"2011 година.
Топлата пролетна вечер носеше полъх на свежест. Небето бе обсипано с безброй искрящи звезди. Някъде отдалеч се чуваше шепотът на вятъра, долитаха шумове от горски обитатели, полюшваха се клони, прошумоляваха листа. Нощта не предвещаваше нищо от това, което щеше да се случи. Опитваше се да стъпва внимателно, но тялото му пречеше. Крайниците му не слушаха какво им казва мозъкът.
Изсипа цялата туба с бензин наоколо. Беше свикнал с тъмнината, дори на моменти му се струваше, че вижда по-добре от преди. Избърса с длан потта от челото си, бръкна в джоба и извади кутийка кибрит. Позачуди се миг-два, след това се ухили широко и драсна клечка. Пламъкът освети лицето му. Но сякаш не беше неговото. Сякаш някой друг вършеше това сега. Дали, ако знаеше, че вътре има хора, пак щеше да го направи? Драсна още една клечка и я пусна върху полятото. После още една. И още една. И още една. Всичко лумна в пламъци – високи, парещи, поглъщащи всичко около себе си. След тях оставаше само пепел. Димът от пожара продължаваше да се сгъстява и да покрива цялото село в сиво-черна пелена.
В наши дни.
Сакар отново бе облякъл зелена премяна. Възвишенията му примамваха с тайнственост, а топлината му караше всички, докоснали се до тази толкова красива и същевременно непозната планина, да искат да запазят частица от нея в себе си. Там някъде, под високите хребети, се намираше Асара. Селото открай време се славеше с плодородната си земя и работливите си хора. Селяните отглеждаха най-вече овошки, тютюн и зеленчуци и само един-единствен мъж преди много години се бе осмелил да превърне бащината си земя в малиново поле. Разположено близо до реката, мястото се оказа повече от подходящо и година след година реколтата се увеличаваше. Но тъкмо сега, когато всичко се бе наредило, собственикът на земята, Крум Ангелов, се спомина. Парчето земя беше наследствено. Брат му Христо обаче не гореше от желание да се занимава със земеделие, пък било то и с малини, и му го остави. Обеща да му помага при нужда, което и правеше. Преди години обаче той и жена му си отидоха от този свят, а единственият им син Калоян живееше и работеше в Щатите, така че нямаше на кого да разчита. Крум нямаше свое семейство и отдавна бе решил да остави всичко на племенника си.
Слънцето грееше ярко и заедно с високото синьо небе носеше усещане за свобода. Колата се движеше бавно по шосето, а шофьорът ѝ бе потънал в дълбоко блаженство от картините, които се рисуваха пред него. Човекът зад волана бе Калоян. Прибираше се, за да се погрижи за погребението на чичо си. Замина за Америка веднага след училище, през 2013 година, след като спечели зелена карта от американската лотария. В началото се установи при познати в Чикаго, после се премести във Финикс, Аризона, където се намираше един от най-добрите университети с факултет по изкуствата. От дете обичаше да снима. На десетия му рожден ден родителите му подариха фотоапарат, с който не се разделяше и досега. Беше от онези стари модели, с лента, която занасяш във фотостудио, за да я проявят и да ти отпечатат определен брой снимки. Завърши с пълно отличие. Намери си място за стажуване в едно професионално студио, харесаха го и след края на стажа му предложиха да остане за постоянно. Прие, без много да се чуди, и днес вече можеше официално да заяви, че си изкарва прехраната като фотограф. Беше добър, доказваха го снимките, красили кориците на не едно и две известни списания. Доходите му осигуряваха приличен стандарт, дори се реши да купи къща на кредит. Не беше голяма, но му създаваше чувството за дом… Инцидентът преди година обаче промени всичко.
Докато караше, изведнъж наби спирачки и отби на разклона, преди да се спусне към селото. Оттам се разкриваше чудна гледка към земята. Вятърът му правеше компания и също като него се радваше на всичко зелено и живо, което се разстилаше пред погледа му. Свали слънчевите очила, които носеше, и се усмихна благо. В главата му пробягаха спомени от детството, преминало изцяло в село Асара. Цветни и приятни спомени."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
