"– Те идват.
Погледнах към редицата воини на аска, приведени и притискащи се един в друг зад разкаляния хълм. Мъглата бе покрила полето като с воал, ала ние чувахме. Остриета на мечове и брадви, триещи се в доспехи. Бързи стъпки, потъващи в калта. Сърцето ми биеше в ритъм с тези звуци, поемах си дъх и го оставях да докосне следващия, преди да го изпусна.
До ушите ми достигна хрипливото изсвирване на баща ми и погледът ми обходи изпоцапаните с пръст лица, докато не откри чифт яркосини очи, приковани в мен. Сплетена на плитка, прошарената му брада падаше върху гърдите му зад брадвата, която стискаше в огромния си юмрук. Кимна ми и аз подсвирнах в отговор – нашият начин да си кажем да бъдем предпазливи. Да се опитаме да не умрем.
Мюра преметна дългата плитка над рамото ми и кимна към полето.
– Заедно?
– Винаги.
Погледнах назад, към останалите от клана ни, застанали рамо до рамо в море от червени кожени ризници и бронз, чакащи сигнал. С Мюра си бяхме извоювали мястото си начело. – Пази лявата си страна. – Очите ѝ, очертани с кол, се спряха върху счупените ми ребра зад кожената ризница
– Нищо им няма – изгледах я аз сърдито, обидена. – Ако се притесняваш, бий се заедно с някой друг.
Тя поклати глава, отхвърляйки предложението ми, преди да се изправи и да провери ризницата ми за последен път. Опитах се да не потръпна от болка, когато тя притегна каишите, които нарочно бях оставила малко по-хлабави от обикновено. Престори се, че не забелязва, но погледът ѝ не ми убягна.
– Стига си се притеснявала за мен.
Прокарах длан по дясната половина на главата си, където косата ми беше остригана до черепа под плитките, а после придърпах ръката ѝ, за да закопчая каишките на щита ѝ. Партнирахме си в битките от пет години насам и познавах всяка част от доспехите ѝ толкова добре, колкото тя познаваше всяка лошо зараснала кост в тялото ми.
– Не се притеснявам – подсмихна се тя, – но си залагам вечерята, че днес ще убия повече рики от теб. – И ми подхвърли брадвата ми.
Аз извадих меча си от ножницата с дясната ръка, улавяйки брадвата с лявата.
– Вегр йофир фюор.
Мюра намести ръката си в щита и го вдигна във въздуха, описвайки дъга над главата си, за да протегне рамото си, преди да ми отговори, изричайки същите думи.
– Вегр йофир фюор.
Чест над живота.
Прорязало въздуха, първото изсвирване долетя отдясно, предупреждавайки ни да се приготвим, и аз затворих очи, усещайки сигурността на земята под краката ми. Звуците на връхлитащата ни битка се сляха в едно, докато гърлените молитви на членовете от клана ми се издигаха наоколо ми като дима на горски пожар. Оставих думите да се излеят от мен като шепот, молейки Сигр да ме пази. Да ми помогне да сразя враговете му.
– В атака!
Замахнах силно, забивайки брадвата си дълбоко в земята, и се хвърлих напред, политайки над хълма. Приземих се и затичах, пробивайки дупки в меката пръст с тежките си ботуши, към стената от мъгла, надвиснала над полето. С крайчеца на окото си не изпусках Мюра от поглед, когато мъглата ни погълна и студът ни обля като водни пръски, а в неясната далечина изникнаха тъмни фигури.
Бяха рики.
Враговете на нашия бог се носеха към нас, обвити в кожи и желязо. Коси, развени от вятъра. Слънце, отразяващо се от остриетата на оръжията им. При вида им затичах още по-бързо, стискайки здраво дръжката на меча си, докато изскачах пред останалите. Оставих ръмженето, пълзящо в гърдите ми, да се излее, дошло от онова дълбоко място в мен, което се събуждаше за живот в битката. Изкрещях, а очите ми се спряха върху ниския мъж начело на редиците им, с рамене, покрити с оранжеви кожи. Подсвирнах на Мюра и се понесох право към него, борейки се с вятъра. Когато ги наближихме, свърнах настрани и започнах да броя стъпките си, начертавайки пътя си до мига, в който разстоянието между нас бе погълнато от звука на тежки тела, блъскащи се едно в друго. Стиснах здраво зъби, оголвайки ги, когато стигнах до него. Вдигнах меча зад гърба си, приведох се и замахнах, докато го подминавах, прицелвайки се в корема му.
Успя да вдигне щита си в последния момент и се хвърли наляво, закачайки ме с ръба му. Черни петна избухнаха пред очите ми, докато дробовете ми хриптяха зад наранените ми ребра, а дъхът ми отказваше да се върне. Препънах се, мъчейки се безуспешно да запазя равновесие. Замахнах с брадвата, без да обръщам внимание на болката, разцъфнала в мен. Мечът му спря острието ѝ над главата му, изтласквайки го назад, ала това бе всичко, от което имах нужда.
Тялото му остана незащитено.
Мечът ми потъна в него, откривайки шева в кожената му ризница. Главата му политна назад, устата му беше широко отворена във вик и мечът на Мюра се стовари върху врата му с едно плавно движение, разсичайки мускули и сухожилия. Издърпах брадвата си и струя гореща кръв оплиска лицето ми. Мюра подритна тялото му настрани с подметката на ботуша си в същия миг, в който в мъглата зад нея изникна нова сянка.
– Наведи се! – изкрещях аз и брадвата ми полетя.
Мюра се хвърли на земята и острието потъна в гърдите на един рики, поваляйки го на колене. Огромното му тяло падна върху нея, приковавайки я към пръстта, а кръвта, избликнала от устата му, оцвети бледата ѝ кожа в яркочервено.
Втурнах се към тях и като пъхнах пръсти под ризницата му, го изтеглих настрани. Освободена, Мюра скочи на крака, грабна меча си и се огледа наоколо. Аз стиснах дръжката на брадвата си и я издърпах от костите на гърдите му.
Мъглата започваше да се вдига, оттегляйки се пред топлината на утринната светлина. От хълма чак до реката, земята беше осеяна с биещи се хора. Видях как баща ми заби меча си в корема на един рики, а после замахна и посече друг през лицето, очите му бяха разширени от битката, гърдите му – пълни с гръмовни бойни викове.
– Ела! – изкрещях на Мюра, докато тичах, прескачайки паднали тела, към ръба на водата, където биещото се множество беше най-гъсто.
Посякох сгъвката на коляното на един рики с меча си, поваляйки го на земята, докато минавах покрай него, а после още един, оставяйки на някой друг да ги довърши.
– Ийлин!
Мюра извика името ми в същия миг, в който се блъснах в друго тяло и две тежки ръце се обвиха около мен, стискайки ме толкова силно, че мечът се изплъзна от пръстите ми. Изръмжах и заритах в опит да се освободя, но той беше прекалено силен. Впих зъби в ръката му, докато не вкусих кръв, и той ме блъсна на земята. Приземих се тежко, борейки се за въздух, докато се претъркулвах по гръб, посягайки към брадвата си. Ала мечът на врага вече се спускаше над мен. Отново се претърколих и пръстите ми откриха ножа на колана ми, докато се изправях на крака и заставах срещу него, а дъхът ми образуваше бели облачета пред мен.
Зад мен, Мюра се биеше в мъглата.
– Ийлин!
Той се нахвърли отгоре ми, замахнал с меча си, и аз отново отстъпих назад. Острието сряза ръкава ми и потъна в мускула на ръката ми. Ножът ми политна, премятайки се във въздуха, и той отметна глава настрани. Оръжието се размина на милиметри, одрасквайки ухото му, и когато отново ме погледна, очите му горяха.
Изпълзях трескаво назад, мъчейки се да се изправя, докато той вдигаше меча си. Очите ми паднаха върху пролятата кръв на членовете от моя клан, оплискала гърдите и ръцете му, докато той се приближаваше към мен. Мечът и брадвата ми лежаха на земята зад него.
– Мюра! – изкрещях, но тя вече изобщо не се виждаше.
Огледах се наоколо, докато в гърдите ми се надигаше нещо, което рядко изпитвах в битка – паника. Бях далече от всякакво оръжие, а да го надвия с голи ръце, бе невъзможно. Той се приближаваше, стиснал зъби, движейки се като мечка през тревата.
Мислите ми се насочиха към баща ми. Ръцете му, изцапани с пръст. Дълбокия му, тътнещ глас. И към дома ми. Огъня, припламващ в мрака. Скрежа, покриващ поляната сутрин.
Стоях, притискайки пръсти до горещата рана върху ръката си, шепнейки името на Сигр, молейки го да ме приеме. Да не ме отпрати. Да бди над баща ми.
– Вегр йофир фюор – промълвих.
Воинът забави крачка, гледайки как устните ми се движат.
Кожите под ризницата му се развяваха на влажния бриз, стигайки до квадратната му челюст. Той примига, свил устни в тънка линия, докато правеше последните стъпки към мен, а аз не побягнах. Нямаше да бъда повалена от острие в гърба.
Стоманата проблясна, когато той вдигна меча над главата си, готов да го стовари отгоре ми, и аз затворих очи. Поех си дъх. Видях сивото небе да се отразява във фиорда. Върбите, цъфтящи по склоновете на хълма. Вятъра, играещ в косата ми. Чувах звука от яростта на членовете на клана ми, биещи се в далечината.
– Фиск! – дълбок, задавен глас проряза мъглата и ме откри, и аз отворих очи.
Воинът рики пред мен замръзна и очите му се стрелнаха натам, откъдето се приближаваше гласът.
Бързо.
– Не! – Буйна руса коса се блъсна в него, събаряйки меча му на земята. – Фиск, недей. – Сграбчи другия воин за ризницата, задържайки го на мястото му. – Недей.
Нещо се завъртя в ума ми, кръвта във вените ми потече по-бавно, сърцето ми спря.
– Какво правиш?
Първият рики се отскубна и като вдига меча си от земята, мина покрай другаря си, насочвайки се към мен.
Мъжът се обърна, обви ръце около него и го запрати назад.
И тогава го видях... лицето му.
И замръзнах. Превърнах се в леда на реката. Снега, покрил планината.
– Ири.
Думата бе шепот, дъх.
Двамата престанаха да се борят и ме погледнаха с широко отворени очи и това ме прониза още по-дълбоко. Какво виждах. Кого виждах.
– Ири?
Разтреперана, ръката ми се вкопчи в ризницата, сълзи изпълниха очите ми. Бурята в стомаха ми кипеше насред хаоса, който ни заобикаляше.
Мъжът с меча ме погледна, очите му се плъзнаха по лицето ми, опитвайки се да сглобят нещо. Ала моите очи бяха приковани в Ири. Извивката на челюстта му. Косата му като слама на слънцето. Кръвта, изцапала врата му. Ръце като ръцете на баща ми.
– Какво е това, Ири?
Другият рики стисна по-здраво дръжката на меча си, чието острие беше изцапано с кръвта ми.
Едва го чувах. Едва бях в състояние да мисля, всичко бе удавено от прилива на видението пред мен.
Ири пристъпи бавно към мен, очите му ту откриваха моите, ту отново се извръщаха. Затаих дъх, когато ръцете му се вдигнаха към лицето ми и той се приведе толкова близо, че почувствах дъха му върху челото си.
– Бягай, Ийлин.
Пусна ме и аз се отдръпнах, а дробовете ми се молеха за глътка въздух. Обърнах се, мъчейки се да открия Мюра в мъглата, отваряйки уста, за да извикам името на баща ми. Ала дъхът ми не идваше.
Той вече беше изчезнал, погълнат от мъглата, заедно с другаря си.
Сякаш бяха призраци.
Сякаш никога не са били тук.
И не биха могли да бъдат. Защото това беше Ири, а за последно бях видяла брат си преди пет години. Мъртъв в снега."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
