"Пролог
Лятото на 1940 г.
Шумолене на листа някъде в далечината, във вятъра – обещанието за наближаващо вече лято.
– Жозефин, погледни, тази вечер облаците са червени и големи като нарове.
Две светли очи проследиха тънкия показалец, сочещ нависоко, към светлина, която възпламеняваше небето в яркочервено.
– Вярно. Наистина приличат на нарове.
– Или на зрели праскови, като онези сочните, които тази вечер сложих да киснат във вино, докато помагах на сестра Ан. Истинска наслада, трябва да ги опиташ – каза момиченцето, цъкайки с език.
– Разбира се – отговори приятелката ѝ с приглушен глас.
След което настъпи тишина, нарушавана единствено от песента на щурците, които предвещаваха задушна нощ. Някакво радио, далече в рибарското селище, свиреше старинна песен за измамена любов; гласът на жената достигаше като кадифе до ушите на двете млади момичета, излегнали се на терасата на манастира, бленуващи ново лято.
– Жозефин?
– Да?
Еда се обърна на една страна и се подпря на лакът, за да пази равновесие. На лицето ѝ беше изписано сериозното изражение на човек, който се кани да изрече важни думи.
– Според теб възможно ли е да обичаш някого като сестра, дори и да не е твоя истинска сестра? Искам да кажа, дори и да нямате едни и същи родители?
Приятелката ѝ се изправи, за да седне, и обгърна с ръце болящите я колена. Вечерните измъквания с Еда им бяха коствали назидателно наказание и затваряне в килиите за цял ден. Разделени и без храна.
И въпреки това пак би го направила. Откакто Еда беше пристигнала в манастира, не се чувстваше вече сама.
Намота ръкава на памучната си рокля и ѝ показа полумесеца върху светлата кожа на китката си.
– Разбира се, че е възможно. Ние двете си обещахме, помниш ли?
Еда кимна и откри и тя малката си рана, показвайки я като трофей.
– Приятелки завинаги – каза тихо, сякаш беше някаква магическа формула.
– Сестри завинаги – поправи я Жозефин, докосвайки я нежно, докато вечерта в рибарското селище се обливаше в светлини.
Елетра стоеше със скръстени ръце пред затворената врата, докато табелата "Пекарна на мечтите" се поклащаше пред очите ѝ. Едната панта се беше разкачила, но да се опита да я поправи, вече беше безсмислено.
Събра смелост и влезе за последен път. Беше от онези сутрини, които непременно трябваше да забрави. Би дала какво ли не само и само да я заличи от календара, но нямаше начин. Слънцето беше изгряло както обикновено. Донасяйки със себе си обичайния багаж със спомени.
– Кухнята никога не е била за мен и ти го знаеше – каза, обръщайки се към снимката на майка си Еда, която се открояваше на вече голите стени на магазина.
Снимката на онази тайнствена жена, която наричаше с кръщелното ѝ име, а вече не „мама“, от деня, в който беше изпаднала в кома, сякаш за да подчертае отчуждението, което съдбата беше предопределила за тях. Снимката, на която Еда приличаше на нея, с мургавата ѝ кожа и дългата тъмна коса. Единствено зелените очи на Елетра бяха наследство, което тя не знаеше откъде произлиза.
– Ако бях поне наполовина добра колкото теб в печенето на сладкиши и хляб, сега нямаше да съм в това положение. Хората щяха да се редят на опашка да купуват моите изделия точно както правеха, когато в кухнята беше ти, но никога не пожела да се примириш с факта, че аз не бях като теб, че изобщо не исках да стоя затворена между четирите стени на фурната. Ти настоя да последвам твоите стъпки, макар да знаеше много добре, че мечтаех за друго, че исках да отида в Ню Йорк за проклетата магистратура по журналистика, от която трябваше да се откажа, понеже нямаше достатъчно пари, когато не спечелих стипендията. Но ти – не – каза, поклащайки глава, търкайки очите си, навлажнени със сълзи от толкова неща, за които съжаляваше. – Ти беше абсурдно убедена, че трябва да ми предадеш таланта си, и че ако се науча да готвя, ще мога да лекувам хората, както правеше ти. В продължение на години ми повтаряше, че хлябът е магия, че дори и най-обикновената бисквита може да излекува разбито сърце. Опитах се да ти обясня, че аз нямам твоя дар. Но напразно. И ето ме сега тук. Пекарната фалира и аз съм сама, защото винаги съм имала единствено теб. Никога не си ми говорила за баща ми, казваше, че за теб е приключена история. Че миналото е минало и че всичко онова, което се е случило в живота ти преди раждането ми, както и детството ти, са спомени, които принадлежат единствено на теб.
Когато излезе отново на улицата, Елетра закри лицето си с яката на якето и тръгна нанякъде без определена цел. Без никакви мисли в главата, а в краката – единствено желание да отиде някъде далече. Представи си, че се обажда на Валтер, бившия ѝ приятел. Наскоро приключила връзка, която все още я изгаряше отвътре. Той беше поставил на преден план желанието на родителите си пред любовта си към нея. Да набере номера му, щеше да е лесно, но не можеше.
Имаше нужда от някоя приятелка. Насочи погледа си към телефонната кабина в центъра на площада и пусна в малкия сребърен процеп всички монети, които намери из джобовете си.
– Ало?
В гърлото ѝ заседна буца, гласът ѝ се процеждаше с усилие през плътния мрак на страховете ѝ.
– Естер?
Достатъчна беше само една дума, онзи съкрушен тон на гласа и приятелката ѝ подскочи веднага на стола.
– Кажи ми къде си, ще дойда при теб.
– Не, недей. Късно е, а и Сара има нужда да бъде малко с майка си.
– Не започвай да се правиш на супержена пред мен, знаеш, че не минава. Кажи ми къде си – настоя Естер от другата страна на линията. Познаваха се от деца.
– Чувствам, че се задушавам, Естер, струва ми се, че ще полудея – промълви. – Пекарната затваря, увеличаващите се медицински разходи за Еда сега, когато докторът иска да опита нова терапия. Правят всичко възможно да я държат жива, но нищо не се променя, нищо, и не зная още колко дълго мога да си го позволя.
– Елетра...
– Нямам вече работа, Естер, не зная какво ще правя утре, как ще плащам сметките, нямам дори смелост да отида при майка ми да видя как е, самата мисъл да я видя пак в онова легло, обградена от тръби, ме парализира. Вече не знам какво да правя... аз... не знам, Естер, не знам. Иска ми се единствено тя да ми каже какво трябва да направя, да е тук с мен, но няма никой. Няма никой, Естер.
– Аз съм тук – отбеляза отново приятелката ѝ. – И Еда също, тя е с теб, Елетра, майка ти те чува, когато ѝ говориш. Една майка никога няма да изостави детето си, затова отиди при нея, а после ела право у нас, трябва да говоря с теб.
Елетра избърса разтеклата се по бузите ѝ спирала в маншета на якето. Познаваше добре този тон.
– Не мога да приема повече пари от теб, знаеш.
– Гордостта ти може да бъде спокойна. Продадох голяма част от оборудването благодарение на контактите, които баща ми имаше, когато работеше в същата сфера, и съвсем скоро парите ще пристигнат.
Една въздишка изпълни мълчанието в телефонната връзка.
– Наистина ли?
– Да, но трябва да ми обещаеш нещо.
Елетра извади от джоба си последната монета и я пусна в процепа.
– Какво?
– Че ще използваш част от парите за някакво пътуване.
По линията се разнесе смях.
– Останах без работа, майка ми има нужда от лекарства, които струват цяло състояние, а аз съм на ръба на нервно изтощение. Извинявай много, но не смятам, че моментът е подходящ за круиз до Карибите – каза с ирония.
– Нямам предвид, че трябва да идеш кой знае къде – отвърна Естер обидено. – Както ти казах, следващата седмица ще започнат да пристигат първите суми, така че засега парите не са проблем. И освен това при всички случаи е по-добре ваканция, отколкото да плащаш на психотерапевт в продължение на години, не е ли така?
– Естер... – възрази Елетра, но приятелката ѝ я спря.
– Моля те, поне веднъж направи каквото ти казвам – повтори нежно.
Елетра се усмихна, напълно убедена, че решението, предложено от приятелката ѝ, съвсем не е най-доброто, но като се замисли за настоящия момент, единственото ѝ желание беше да избяга възможно най-далече. В крайна сметка Естер имаше известно право."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
