"Разпит
Залепих два слоя тиксо върху устата на Лейла, преди да сляза на долния етаж, но все още чувам приглушените ѝ викове, докато детективът сяда до масата. Той има някакъв стар касетофон, каквито можете да видите във филмите от осемдесетте. Дълъг е около двайсет и пет сантиметра и широк осем сантиметра, с голям червен кръг върху левия бутон. Мъжът натиска бутона за запис и плъзва касетофона към средата на масата. Колелцата на касетката започват да се въртят.
– Моля, кажете името си - започва той.
Прокашлям се.
– Лийдс Гейбриъл.
Гнездото на батерията е облепено със старо тиксо, обикалящо стените на касетофона. Намирам го донякъде за смешно. Тази старомодна машинария ще запише всяка дума, която се каня да изрека. И как ще помогне всичко това? Понастоящем всяка надежда ме е напуснала. Няма светлина в края на този тунел. И въобще не съм сигурен, че този тунел има край.
Как мога да се надявам да се измъкна от цялата тази история, когато всичко излезе от контрол? Разговарям с детектив, с когото се запознах в интернет, докато гаджето ми е на горния етаж, губейки проклетия си разсъдък. Тя сякаш разбира, че мисля за нея, и шумът отново се надига. Дървената табла се удря в стената на горния етаж и в голямата празна къща отеква зловещо ехо.
– И така - подхваща мъжът, – откъде искате да започнете? - Изглежда, той може да работи въпреки шума, но аз не съм сигурен дали ще го издържа. Да знам, че Лейла страда заради моите действия, не е нещо, което мога с лека ръка да пренебрегна. Всеки звук, идещ от горния етаж, ме кара да потръпвам.
– Защо за начало не ми разкажете как се запознахте двамата? - предлага мъжът.
Колебая се да отговарям на въпроси, за които знам, че няма да доведат до отговори, но в момента предпочитам да слушам собствения си глас, отколкото приглушените викове на Лейла.
– Срещнахме се тук миналото лято. Това беше къща за гости. Аз свирех на бас китара в бандата, наета за сватбата на сестра ѝ.
Мъжът нищо не казва. Обляга се назад в стола си и мълчаливо се втренчва в мен. Не знам какво друго да кажа. Дали да опиша подробно нашето запознанство?
– Каква връзка има срещата ми с Лейла с това, което сега се случва в тази къща?
Той се навежда напред и клати глава, скръствайки ръце върху масата.
– Може би няма. Но нали тъкмо заради това съм тук, Лийдс. Всичко може да бъде следа. Искам да се върнеш към първия ден от пребиваването си тук. С какво бе облечена Лейла? Защо и двамата бяхте тук? Кое бе първото, което тя ти каза? Дали някой от вас двамата забеляза нещо необичайно в къщата през онази нощ? Колкото повече информация можеш да ми дадеш, толкова по-добре. Нито една подробност не е маловажна.
Отпускам лакти върху масата и закривам ушите си с длани, за да заглуша стенанията на Лейла от горния етаж. Не понасям да я чувам толкова разстроена. Обичам я страшно много, но не знам дали ще мога да се върна назад във времето и да обясня защо, след като любовта ми към нея е толкова силна, я заставям да преживява всичко това.
Опитвам се да не мисля колко съвършени бяха нещата в началото. Когато го правя, това още повече затвърждава убеждението ми, че най-вероятно аз съм виновен, задето всичко се провали. Затварям очи и си припомням първата ни вечер заедно. Пренасям се в миналото, когато животът беше много по-лесен. Когато незнанието беше истинско блаженство.
– Тя беше ужасна танцьорка - казвам на мъжа.
– Това бе първото, което забелязах в нея...
Тя е ужасна танцьорка.
Това е първото, което забелязвам в нея, докато съм на сцената, свирейки на оредяващата тълпа. Дълги ръце, които тя сякаш няма понятие как да контролира. Боса е и се движи из тревата, като тромаво тропа с крака, без грацията, която се очаква от нежната мелодия. Диво тресе глава и разрошените ѝ черни къдрици падат върху лицето ѝ сякаш в такт с някоя хевиметъл песен. Забавното в цялата история е, че това е модерна кънтри банда. Модерна скучна кънтри банда. Цял репертоар от песни, които е мъчително да се слушат и още по-болезнено да се свирят. Това е бандата на Гарет.
Буквално така се казва. "Бандата на Гарет". Това е най-доброто име, което Гарет успя да измисли. Аз съм неофициалният четвърти член - последният, присъединил се към групата. Свиря на бас китара. Не на някоя класическа акустична китара, която хората уважават. Аз свиря на електрическа китара. Подценяван, невидим инструмент, който обикновено се държи от невидим член на групата - този, който се слива с акомпанимента на всяка песен. Макар че аз нямам нищо против да съм част от акомпанимента. Може би затова предпочитам електрическата китара пред всяка друга. След като завърших музикално образование в университета "Белмонт" в Нашвил, моята цел беше да бъда автор на песни, но не помагам на Гарет да пише тези песни. Той не желае помощ. Ние нямаме сходни разбирания за музиката, затова аз пиша песни само за себе си и ги събирам за бъдещето, когато ще добия достатъчно увереност, за да пусна соло албум.
Бандата стана по-популярна през последните няколко години и въпреки че все повече ни търсят и в резултат парите са по-добри, моето заплащане като басист не се е увеличило. Мислех да повдигна въпроса пред останалите членове на групата, но не съм сигурен, че си заслужава, а и те се нуждаят от парите повече от мен. Да не споменавам, че ако говоря с тях, те действително може да ми предложат да стана постоянен член на групата, а ако трябва да съм честен, толкова силно ненавиждам тази музика, че дори се срамувам, че стоя в момента тук. Всяко шоу изяжда душата ми. Хапка тук, хапка там. Боя се, че ако продължавам по този начин много скоро от мен няма да остане нищо, освен тялото ми.
Честно, не съм сигурен какво ме задържа тук. Когато се присъединих към бандата, никога не съм мислил, че това ще е нещо постоянно, но каквато и да е причината, изглежда, не мога да се заставя да напусна и да поема по свой собствен път. Баща ми почина, когато бях на осемнайсет, и като последица от смъртта му, парите никога не са били проблем. Той остави на мен и майка ми доста солидна осигуровка живот заедно с компания за интернет услуги, която се управлява сама, и служители, които предпочитат да не се намесвам и да не променям годините успешна практика. Вместо това двамата с майка ми стоим настрани и живеем от приходите. Това определено е нещо, за което съм благодарен, но не се гордея с него. Ако хората знаеха колко малко се изисква от мен в този живот, нямаше да ме уважават. Може би заради това стоя в бандата. Много пътувания, много работа, много късни нощи. Но това самоизтезание ме изпълва с чувството, че заслужавам поне част от парите в моята банкова сметка.
Стоя на определеното ми място на сцената и наблюдавам момичето, докато свиря, чудейки се дали е пияна, или надрусана, или има вероятност тя да танцува по този начин, за да се подиграе на скапаната банда. Каквато и да е причината да се мята наоколо като риба на сухо, аз съм ѝ благодарен. Това е най-забавното нещо, което напоследък се е случвало на наше участие. Дори по някое време се улавям, че се усмихвам - нещо, което не съм правил бог знае откога. И като си помисля, че се ужасявах от перспективата да дойда тук.
Може би е заради атмосферата - усамотението на мястото, примесено с последиците от сватбеното тържество. Може би се дължи на факта, че никой не ни обръща внимание и почти деветдесет процента от гостите на сватбеното тържество си тръгнаха. А може би причината е тревата в косата на момичето и зелените петна по роклята ѝ заради трите падания по време на песента. Или може би е заради шестте месеца "на сухо" - въздържание, което сам си наложих, след като скъсах с бившето си гадже. Навярно е комбинация от всички тези неща, заради което това момиче тази вечер привлича цялото ми внимание. Не е изненадващо, защото дори с размазания по страните ѝ грим и няколкото потни кичура, полепнали по челото ѝ, тя е най-хубавото момиче тук. Поради това е още по-странно, че никой не я забелязва. Малкото останали гости са се събрали край басейна заедно с младоженците, докато ние свирим последната си песен за вечерта. Моята ужасна танцьорка е единствената, която все още ни слуша, когато най-после свършваме и започваме да си събираме нещата."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
