Тъмна дарба - книга 4: Тъмен завет

"Тъмен завет" е дългоочаквана четвърта част от поредицата "Тъмна дарба". Изминали са пет години след разрушението на така наречените рехабилитационни лагери, в които седемнайсет годишната Сузуме "Зу" Кимура и безбройните пси деца са били затворени. Сега Зу е поела ролята на говорител на временния президент, борейки се за правата на всички пси и против нарастващите дезинформация и предразсъдъци. Но когато е обвинена в извършването на ужасяващо престъпление, Зу е принудена да предприеме поредното бягство за живота си.

Решена да изчисти името си, тя се оказва в сътрудничество с Роман и Приянка - двама мистериозни пси, които могат както да ѝ помогнат да докаже невинността си, така и да я предадат. Заедно те разкриват дори още по-мрачни тайни.

"Запознайте се със следващата си антиутопична мания."
Entertainment Weekly

"Кръвта не се отмиваше. Стичаше се червена, червена, червена по ръцете ми и струите заобикаляха охлузванията по китките ми и коричките на раните по кокалчетата ми. Водата от крана, достатъчно гореща, за да запоти огледалото, трябваше вече да я е разредила до бледорозово и да я е отмила напълно. Но кръвта просто... не спираше да тече. Засъхналите петна по кожата ми отново се съживяваха, разцъфвайки от ръждивокафяво в потресаващо алено. Червени поточета се виеха като змии надолу по умивалника и каналът едва успяваше да ги поглъща.

Тъмнината в тясната стаичка сякаш ме дебнеше, прокрадваше се в периферното ми зрение. Съсредоточих погледа си върху петънцата кръв, полепнали по порцелана като пръснати чаени листенца. Побързай! – наредих си. – Трябва да се обадиш. Трябва да вземеш телефона. Коленете ми се подкосиха и светът се наклони рязко надолу. Вкопчих ръце в гладкия ръб на мивката, за да не се стоваря на пода. Паянтовата ѝ свръзка със стената поддаде под тежестта ми и простена предупредително. Побързай, побързай, побързай... Заех се да отлепвам едно по едно местата, където засъхналата кръв бе споила блузата ми с кожата ми, мъчейки се да не повърна. Тръбите се затресоха в стената и кънтежът започна да се усилва, докато един финален трясък не раздруса цялата мивка. По дяволите! Опипах близкия шкаф за нещо, в което да уловя последната топла вода.

– Не, не, не... хайде де... Таймерите – проклетите таймери, отмерващи полагащата се на всяка стая чиста вода, така че нито капка да не се пропилява. Но сега ми трябваше. Примолих се поне веднъж да нарушат правилата заради мен. Кръвта бе по езика ми, по зъбите ми, по гърлото ми. С всяко преглъщане поемах металическия ѝ вкус по-надълбоко в себе си. Налагаше се да се почистя... Тръбите се разтресоха за последно с глух тътен и водата намаля до тъничка струйка. Взех мотелската кърпа, вкоравена от многократно избелване, и я сложих под крана, за да попие остатъка от водата. Стиснах болезнените си челюсти, приведох се немощно напред и опрях единия си хълбок в мивката. Избърсах малко от пќрата по огледалото и опитах да почистя с влажната кърпа засъхналата кръв по сцепената ми, подпухнала долна устна.

Плътта изпод изпотрошените ми нокти, покрита от слоеве мръсотия и кръв, болеше и при най-лекия натиск. Вперих очи в тъмночервените полумесеци, прозиращи под излющения ми лак. И дълго време не можах да ги извърна. Докато кичурът коса не пльосна влажно върху мивката. Евтината флуоресцентна лампа изжужа и просветна с опасна яркост, захранвайки убийствения бял шум в черепа ми. Не можех да проумея какво виждам. Малкото, съдрано парче плът. Извития върху порцелана кичур. Не беше от дълга черна коса. Беше от руса. Къса. Не от моята. Отворих уста, но вопълът, писъкът... останаха заключени в мен. Цялото ми тяло се разтресе и завъртях трескаво крановете, борейки се да отмия доказателството, спомена за жестокостта.
– О, боже, о, боже... Хвърлих кърпата в празния умивалник, завъртях се към тоалетната и коленичих пред нея. Но колкото и да се бунтуваше стомахът ми, нищо не излезе. Не бях яла от дни.

Свих крака под себе си върху студените плочки, вдигнах треперливи ръце и запрокарвах пръсти през сплъстените възли в косата си. Не се получаваше... Трябваше ми... Станах нескопосано от пода, грабнах кърпата от умивалника и затърках с нея косата си, докато банята се въртеше около мен. Затворих очи и пред мен изплува друго място, друга прогаряща вълна от ярка светлина и жега. Протегнах ръка и се хванах за празния лост, от който бях измъкнала кърпата. Щом докоснах тънката метална пръчка, камшичен удар от статично електричество се стрелна нагоре по ръката ми, карайки косъмчетата по нея да настръхнат. Докато стигне до тила ми, в черепа ми вече се разливаше вълна от сила. Мощна светлина озари банята зад затворените ми клепачи и разбрах, че трябва да спра. Ала не спрях.

Подръпнах сребърната нишка в съзнанието си, прекарвайки я през всеки свой нерв и хилядите осветени, блещукащи пътечки из тялото ми. Синкавобялата горещина, досущ като сърцето на пламък, прогори тъмните ми мисли. Вкопчих се в познатото чувство, стрелкащо се в мен като необуздана светкавица. Жиците в стените зажужаха в отговор. Мога да го контролирам – помислих си. Не аз бях отговорна за случилото се. Накрая миризмата на прогорена стена ме принуди да пусна металния лост. Долепих длан до нагърчените от горещината протрити тапети на цветя и прогоних силата си от нажежените кабели, охлаждайки изолацията, преди да се е възпламенила. Неразбираемото бръщолевене на телевизора прекъсна за миг, а сетне продължи. Мога да го контролирам. В онзи момент не бях уплашена, нито дори разгневена. Не бях загубила контрол.
Вината не беше моя.
– Сузуме?

През малкото дни, от които познавах Роман, тихият му, кротък глас бе пресеквал едва броени пъти – от гняв, от тревога, като предупреждение. Но ето че сега долових непозната нотка в него. Сякаш за пръв път допускаше страх да подчини тембъра му.
– Трябва да видиш това – провикна се той. – Веднага. Съблякох съсипаната си блуза и я хвърлих на боклука, после пак избърсах лицето си с изцапаната кърпа, запращайки и нея в кофата. Потникът ми не беше толкова изпокъсан и мърляв, но не можеше да ме предпази от влажния хлад, който бълваше климатикът над прозореца. Закуцуках на строшените си токчета, съзнавайки, че цепнатият заден шев на полата ми се прокъсва още повече с всяка следваща стъпка. Не ни остана време да си намерим по-удобни дрехи за път. Но така поне изглеждах толкова разбита, колкото и се чувствах.
– Какво има? – програчих."
Из книгата