Да обичаш като Артуро Кинер

Всичко, което се прави за любовта, се прави мълчаливо. "Да обичаш като Артуро Кинер" е история за голямата любов, за мълчаливата и всеотдайната любов, която се жертва за щастието на другия. "Да обичаш като Артуро Кинер" е и роман за шест десетилетия от историята на Испания и на един канарски остров, където страстите са горещи, тайните са скрити сред мълва и слухове, а отмъщението се разплаща с кръв.

"Да обичаш като Артуро Кинер" е разказ за надеждата и свободата, за възмездието и прошката, за честта и за семейството... и за истинската любов.

Мигел де Леон е роден 1956 г. на о. Тенерифе, Канарските острови. Сменил е много професии - зидар, продавач на вестници, журналист; бил е в армията. Работил е в голяма компания в Гран Канария, след което основава собствена компютърна фирма. От 15-годишен мечтае да стане писател, но едва на 59-годишна възраст издава първия си роман "Да обичаш като Артуро Кинер". Негов любим писател, от когото се учи, е Габриел Гарсия Маркес.

"Обичам те толкова, че не мога да спя. За да те обичам подобаващо, трябваше да го премълчавам, мъничката ми. За да не се чувстваш закотвена. За да можеш днес да си тръг­неш, без да гледаш назад. Да опознаеш света, да срещнеш нови хора, да се запознаеш с други мъже. И ако намериш някого, който да те обича и разбира повече от мен, напусни ме, без да гледаш нито за миг назад. Отдай се на този мъж, без да мислиш за мен. Ако години по-късно, когато и да е, поискаш да се върнеш, защото решиш, че ще се чувстваш по-сигурна с мен, аз ще бъда тук. И ще те чакам..."
Из книгата

"Датата върху писмото, изпратено от Ню Йорк с клеймо от предишната седмица, бе отпреди пет седмици. То свидетелстваше за дългия период на нерешителност, който е трябвало да преодолее подателят, преди да го пусне в пощенския клон. Това писмо измъкваше Артуро Кинер от тресавището, в което беше натикал живота си, но то не предполагаше избавление, а горчив финал, преход от едно непоносимо терзание към друго още по-голямо. След студената зима, настъпването на пролетта на Канарския архипелаг в началото на март се долавяше в дните с ясно небе и в сияйните нощи. През последните години Артуро Кинер страдаше от мъчително безсъние. Когато се примиряваше с мисълта, че няма да заспи, започваше да броди из къщата, понякога необлечен и бос. Накрая обикновено отиваше в кабинета, откъдето слушаше крякането на жабите, седнал върху огромен камък, който му служеше за диван и който възприемаше като най-ценното имущество от семейното наследство. Пълнолунието му навяваше спомени. Понякога прекарваше часове в плен на лутащата се памет, зареял изгубен поглед към хоризонта и в отблясъците на сребристата луна върху спокойните води на огромния океан.

Едва навършил двайсет и шест години, Артуро Кинер се ожени за петнайсетгодишната Алехандра Минео. Бяха се венчали преди седем години и макар бракът им да не беше съвсем истински, той дори и за миг не беше преставал да съществува, тъй като в него нямаше неприязън или изневяра. Възрастта на Алехандра и обстоятелствата по обвързването задължаваха Артуро да направи единственото, което за истински мъж като него можеше да се смята за достойно: да я остави да си тръгне. Но с тази си упоритост той се погубваше. Преглъщаше любовта си, а впоследствие, като в зловреден кръг, тя се процеждаше отново през шевовете на незарасналите му рани. Три години и половина след като тя замина да учи висше образование, Алехандра и Артуро не споделяха друга взаимност освен някое и друго позвъняване на разсъмване от другия край на света и честите писма, дълбокомислени и прочувствени, изричащи много повече чрез премълчаното, отколкото чрез написаното. Най-горният неотворен плик от купчинката с писма, която му оставиха на масата сутринта, поясняваше, че се отнася за лична кореспонденция. Веднага щом го видя, Артуро разбра, че е получил новината, която толкова много очакваше и от която толкова много се страхуваше. Докато четеше, мъка заседна като буца в гърлото му: Артуро, скъпи мой, измина повече от година, откакто реших да напиша това писмо, но трябваше да го подхващам отново и отново, защото ми липсваше смелост да го довърша.

Винаги ще съм ти благодарна, че се ожени за мен, когато все още бях дете и затова че ме насърчи да стана това, което съм. Но сега вече съм жена, трябва да продължа живота си. Скоро ще се видим и се надявам дотогава да си подготвил документите за развода ни, за да може ти да се освободиш от задължението, а аз да постигна щастието, което ми липсва. Знаеше, че тя ще остане завинаги в сърцето му, че в самотата си ще я открива във всеки пейзаж, във всяко кътче на паметта си, но това не го утешаваше. Беше постъпил справедливо - опита се да остане верен и на себе си, и на нея. Беше я обичал и щеше да продължава да я обича, потънал в мълчание, по онзи безумно красив, но непохватен и често мъчителен за него начин, по който все още мислеше, че трябва да я обича.

Минаваше три часа през нощта след деня, поставил началото на края. Мъж, облечен в черно, ловко избягва добре осветеното стълбище, покатерва се на високия каменен зид и стига до задната част на къщата. Натъква се на отворена врата. Зад нея изключва основния шалтер на електрозахранването. Артуро се привдига в леглото. Лампата на нощното шкафче не светва. Пипнешком в тъмното успява да стигне първо до вратата, а след това и до парапета на стълбището. Усеща светкавичен удар върху черепа, търкулва се по стълбите и застива на площадката, неподвижен и беззащитен. Минути след това сянката напуска къщата и изчезва така, както се бе появила, убедена, че изоставя след себе си трупа на една лесно уловена плячка. Някой беше успял да изненада в собствения му дом Артуро Кинер - млад мъж, в разцвета на силите си, който освен това страдаше и от упорито безсъние.

Съвсем близо до къщата, в която капка по капка изтичаше животът на Артуро Кинер, Венансио - помощник-пастора на Тереро изчакваше да изминат петте минути толеранс за закъснелите, преди да започне службата. Макар че първата литургия винаги се бе отслужвала за най-редовните и ревностни енориаши, за онези, които като него я предпочитаха пред всяка друга, пък било то и в такъв неподходящ час като шест сутринта, с годините броят на присъстващите беше намалял поради естествената смърт и болежките на благочестивите. Все още можеше да го изненада някой от най-непоколебимо вярващите, който случайно е решил да отиде на църква преди работа или една от онези старици с героична закалка, на които нито болежките, нито семейството биха попречили да присъстват. Но най-често се случваше да липсват вярващи, за които литургията да бъде отслужена. Точно в такива дни службата, макар и скромна, беше и най-вълнуващата. На места я удължаваше, на места я съкращаваше, променяше я някъде, нагаждаше я другаде и я правеше точно такава, каквато трябваше да бъде, съвсем по негов вкус. Отдаваше се изцяло и обикновено се потапяше в състояние на такава върховна наслада, че в даден момент се страхуваше, че в нея може да има нещо безнравствено или развратно. В молитвите му не отсъстваше нито един скърбящ на този свят."
Из книгата

Кръгозор ООД
София, 1124
ул. Светослав Тертер 2 ап. 4
office@kragozor.com