"Ругаейки, Мей размаха криле, преди да се спусне като камък към земята. Студена пот изби по челото ѝ, докато погледът ѝ припряно обхождаше покривите в западната част. В същото време наостри уши и се ослуша напрегнато, но не прозвуча никакъв сигнал за тревога, а и пламъкът беше изчезнал. До този момент никога не се бяха появявали две Огнени светлини в един и същи ден и от цяла вечност някоя от тях не се бе озовавала в Тарос. Но освен ако не ѝ се бе привидяло, сега още една Огнена топка се намираше насред множество дървени колиби. Мей се завъртя във въздуха и се спусна към коменданта, който наблюдаваше спасителната операция от земята. Кралят продължаваше да поглъща Огнената топка и въпреки че тя само от време на време потрепваше леко, Пепелните воини все още поддържаха отразената светлина. Тя обясни набързо на коменданта какво бе видяла. Върху осеяното му с белези чело се образува дълбока тревожна бръчка.
– Проверете подозрението си - надвика той шума от почти приключващото гасене на пожара. – Аз ще се ослушвам за камбаната за тревога и ще дойда с воините възможно най-бързо.
С притеснение погледна към крал Орас, чието тяло трепереше от усилието. Междувременно лицето му бе придобило нездрав жълтеникав оттенък, а тъмните му очи наподобяваха черни дупки. С кимване Мей потвърди, че е разбрала, и разтвори криле, без да губи нито секунда повече. Бърза като вятъра, се изстреля към Тарос, като се молеше да се е объркала. Обикновено на краля му трябваха няколко дни, докато тялото му обработеше енергията от Огнената топка и отново дойдеше на себе си. Изобщо не искаше да си помисля какво би се случило, ако не успееше да унищожи втора Огнена светлина. Колкото пò на север отиваше, толкова по-плоски ставаха покривите и по-малки къщите от двете страни на улиците без дървета. Слама и дървени плочи бяха заменили керемидите по покривите, а червени тухли - мрамора. Тя се отправи към камбанарията, чийто черен купол се виждаше отдалече, спря там и остана да се рее над покривите. Къщите бяха скупчени плътно една до друга. На мръсен площад се помещаваха мизерни бараки и сергии с толкова избелели платнища, че първоначалният им цвят можеше да се отгатне само от някой с много богата фантазия. Тук някъде бе видяла да проблясва пламъкът, но сега само двама пияници се клатушкаха в съседната уличка.
– Ей, ти! - извика единият и посочи към нея с шишето, което държеше. – Ишкаш ли да припишелиш нещо? - Препъна се и се хвана за спътника си, но изпусна шишето, което с трясък се разби на паважа.
Погнусена, Мей поклати глава и продължи нататък. Но положението не се подобри. Гостилниците, над които минаваше и от които се чуваше гръмък смях, бяха напълно занемарени. Мазилката се ронеше от стените, а прозорците бяха толкова мръсни, че бе невъзможно да се надникне през тях. А вътре със сигурност можеше да влезе само някой, който принадлежеше към най-жестоките главорези. От вонята на евтино черешово вино и повръщано, която блъсна Мей, ѝ се догади. Сбърчи нос и притисна ръкавите на жакета си към лицето, после бързо продължи с издирването си. Скоро след това стигна до останките от градската стена - развалина, осеяна с дупки, от които бяха измъкнати безбро камъни. Върху жалките контури на стара наблюдателна кула откри кръгообразни следи от сажди и изгорени стръкове трева, които водеха до края на града. Мей последва следата и надникна в бездната зад отвесно падащите скали. Буйно течащи водни маси бушуваха под реещия се град и с тътен се удряха в скалите, които стърчаха над вълните. Никъде не се виждаше Огнена светлина или следи от сажди. С най-голямо удоволствие Мей би се върнала на мига обратно в двореца, но съмнението я спираше. Решително се обърна, остави границата на Елидор зад гърба си и отново посвети вниманието си на смърдящия квартал.
Колкото повече се оглеждаше, толкова по-сигурна бе, че се е объркала и никога не е имало втора Огнена светлина. Въпреки това продължи с неприязън да оглежда тъмните улички и закътаните задни дворове. Мей тъкмо разтъркваше студените си пръсти, когато забеляза слаб блясък под навеса на една кръчма. Бързо се спусна надолу и успя да види как трепкаща светлина се мушна под един мост. Веднага се втурна след нея. Най-голямата Огнена светлина, която някога бе виждала, остана неподвижна за миг до един стълб, след което се шмугна в съседната уличка. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Адреналин потече във вените ѝ и я изстреля в небето, подобно на стрела. Мей не можеше да спре Огнената светлина, тъй като само притежателят на огнената руна владееше магията на Бога на слънцето. Това бе единствената сила, която можеше да елиминира опасността, и бе запазена за управляващия монарх. И макар че крал Орас трябваше да я предаде на Мей само след няколко седмици по време на слънчевото затъмнение, сега тя се нуждаеше от нея повече от всякога. Затова не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне и да удари камбаната за тревога на квартала, за да предупреди жителите и коменданта за катастрофата. Кралят и Пепелните воини трябваше да дойдат тук, преди Огнената топка да е разпалила пожар. Ако огънят се разпростреше, щеше за нула време да подпали половината къщи и огнеборците нямаше да имат никакъв шанс. И макар че голяма част от населението можеше да се спаси във въздуха, вероятно Елидор щеше да бъде разрушен - единственото обитаемо място насред буйно течащите водни маси.
Откакто преди много столетия първата Огнена светлина бе нападнала Елидор, във всички части на града бе изградена по една камбанария. Те се извисяваха над почти всички сгради, за да се виждат отдалеч, и всяка от камбаните имаше специфично звънене. Така опасността можеше по-бързо да се локализира. Още от малки Небесните жители биваха научавани веднага да бият тревога, щом видеха Огнена топка. Мей се добра до кръглата постройка, в чийто купол се отразяваха слънчевите лъчи. Заслепена, присви очи, след което заобиколи една колона. Докато кацаше, хвана висящото въже, за да удари камбаната. Тя се подготви за оглушителния звън и дръпна въжето. Нищо не се случи."
Из книгата
Книги 
