва и с драматургични произведения. През 1987 г. той написва първата си пиеса, която е поставена в Кралския театър за повече от 600 спектакъла. Следват и други, които също са приети много добре.

Последната написана от Джефри Арчър пиеса се играе през 2000 г. - по времето, когато е повдигнато обвинениято за лъжесвидетелстване. Тогава лондонският съд установява, че преди 14 години, Арчър е излъгал, за да манипулира изхода на съдебен процеса - с цел да получи значителни компенсации от вестник, който го обвинява, че е имал интимни отношения с проститутка.

Пиесата, озаглавена "Обвиняемият", поставя публиката в ролята на жури. Тя трябва да вземе решение какъв край да има постановката - "виновен" или "невинен". На премиерата на постановката, ролята се играе от самия Джефри Арчър. Представлението има изключителен успех, но в реалността Арчър е осъден. Докато излежава присъдата си, той не спира да твори и се появяват три тома дневници, посветени на времето, прекарано в затвора.

Последният проект на Джефри Арчър е поредица от книги, наречена "Хрониките на Клифтън". Първата книга от поредицата, озаглавена "Времето ще покаже", е публикувана през 2011 г. и оглавява класацията за бестселърите в Индия. Следващите книги от поредицата са силно присъствие в класацията за най-продавани заглавия на "Ню Йорк Таймс". Днес, публикуван в 97 държави и на повече от 33 езика, Джефри Арчър е може би на първо сред писателите в политиката.

Що се отнася до личния му живот, в продължение на повече от 50 години той е женен за Мери Арчър, която е учен. Те имат двама сина, Уилям и Джеймс, двама внуци и внучка. Времето им се разделя между домовете в Лондон, Кеймбридж и Майорка. През 2013 г., 73-годишният Арчър успява да премине успешно и през битката с рака на простата. След това изпитание, той подкрепя различни организации за борба с тази болест.

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg