"Тейлър Донован може и да беше нова в Лос Анджелис, но определено умееше да разпознава глупостта, когато се натъкнеше на нея. Беше осем и петнайсет часа, понеделник сутрин – честно казано, малко раничко да се занимава с поредните небивалици на адвоката на отсрещната страна – Франк Сидлецки от Комисията за равни възможности за работа (КРВР). Но пък беше страхотна слънчева сутрин в Южна Калифорния и кафето от "Старбъкс" вече започваше да ѝ действа, така че бе склонна да се държи добре.
Франк се обади тъкмо когато Тейлър спря на служебния паркинг на кантората в центъра на Ел Ей. Тя вдигна телефона и остави адвоката да говори няколко минути – при това без да го прекъсва – за правотата на клиентите си и как Тейлър и нейният крайно порочен клиент трябва да се смятат за късметлии, че им се дава възможност да приключат целия съдебен процес срещу скромната сума от трийсет милиона долара. В един момент обаче капацитетът на човек да поеме толкова глупости в рамките на един телефонен разговор в понеделник сутрин, се изчерпва. Със или без вкусно кафе. Така че Тейлър нямаше друг избор, освен да прекъсне Франк по средата на тирадата му, и се замоли телефонът ѝ да не изгуби обхват, когато се качи в асансьора.
– Франк, Франк – намеси се тя със строг, но професионален тон. – Няма как да се споразумеем за подобни числа. Искаш всичките тези пари само защото клиентите са чули няколко трибуквени думи на работното място? Забеляза, че заедно с нея в асансьора се е качила възрастна двойка. Тя им се усмихна учтиво и продължи разговора.
– Знаеш ли, Франк, ако Комисията иска трийсет милиона долара за сексуален тормоз, поне ми кажи, че някоя жена е била наричана "уличница" или "курва". С крайчеца на окото си Тейлър видя как възрастната жена – беше най-малко на седемдесет и пет – я погледна неодобрително. Франк обаче продължи да нарежда за така наречените основания на позицията на ищеца.
– Трябва да съм честна с теб – не съм особено впечатлена от случая ти – отряза го тя. – Единственото, с което разполагаш, са няколко несвързани, дребни инцидента. Не е като някой да е плеснал друг човек по задника или да е стиснал нечия цица. Тейлър забеляза как възрастната двойка бързо се отдръпва
към дъното на асансьора.
– Разбира се, че не те вземам на сериозно – отговори тя на въпроса на Франк. – Тук говорим за трийсет милиона долара! – не викаше, но в гласа ѝ имаше насмешка, което според опита ѝ много повече вбесяваше опонентите ѝ. Понеже не виждаше смисъл да губи и минута повече, тя обобщи позицията си с няколко прости финални мисли.
– Франк, този случай е постановка, вдигане на шум и изнудване. Клиентите ми не са направили нищо престъпно и двамата знаем, че без проблем ще го докажа пред съдебните заседатели. Така че няма смисъл повече да обсъждаме нелепото ти предложение. Обади ми се, когато някоя от служителките види пенис. За акцент Тейлър затръшна мобилния си. Пъхна го в куфарчето и се усмихна извинително на възрастната двойка. Те бяха притиснали гърбове до стената на асансьора и я зяпаха със зейнали уста.
– Извинявайте за "пениса" – каза тя уважително, – но мисля, че съм загубила усет за тази дума. Когато асансьорът оповести пристигането си на двайсет и третия етаж с пронизителен звън, тя невинно вдигна рамене и за последен път погледна към възрастните си спътници.
– Рисковете на професията – намигна Тейлър. Вратите на асансьора се отвориха и тя слезе на гъмжащия етаж.
Тейлър харесваше шума на оживената адвокатска кантора: телефоните, които се скъсваха да звънят, процеждащите се иззад затворените врати нажежени разговори, принтерите, които изстрелваха досиета от по петдесет страници, пощенските колички, които оставяха съдебните нареждания – всичко бе като музика за ушите ѝ. Това бяха звуци, произвеждани от усилено работещи хора. И никой сътрудник – или поне Тейлър така се надяваше да смятат старшите партньори – не работеше повече от нея. От момента, в който (вече минаха седем години оттогава) пристъпи в чикагския офис на "Грей&Далас", тя се беше старала всички да се уверят, че е кадърен сътрудник. Сега фирмата я беше изпратила в Лос Анджелис, за да оспори раздухан случай на колективен иск за сексуален тормоз, в който беше замесен един от най-престижните универсални магазини в страната. Тя напълно съзнаваше, че това е тест, за да проверят на какво точно е способна, и беше повече от готова да покаже уменията си.
Тази сутрин Тейлър мина по коридора, водещ към кабинета ѝ, и се плъзна покрай бюрото на секретарката си, както правеше всяка сутрин през последните две седмици, откакто дойде в Лос Анджелис.
– Добро утро, Линда. Някакви съобщения? Линда се засуети. Имаше нещо в Тейлър, което очевидно караше хората около нея да се чувстват длъжни да са заети.
– Добро утро, госпожице Донован – отвърна Линда чинно. – Имате едно съобщение: господин Блейкли иска да ви види в офиса си при първа възможност. Тейлър спря за миг. Това беше странно – не беше планирала да се среща със Сам тази сутрин.
– Каза ли защо?
– Съжалявам, но не, госпожице Донован. Тейлър тръгна към кабинета си и подвикна към Линда:
– Обади се на секретарката на Сам, че ще отида след пет минути. После промуши глава през вратата и се усмихна на новата си асистентка.
– И Линда, помни – наричай ме Тейлър.
Тейлър не можа да устои и спря да се полюбува на офиса на Сам, преди да почука и да извести пристигането си. Беше великолепно ъглово помещение с масивно бюро от черешово дърво и шкафове в същия тон, с плюшен кремав килим и прозорци от тавана до пода, които заемаха две стени. За нея богато обзаведеният кабинет означаваше нещо повече от обикновен символ на обществено положение, предназначен да впечатлява клиентите и останалите адвокати. Това беше показател за истински успех. Един ден, в не толкова далечно бъдеще, тя самата щеше да има такъв офис – знак, че е постигнала основната цел в живота си. Преди години родителите на Тейлър бяха пожертвали много, за да стигне тя дотук. Тримата ѝ буйни, по-големи от нея братя бяха израснали в работнически квартал в Чикаго и посещаваха местната католическа гимназия. Предполагаше се, че и Тейлър, подобно на тях, ще ходи в местното девическо училище. След като обаче видяха забележително високите резултати от изпитите ѝ, родителите на Тейлър решиха, че тя заслужава най-доброто образование, дори това да означаваше да похарчат пари, които нямат.
И така, за да успеят с годишните вноски от осемнайсет хиляди долара в експерименталното училище към Чикагския университет (докато все още издържат четири деца), родителите ѝ направиха втора ипотека на къщата, а баща ѝ продаде кабриото "Корвет стрингуей", модел от 1965 година, което отдавна реставрираше в гаража. Тейлър оценяваше тези жертви и обеща на родителите си, че никога няма да съжаляват за вложената в образованието ѝ инвестиция. Това обещание я направляваше в гимназията и в колежа, а после и в Северозападния юридически университет. То я мотивираше и до ден днешен. След като завърши, Тейлър избра да работи в "Грей&Далас" поради простата причина, че това беше една от водещите юридически кантори в Чикаго и една от най-добрите в световен мащаб. За нея беше гордост да е част от подобна машина, и тя щеше да направи всичко необходимо, за да успее.
За разлика от много от състудентите ѝ, които се бяха захванали с право просто защото медицината беше твърде трудна и трябваше да мине много време, преди да започнат да печелят пари, или поради натиск от семейството, или защото не можеха да се сетят за нещо по-добро, което да вършат, на нея адвокатската професия наистина ѝ харесваше."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.20 / 5 гласа 
