През целия си творчески живот Вирджиния Улф създава малък брой разкази, обикновено в кратките си почивки между два романа. Чрез тях изпробва границите на модерната си проза, не само обрисувайки вътрешния живот на човека, но и посредством онова просмукване между вътрешно и външно, в което "действително" и "въображаемо" са напълно равностойни и до такава степен примесени, че разграничаването им е въпрос на тънък усет и слух. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата ѝ често се домогва до висините на музиката.

В тези разкази тя борави с литературни техники и идеи, които по-късно развива в романите си и те се явяват като своеобразни "коридори" към тях. В някои от разказите случката и повествованието надделяват, в други те са изместени от настроения, образи и поетични прозрения. За разлика от романите, с които Вирджиния Улф е най-вече известна, в разказите ѝ има повече ритъм отколкото наратив. Самата тя споделя: "За мен ритмическата проза е по-естествена отколкото повествователната, но тогава се налага да измислям някакво спасително сюжетно въже, което да хвърля на читателя."

Разказите в този том са подредени хронологически, защото само така може да се проследи изумителната еволюция на писателката, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, стига до постмодернизма и отново се връща към традицията. Тук подбраните заглавия не могат да бъдат сложени под един заменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, в други експериментът преобладава. "Колко малко от онова, което играе пред очите ми, успявам да уловя с перото си, и не само пред очите, а и във всяка фибра на тялото ми" - пише по повод разказите си Вирджиния Улф, но изчитайки този малък том читателят ще се увери колко много всъщност е уловила една от писателките дали облика на литературния XX век.

Вирджиния Улф (1882 - 1941), родена Аделайн Вирджиния Стивън (на английски "Virginia Woolf", "Adeline Virginia Stephen"), е британска романистка и есеистка, която заради репутацията си е смятана за една от най-изтъкнатите фигури в модернистката литература на XX век.

Между Първата и Втората световна война Улф е значителна фигура в лондонското литературно общество и член на кръга "Блумсбъри". Между най-известните ѝ творби са романите "Госпожа Далауей", "Към фара" и "Орландо", както и монографичното есе "Собствена стая" със знаменитата сентенция - "Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза".

"Разказите, избрани в този том, са подредени хронологически, защото само така може да се проследи удивителната еволюция на писателката, която започва творческия си път в съвсем традиционен стил, минава през модернизма и стига до постмодернизма. През целия си живот Вирджиния Улф експериментира със стила, с нови теми и техники. "Смятам, че е време да се измисли нова форма на романа, и се опитвам да я намеря, като се забавлявам с тези кратки разкази." Именно защото непрекъснато експериментира с наративната форма, кратката ѝ проза е изключително разнообразна. Някои от разказите са традиционни във всяко отношение, други приличат на съновидения. Освен това важно е да се спомене, че границата между нейните разкази и есета е нещо твърде относително. Показателен в това отношение е "Три картини", обичайно поместван редом с есетата ѝ, както е и у нас, но напоследък все повече се появява заедно с разказите ѝ. Критиката определя някои от тях като малки шедьоври и крайъгълен камък в развитието на литературния модернизъм в този жанр. Вирджиния Улф подобно на Т. С. Елиът смята, че литературата трябва да отразява досадата, ужаса и реалността на ежедневието, вместо да създава фикционални светове, затова и при нея не разказът преобладава, а образността и прозренията.

"Филис и Розамънд" от настоящия сборник е нейният най-първи разказ (1906 г.), като преди това тя е писала само рецензии. Съвсем традиционен разказ, в който тръгва от уж случайно наблюдение, илюстрирано от последвалия сюжет - често използван прийом при нея. Следва "Мистериозният случай на госпожица В.", пак през същата година, където вече прекрачва в сферата на литературния модернизъм. Повествованието почива върху сбити, недоизказани фрази с пестеливо загатната идея. Но идея не липсва - невидимостта на жената в обществото и отчуждението на индивида в големия град. Разказвачът разсъждава върху самотата на госпожица В., макар че хората често я виждат по концерти, изложби и светски събития, но тя идва и си отива незабелязвана от никого. От тук нататък подходът на Вирджиния Улф към разказа си остава непроменен - хрумване, идея или наблюдение, като някои от тях приличат повече на картини, отколкото на разкази, какъвто е случаят с "Понеделник или вторник" например. Тоест минимум сюжет, минимум драма, повече съзерцание. Разривът в отношенията между хората, или по-точно невъзможността за общуване е илюстрирана блестящо и в "Кю Гардънс" със средствата на литературния импресионизъм. В този разказ, както и в "Духове в къщата" тя одушевява предметите и природата - експеримент, който по-късно сама довежда до съвършенство в главата "Минава време" от "Към фара" и в изящните интерлюдии, предшестващи отделните епизоди във "Вълните". Начинът, по който го прави обаче, е уникален, защото тя не възприема предметите в тяхната различност или еднаквост, тоест не ги използва като символи или метафори, а ги описва в тяхната индивидуалност - всеки предмет е свят сам по себе си.

Друг похват, до който прибягва в тези разкази, е непрекъснатата игра между въобразеното и действителното, тоест времето, пространството и взаимовръзките между хора и предмети са заличени от силата на въображението. Тук опозицията вид - привидност действа като огледало - отражението като рефлексия, - което превръща личността в поредица от образи ("Дамата в огледалото: размишление"). В други няколко разказа действието се развива в салона за гости на Клариса Далауей, първият от които - "Госпожа Далауей на Бонд Стрийт", в крайна сметка се превръща в романа ѝ "Госпожа Далауей". Тук за пръв път Вирджиния Улф използва вътрешния монолог, за да разкрие мислите и чувствата на героите си в момента на тяхното случване, макар че още в по-ранния ѝ "Един ненаписан роман" се наблюдава зародишът на този метод. Сред другите разкази на тема "на гости у госпожа Далауей" са "Равносметка", "Предци" и "Заедно и поотделно". Вирджиния Улф споделя, че създава "Един ненаписан роман" на един дъх, и неколкократно подчертава колко важен е този разказ за нея, тъй като в него напипва бъдещия си стил и пределите, до които въображението може да се разпростре в рамките на повествованието. Разказвачът седи в едно купе срещу доста съсипана на външен вид жена и започва да си въобразява нейния живот, измисля си го до най-дребни подробности, ала при развръзката всичките му догадки рухват като напълно безпочвени. Първоначално критиката приема разказа с озадачение, после го определя като един от най-интересните, макар и не най-успешния.

За отмора между "Към фара" и "Вълните" се появяват "Мигове от живота: "Карфиците на Слейтър нямат връхчета", "Дамата в огледалото: размишление" и "Магията на езерото", в които ясно личат остатъчни следи от първия роман, както и новата стилистична нагласа като подготовка за втория; после малко хаотично изникват разкази с цяла плеяда образи, породени от случайни срещи и чужди споделяния, сред които и описанието на едно очарователно куче - "Джипси помиярът". Макар и писани за почивка и забавление, както сама твърди, в нито един от разказите Вирджиния Улф не си е позволявала писателска небрежност. "Усещам в пръстите на ръцете си тежестта на всяка дума - пише тя, - в разказите, дори в рецензиите." Сборници с нейната кратка проза започват да излизат години след смъртта ѝ, събрани от публикации в литературния печат или открити в архива ѝ. Най-автентичен обаче е този, който съставя съпругът ѝ Ленард Улф, тъй като в него той отхвърля онези "необуздани словесни изблици, неясни и объркани", чието публикуване самата тя е забранила приживе. За съжаление обаче, днес повечето издатели, без да се съобразяват с волята ѝ, са склонни да публикуват всяка изписана от нея хартийка - само защото е излязла изпод перото на една от големите писателки, дали облика на литературния XX век."
Из книгата

Вирджиния Улф е английска писателка, есеист, литературовед и критик, една от най-изтъкнатите фигури на литературния модернизъм през ХХ век във Великобритания. Тя е първият писател в световната литература, който привлича вниманието към социалния опит на жените, помагайки им да станат "видими" в обществото.

Аделайн Вирджиния Стивън се ражда на 25 януари 1882 година в Лондон в семейството на известния литературен критик сър Лесли Стивън и Джулия Принсъп Стивън. Тя е третото дете в семейството. Малката Вирджиния израства в изключително интересна среда. Домът на семейството е бил известен като литературен и художествен салон, където се е събирал аристократичен Лондон. Там обект на беседи са били теми, свързани с импресионизма, теориите на американския психолог Уилиям Джойс; често са се чели откъси от творбите на Зигмунд Фройд и Карл Юнг. Редовни гости в дома на семейството са били писателите Дейвид Лорънс, Хенри Джеймс, Джордж Елиът и др.

Цялата тази идилия рухва, когато Вирджиния навършва 13 години. Внезапно, вследствие на пневмония, умира майка ѝ, което вероятно е причината довела до първия нервен срив на писателката. Впоследствие тези състояния са чести спътници в живота на Улф. По-голямата ѝ сестра - Стела поема грижата за дома, но скоро след това и тя умира. Бащата на писателката умира от рак на 22 февруари 1904 година. Всичките му деца, с изключение на Вирджиния, приемат случилото се с облекчение - най-накрая и те са свободни. Обаче Улф не се чувства напълно свободна, дори и след смъртта на баща си. До края на живота си тя води с него непрекъснати вътрешни спорове, обвинява го, след което го оправдава.

Веднага след смъртта на бащата, семейството продава къщата си в скъпия и перспективен квартал "Кенсингтън" и се премества в бедния бохемски район "Блумсбъри", който впоследствие придобива голяма популярност, благодарение на кръга интелектуалци, в чийто център се оказва самата Вирджиния. Новият дом за нея е символ на новия живот и новото начало, които я очакват. От 1905 година тя редовно започва да пише за "Литературното приложение" на вестник "Таймс". Смъртта обаче продължава да съпътства живота на авторката - брат ѝ Тоби умира от тиф, едва 26-годишен. Това се превръща в нов страшен удар за писателката и тя изпада в поредните си депресивни състояния.

По време на обучението си в "Лондонския колеж" Улф се запознава с Литън Стрейчи, Клайв Бел, Саксън Сидни-Търнър, Дънкан Грант и Ленард Улф. Всички те формират ядрото на интелектуалния кръг "Блумсбъри". Това са влиятелна група от литератори и хора на изкуството, които оспорват твърдо установените във викторианското общество понятия за благоприличие. Пред 1912 година Вирджиния се омъжва за един от членовете на кръга - журналистът и писател Ленард Улф. Бракът им представлява интелектуален съюз между двама взаимно уважаващи се хора, тъй като писателката така и не успява да преодолее своята фригидност, породена от тормоза на братовчедите си в детството. През 1915 година е публикуван първият ѝ роман "Далечно плаване", който е плод на големи литературни и интелектуални натрупвания у младата Улф, но и на две епохи - викторианската и модерната, които се сблъскват в нейното творчество. Самата авторка е винаги много самокритична към текстовете си и ги преработва многократно, докато ги одобри. Ленард създава практически идеални условия за писателската дейност на съпругата си.

Пред 1917 година те основават издателство "Хогарт прес", в което впоследствие се издават почти всички романи на писателката. Един от най-известните романи на писателката "Госпожа Далауей" е публикуван през 1925 година. Историята проследява един ден от живота на измислената героиня - светската дама Далауей, в периода на следвоенна Англия. В щастливия си брак обаче мисълта за родителите не дава покой на Улф и през 1927 година тя публикува романа си "Към фара". В него писателката се опитва да пресъздаде характерите на майка си и баща си образите на госпожа и господин Рамзи. И въпреки, че опитът е успешен, творбата не помага на писателката да се спаси от натрапчивите мисли за баща си. Следващите два романа на писателката "Вълните" (1931 г.) и "Годините" (1937 г.) също придобиват известност и се радват на голям читателски интерес.

Патриархалният ред в собственото семейство поражда отхвърлянето на патриархалния ред в обществото - това е отразено в двете есета на Вирджиния, които се превръщат в класика на феминистката критика - "Собствена стая" (1929 г.) и "Три гвинеи" (1938 г.). В романа си "Орландо" Улф описва Виктория Саквил-Уест (по-известна като Вита), с която писателката има десетгодишна любовна връзка. Романът представлява фантастичен биологичен очерк, в който животът на главния герой протича в рамките на три века, като любопитното тук е, че въпросният герой е ту мъж, ту жена. След завършването на последния си роман "Между действията" (1941 г.) психическото състояние на Улф се влошава. Тя започва да получава главоболие, да чува гласове и изпада в силна раздразнителност. Според съвременните психиатри и психолози, които внимателно изучават историята на болестта на Вирджиния, уповавайки се на оцелелите документи от този период и спомените на нейните съвременници, писателката е страдала от тежка форма на маниакално-депресивна психоза.

На 28 март 1941 година, след като оставя прощално писмо на съпруга си, Вирджиния Улф слага край на живота си, удавяйки се във водите на река Оуз, в близост до дома ѝ. Творчеството на писателката и до днес се смята за повратна точка във формирането на женската проза като литературен жанр.