Вирджиния Улф
Дневникът на една писателка

Вирджиния Улф : Дневникът на една писателка Времетраене: 1:10 мин. Вирджиния Улф Времетраене: 1:16 мин. Пердето на бавачката Лъгтън Вирджиния Улф Времетраене: 1:10 мин. Марката Ти Дейвид Ройстън-Лий, Силвана Стори Времетраене: 0:59 мин. Кубинската наследница Сорая Лейн Времетраене: 0:59 мин. Октоподеният случай на детектива Филип Сотир Гелев, Пенко Гелев Времетраене: 1:02 мин. Пред камерите Беа Фицджералд Времетраене: 0:54 мин. Синята птица Морис Метерлинк Времетраене: 0:59 мин. Космична нумерология за лечение на духа и тялото Майкъл Брил Времетраене: 1:02 мин. България в Първата световна война 1914 - 1918 Проф. д.и.н. Людмил Спасов, д-р Александър Въчков Времетраене: 1:09 мин. Да опознаем природата Илария Барсоти Времетраене: 1:14 мин. Затворникът Фрида Макфадън Времетраене: 1:15 мин. Вторият ренесанс Джоана Атанасова Времетраене: 1:20 мин.

Вирджиния Улф е британска писателка, смятана за една от най-изтъкнатите фигури на литературата на модернизма във Великобритания през XX век. Между Първата и Втората световна война Вирджиния Улф заема специално място в лондонското литературно общество и е член на Кръга Блумсбъри. Есетата, разказите, статиите и романите на Виджиния Улф се смятат за основата на съвременния феминизъм. Творбите ѝ, преведени на повече от 50 езика в целия свят, са източник на вдъхновение за създаването на множество пиеси, романи и филми.

"До какво необикновено просветление стигнах миналата зима! Свобода; благодарение на която сега, както установявам, лесно мога да откажа поканата на Сибил, да посрещна живота много по-твърдо и трезво. Няма да бъда "прочута", "велика". Ще продължа да експериментирам, да променям, да отварям ума и очите си, да отказвам да ми лепят етикети и да ме вкарват в някакви стереотипи. Важното е да отприщя собствената си личност: да я накарам да намери мащабите си, да не позволявам да ѝ пречат."
Вирджиния Улф

"Понеделник, 4 август

Вместо да чакам, докато си купя дневник, в който да запиша мислите си за Кристина Росети, а и за Байрон, по-добре да ги отбележа тук. Преди всичко, останах съвсем без пари, след като купих няколко тома на Леконт дьо Лил. Кристина е имала щастието да бъде роден поет и както изглежда, го е съзнавала много добре. Но ако заведа дело срещу Бога, тя би била моят първи свидетел. Каква меланхолия лъха от стиховете ѝ. Първо, съвсем съзнателно се е отказала от любовта, което значи и от живота, а после и от поезията, смятайки, че това го изисква нейна­ та преданост към религията. Имала двама добри кандида­ти. Наистина, първият бил малко по-особен. Имал си принципи. Тя можела да се омъжи за един-единствен тип хрис­тиянин, какъвто той периодично се опитвал да стане, но не за повече от няколко месеца. Накрая се разкрил като римокатолик и с това се приключило. Още по-печален бил случаят с мистър Колинс - очарователен учен отшелник, който, макар и да боготворял Кристина, така и не се оставил да бъде въведен в лоното на християнството.

До края на живота си тя му ходела на гости, водена от най-приятелски чувства, но повече от това не можела да направи. Поезията също пострадала. Кристина започнала да пише стихотворенията си във вид на псалми; поезията ѝ била подчинена на християнската доктрина. В резултат, мисля, е съсипала прекрасната си вродена дарба, която само е чакала да бъде облечена в много по-красива форма, да речем, от тази на мисис Браунинг. Пишела е лесно, спонтанно, някак по детски като всеки, който притежава истински, все още необработен талант. Тя има способността да пее чрез поезията си. А и да мисли. Има и фантазия. Можела е, нека сме достатъчно безбожни да предположим, да бъде палава и остроумна. Но като награда за всичките ѝ жертви е умряла в ужас, несигурна, че я чака спасение. Признавам обаче, че само съм прелиствала поезията ѝ, повече ме интересуват онези поети, които вече познавам.

Сряда, 7 август

Наблюденията ми върху цветята, облаците, бръмбарите, цената на яйцата, всичко това се изчерпва със записките ми в ашехамския 3 дневник и тъй като сме сами, нищо не се случва и нямам за какво друго да пиша. Най-голямата ни трагедия беше една смачкана гъсеница; най-вълнуващото събитие - завръщането от Луис снощи на прислугата, натоварени с военните книги на Л. 4 и с броя на "Инглиш Ривю" за мен, в който са публикувани есето на Брейлсфорд за Лигата на нациите и "Блаженство" на Катрин Мансфийлд. Захвърлих "Блаженство" с думите: "Край с нея!" И наистина не виждам как, след едно такова писание, можем да имаме вяра в нея като жена или писателка. Боя се, но ще трябва да приема, че мозъкът ѝ наподобява твърде тънък пласт почва, не повече от един-два инча, разстлан върху безплодна скала. "Блаженство" е достатъчно дълъг разказ, за да ѝ даде възможност да се задълбочи. Вместо това тя се задоволява с повърхностно остроумничене. А и самата идея е лоша, евтина; това не е прозрението на един интересен ум, дори и това прозрение да е несъвършено. Стилът ѝ също не е добър. Всичко това създаде у мен впечатлението за едно безчувствено и грубо човешко същество. Ще прочета разказа отново; но не мисля, че ще променя мнението си. Тя ще продължи да пише по този начин, за нейно и на Мъри удовлетворение. Сега чувствам облекчение от това, че не дойдоха. А може би е абсурдно да виждам как тези нейни недостатъци на характера се проявяват в един разказ?

Във всеки случай, с радост се заех с моя Байрон. Той поне притежава мъжките добродетели. Всъщност забавно и лесно ми е да си представя неговото въздействие върху жените - особено върху глупавите и необразовани жени, неспособни да му опонират. А и много от тях са искали да го превъзпитат. Още от дете (както би казал Гъртлър 5, сякаш това доказва, че той е някаква особено важна личност) имам навика да потъна изцяло в нечия биография, изграждайки една въображаема фигура въз основа и на най-малката подробност, която мога да намеря за този човек. Когато съм обхваната от тази страст, името на Каупър или Байрон, или на когото и да било друг, сякаш изниква на най-невероятни места в книгата. И после изведнъж тази личност остава на заден план, превръщайки се просто в един от мъртвите. Силно впечатление ми прави колко лоша е поезията на Б. - онази поезия, която Мор 6 цитира почти прехласнат от възторг. Защо са смятали, че стиховете от този Албум са някакъв връх в поезията? Не звучат по-добре от тези на Л. Е. Л. 7 или на Ела Уийлър Уил­ кокс. И са го разубедили да прави това, което самият той е знаел, че може да прави най-добре, а то е да пише сатира.

Върнал се е от Изтока с няколко сатирични творби (пародии на Хораций) в багажа си и с "Чайлд Харолд". Убедили са го, че "Чайлд Харолд" е най-хубавата поема, писана някога. Но като младеж той никога не е вярвал, че е добър поет; а това, особено при един толкова самоуверен и авторитарен човек, е доказателство за липсата на тази дарба. Докато поети като Уърдзуърт и Кийтс, ако вярват в нещо, вярват в таланта си. По характер той ми напомня малко на Рупърт Брук 8 , макар че това не говори много добре за Рупърт. Във всеки случай Байрон е бил силен човек и писмата му говорят за това. В много отношения е бил и прекрасен по природа, но тъй като никой не се присмивал над превзетостите му, така че да го откаже от тях, той заприличал на Хорас Коул 9 повече, отколкото трябвало. Единствено някоя жена би могла да му се присмее, но те всичките го боготворели. Още не съм стигнала до лейди Байрон, но предполагам, че вместо да му се присмива, тя просто не е одобрявала постъпките му. И така, той станал познатият ни Байрон."
Из книгата

Вирджиния Улф е английска писателка, есеист, литературовед и критик, една от най-изтъкнатите фигури на литературния модернизъм през ХХ век във Великобритания. Тя е първият писател в световната литература, който привлича вниманието към социалния опит на жените, помагайки им да станат "видими" в обществото.

Аделайн Вирджиния Стивън се ражда на 25 януари 1882 година в Лондон в семейството на известния литературен критик сър Лесли Стивън и Джулия Принсъп Стивън. Тя е третото дете в семейството. Малката Вирджиния израства в изключително интересна среда. Домът на семейството е бил известен като литературен и художествен салон, където се е събирал аристократичен Лондон. Там обект на беседи са били теми, свързани с импресионизма, теориите на американския психолог Уилиям Джойс; често са се чели откъси от творбите на Зигмунд Фройд и Карл Юнг. Редовни гости в дома на семейството са били писателите Дейвид Лорънс, Хенри Джеймс, Джордж Елиът и др.

Цялата тази идилия рухва, когато Вирджиния навършва 13 години. Внезапно, вследствие на пневмония, умира майка ѝ, което вероятно е причината довела до първия нервен срив на писателката. Впоследствие тези състояния са чести спътници в живота на Улф. По-голямата ѝ сестра - Стела поема грижата за дома, но скоро след това и тя умира. Бащата на писателката умира от рак на 22 февруари 1904 година. Всичките му деца, с изключение на Вирджиния, приемат случилото се с облекчение - най-накрая и те са свободни. Обаче Улф не се чувства напълно свободна, дори и след смъртта на баща си. До края на живота си тя води с него непрекъснати вътрешни спорове, обвинява го, след което го оправдава.

Веднага след смъртта на бащата, семейството продава къщата си в скъпия и перспективен квартал "Кенсингтън" и се премества в бедния бохемски район "Блумсбъри", който впоследствие придобива голяма популярност, благодарение на кръга интелектуалци, в чийто център се оказва самата Вирджиния. Новият дом за нея е символ на новия живот и новото начало, които я очакват. От 1905 година тя редовно започва да пише за "Литературното приложение" на вестник "Таймс". Смъртта обаче продължава да съпътства живота на авторката - брат ѝ Тоби умира от тиф, едва 26-годишен. Това се превръща в нов страшен удар за писателката и тя изпада в поредните си депресивни състояния.

По време на обучението си в "Лондонския колеж" Улф се запознава с Литън Стрейчи, Клайв Бел, Саксън Сидни-Търнър, Дънкан Грант и Ленард Улф. Всички те формират ядрото на интелектуалния кръг "Блумсбъри". Това са влиятелна група от литератори и хора на изкуството, които оспорват твърдо установените във викторианското общество понятия за благоприличие. Пред 1912 година Вирджиния се омъжва за един от членовете на кръга - журналистът и писател Ленард Улф. Бракът им представлява интелектуален съюз между двама взаимно уважаващи се хора, тъй като писателката така и не успява да преодолее своята фригидност, породена от тормоза на братовчедите си в детството. През 1915 година е публикуван първият ѝ роман "Далечно плаване", който е плод на големи литературни и интелектуални натрупвания у младата Улф, но и на две епохи - викторианската и модерната, които се сблъскват в нейното творчество. Самата авторка е винаги много самокритична към текстовете си и ги преработва многократно, докато ги одобри. Ленард създава практически идеални условия за писателската дейност на съпругата си.

Пред 1917 година те основават издателство "Хогарт прес", в което впоследствие се издават почти всички романи на писателката. Един от най-известните романи на писателката "Госпожа Далауей" е публикуван през 1925 година. Историята проследява един ден от живота на измислената героиня - светската дама Далауей, в периода на следвоенна Англия. В щастливия си брак обаче мисълта за родителите не дава покой на Улф и през 1927 година тя публикува романа си "Към фара". В него писателката се опитва да пресъздаде характерите на майка си и баща си образите на госпожа и господин Рамзи. И въпреки, че опитът е успешен, творбата не помага на писателката да се спаси от натрапчивите мисли за баща си. Следващите два романа на писателката "Вълните" (1931 г.) и "Годините" (1937 г.) също придобиват известност и се радват на голям читателски интерес.

Патриархалният ред в собственото семейство поражда отхвърлянето на патриархалния ред в обществото - това е отразено в двете есета на Вирджиния, които се превръщат в класика на феминистката критика - "Собствена стая" (1929 г.) и "Три гвинеи" (1938 г.). В романа си "Орландо" Улф описва Виктория Саквил-Уест (по-известна като Вита), с която писателката има десетгодишна любовна връзка. Романът представлява фантастичен биологичен очерк, в който животът на главния герой протича в рамките на три века, като любопитното тук е, че въпросният герой е ту мъж, ту жена. След завършването на последния си роман "Между действията" (1941 г.) психическото състояние на Улф се влошава. Тя започва да получава главоболие, да чува гласове и изпада в силна раздразнителност. Според съвременните психиатри и психолози, които внимателно изучават историята на болестта на Вирджиния, уповавайки се на оцелелите документи от този период и спомените на нейните съвременници, писателката е страдала от тежка форма на маниакално-депресивна психоза.

На 28 март 1941 година, след като оставя прощално писмо на съпруга си, Вирджиния Улф слага край на живота си, удавяйки се във водите на река Оуз, в близост до дома ѝ. Творчеството на писателката и до днес се смята за повратна точка във формирането на женската проза като литературен жанр.

Ентусиаст
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев №11
sales@enthusiast.bg