"Понеделник, 4 август
Вместо да чакам, докато си купя дневник, в който да запиша мислите си за Кристина Росети, а и за Байрон, по-добре да ги отбележа тук. Преди всичко, останах съвсем без пари, след като купих няколко тома на Леконт дьо Лил. Кристина е имала щастието да бъде роден поет и както изглежда, го е съзнавала много добре. Но ако заведа дело срещу Бога, тя би била моят първи свидетел. Каква меланхолия лъха от стиховете ѝ. Първо, съвсем съзнателно се е отказала от любовта, което значи и от живота, а после и от поезията, смятайки, че това го изисква нейна та преданост към религията. Имала двама добри кандидати. Наистина, първият бил малко по-особен. Имал си принципи. Тя можела да се омъжи за един-единствен тип християнин, какъвто той периодично се опитвал да стане, но не за повече от няколко месеца. Накрая се разкрил като римокатолик и с това се приключило. Още по-печален бил случаят с мистър Колинс - очарователен учен отшелник, който, макар и да боготворял Кристина, така и не се оставил да бъде въведен в лоното на християнството.
До края на живота си тя му ходела на гости, водена от най-приятелски чувства, но повече от това не можела да направи. Поезията също пострадала. Кристина започнала да пише стихотворенията си във вид на псалми; поезията ѝ била подчинена на християнската доктрина. В резултат, мисля, е съсипала прекрасната си вродена дарба, която само е чакала да бъде облечена в много по-красива форма, да речем, от тази на мисис Браунинг. Пишела е лесно, спонтанно, някак по детски като всеки, който притежава истински, все още необработен талант. Тя има способността да пее чрез поезията си. А и да мисли. Има и фантазия. Можела е, нека сме достатъчно безбожни да предположим, да бъде палава и остроумна. Но като награда за всичките ѝ жертви е умряла в ужас, несигурна, че я чака спасение. Признавам обаче, че само съм прелиствала поезията ѝ, повече ме интересуват онези поети, които вече познавам.
Сряда, 7 август
Наблюденията ми върху цветята, облаците, бръмбарите, цената на яйцата, всичко това се изчерпва със записките ми в ашехaмския 3 дневник и тъй като сме сами, нищо не се случва и нямам за какво друго да пиша. Най-голямата ни трагедия беше една смачкана гъсеница; най-вълнуващото събитие - завръщането от Луис снощи на прислугата, натоварени с военните книги на Л. 4 и с броя на "Инглиш Ривю" за мен, в който са публикувани есето на Брейлсфорд за Лигата на нациите и "Блаженство" на Катрин Мансфийлд. Захвърлих "Блаженство" с думите: "Край с нея!" И наистина не виждам как, след едно такова писание, можем да имаме вяра в нея като жена или писателка. Боя се, но ще трябва да приема, че мозъкът ѝ наподобява твърде тънък пласт почва, не повече от един-два инча, разстлан върху безплодна скала. "Блаженство" е достатъчно дълъг разказ, за да ѝ даде възможност да се задълбочи. Вместо това тя се задоволява с повърхностно остроумничене. А и самата идея е лоша, евтина; това не е прозрението на един интересен ум, дори и това прозрение да е несъвършено. Стилът ѝ също не е добър. Всичко това създаде у мен впечатлението за едно безчувствено и грубо човешко същество. Ще прочета разказа отново; но не мисля, че ще променя мнението си. Тя ще продължи да пише по този начин, за нейно и на Мъри удовлетворение. Сега чувствам облекчение от това, че не дойдоха. А може би е абсурдно да виждам как тези нейни недостатъци на характера се проявяват в един разказ?
Във всеки случай, с радост се заех с моя Байрон. Той поне притежава мъжките добродетели. Всъщност забавно и лесно ми е да си представя неговото въздействие върху жените - особено върху глупавите и необразовани жени, неспособни да му опонират. А и много от тях са искали да го превъзпитат. Още от дете (както би казал Гъртлър 5, сякаш това доказва, че той е някаква особено важна личност) имам навика да потъна изцяло в нечия биография, изграждайки една въображаема фигура въз основа и на най-малката подробност, която мога да намеря за този човек. Когато съм обхваната от тази страст, името на Каупър или Байрон, или на когото и да било друг, сякаш изниква на най-невероятни места в книгата. И после изведнъж тази личност остава на заден план, превръщайки се просто в един от мъртвите. Силно впечатление ми прави колко лоша е поезията на Б. - онази поезия, която Мор 6 цитира почти прехласнат от възторг. Защо са смятали, че стиховете от този Албум са някакъв връх в поезията? Не звучат по-добре от тези на Л. Е. Л. 7 или на Ела Уийлър Уил кокс. И са го разубедили да прави това, което самият той е знаел, че може да прави най-добре, а то е да пише сатира.
Върнал се е от Изтока с няколко сатирични творби (пародии на Хораций) в багажа си и с "Чайлд Харолд". Убедили са го, че "Чайлд Харолд" е най-хубавата поема, писана някога. Но като младеж той никога не е вярвал, че е добър поет; а това, особено при един толкова самоуверен и авторитарен човек, е доказателство за липсата на тази дарба. Докато поети като Уърдзуърт и Кийтс, ако вярват в нещо, вярват в таланта си. По характер той ми напомня малко на Рупърт Брук 8 , макар че това не говори много добре за Рупърт. Във всеки случай Байрон е бил силен човек и писмата му говорят за това. В много отношения е бил и прекрасен по природа, но тъй като никой не се присмивал над превзетостите му, така че да го откаже от тях, той заприличал на Хорас Коул 9 повече, отколкото трябвало. Единствено някоя жена би могла да му се присмее, но те всичките го боготворели. Още не съм стигнала до лейди Байрон, но предполагам, че вместо да му се присмива, тя просто не е одобрявала постъпките му. И така, той станал познатият ни Байрон."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
