От автора на "Какавидите" и "Денят на трифидите". Да имаш въображаем приятел е нещо обичайно, когато си малко дете. Но Матю не е малък. Той е на единайсет, а и измисленият му другар е доста необичаен. Защо, иска да знае Чоки, денонощието се състои от 24, а не от 32 часа? Защо съществуват два пола вместо един? Защо Матю не реши домашното си по математика, като използва двоичната бройна система? Когато въпросите стават прекалено сложни и объркващи, родителите на Матю започват да изпадат в паника. Ами ако Чоки не е продукт на въображението му, а нещо съвсем различно? Кой е Чоки? И какво може да иска от едно 11-годишно момче?

През 80-те години по книгата е заснет популярен телевизионен сериал, който има две продължения - "Децата на Чоки" и "Предизвикателството на Чоки".

"Уиндъм превръща една история за "обсебване" във въздействащ роман за безотговорното ни отношение към собствената ни планета."
Телеграф

"Задължителна книга за всички, които не са безразлични към прогреса на човечеството."
Портланд Бук Ривю

Джон Уиндъм (1903 - 1969) е британски писател, едно от големите имена в научната фантастика. Автор е на 12 романа, най-известни сред които са "Денят на трифидите", "Кукувиците от Мидуич", "Чоки" и "Какавидите". Роден е в Бирмингам, Великобритания и не получава висше образование. Занимава с различни дейности, за да си изкарва прехраната.

Първите му разкази са публикувани в средата на 1920-те години в обикновени списания, а не такива с научно-фантастична насоченост. Произведенията му са представители на различни жанрове, включително научна фантастика и детективски романи. По време на Втората световна война Джон Уиндъм работи в армията, където продължава да се занимава с писане. Първият му роман излиза през 1935 г., но истинска популярност печели с романа "Денят на трифидите", който излиза през 1951 г. Романите, които той пише след това се радват на много почитатели в средите на читателите на научна фантастика. Някои от неговите романи са филмирани. Джон Уиндъм умира през март 1969 г.

Книгата е част от поредицата "Магика" на издателство "Изток - Запад".

"За Чоки научих през пролетта на същата година, в която Мaтю навърши дванадесет години – към края на април или може би началото на май. Така или иначе, сигурен съм, че беше през пролетта, защото в онзи съботен следобед седях под навеса в градината и без особен ентусиазъм смазвах косачката за трева, когато чух отвън гласа на Мaтю точно под прозореца. Изненадах се; не предполагах, че е наблизо, но без съмнение това бе той – и явно раздразнен. Отговаряше някому, а след малко, вече ядосан, рече:
– Откъде да знам защо? Така е и толкова. Сметнах, че е довел да играят в градината някой от приятелите си, чиито въпроси не стигаха до мен. Чаках да чуя гласа на другия, но така и не го дочаках. Не мина много и Мaтю, този път много по-спокойно, каза:
– Времето, за което Земята прави едно завъртане около оста си, се нарича ден. В него има 24 часа и... Момчето замълча, сякаш някой, чийто глас отново не чух, го прекъсна. И той пак повтори:
– Откъде да знам. Пък и не разбирам защо да е по-удобно 32 часа. Във всеки случай всеки знае, че денонощието има 24 часа, а седмицата – седем дни... Изглежда, отново го прекъснаха. Мaтю възрази:

– Е, защо седем да е по-глупаво число от осем... Очевидно и този път не го доизслушаха, защото след известно мълчание момчето продължи:
– Кой ли пък ще иска да дели седмицата на половини и четвъртини? И защо? В седмицата има седем дни и толкова. А четири седмици правят месец и в него обикновено има 30 или 31 дни... Не, никога 32. Какво си се хванал за това 32... Да, разбирам, но не ни трябва седмица от осем дни. Освен това Земята прави една обиколка около Слънцето за 365 денонощия и никой не може да раздели това време точно на половини и четвъртини. Любопитството ми бе така привлечено от чудноватия еднопосочен разговор, че не устоях и предпазливо подадох глава през прозореца. Времето бе слънчево, а тук край навеса беше сенчесто и топло. Мaтю седеше на обърната с дъното нагоре кутия за семена, облегнат на тухлената стена точно под мен, така че виждах само върха на русокосата му глава. По всяка вероятност той гледаше към ливадата и храсталака отсреща. Никъде не се виждаше който и да е от приятелите му или поне мястото, където можеше да се крие. Мaтю обаче продължи:
– В годината има 12 месеца и... – млъкна и наклони леко глава, сякаш се вслушваше. Напрегнах докрай слуха си, но не можах да доловя дори шепот.
– Никак даже не е тъпо – възрази той. – Така е, защото не можеш да вместиш в годината месеци с еднакъв брой дни – дори ако... Отново се спря, но този път гласът, който го прекъсна, се чу съвсем ясно. Колин, момчето на съседите, се провикваше от тяхната градина. Съсредоточеното изражение на Мaтю мигновено се изпари.

Той изкрещя нещо в отговор на приятеля си, скочи и се спусна към дупката на живия плет отсреща. Седнах отново пред косачката, но бях смутен; скоро обаче обичайната глъчка, която момчетата вдигаха в съседната градина, ме поуспокои. Бях забравил случката, но още същата вечер, когато децата се качиха да си легнат, се сетих за нея. Обзе ме смътна тревога. Не ме плашеше толкова фактът, че момчето си говореше само, защото в края на краищата всяко дете го прави. Разтревожи ме упоритостта, с която Мaтю приемаше присъствието на определен събеседник и темата на разговора им. Накрая не издържах и попитах Мери:
– Скъпа, забелязала ли си нещо странно... не, не точно странно... нещо необичайно в поведението на Мaтю напоследък? Мери отпусна плетката си и ме погледна.
– О, значи и ти си забелязал? Макар че "странно" не е точната дума. Слушаше нещо невидимо или си говореше сам, нали?
– Ами говореше... всъщност и двете. Откога е тази работа? Тя се замисли.
– За първи път го забелязах преди две-три седмици. Кимнах. Не се учудих. Всъщност не се виждах много-много с децата през седмицата. Мери продължи:
– Не си струва да се безпокоиш. Просто детски фантазии. Помниш ли как преди време си въобразяваше, че е лека кола, завиваше край ъглите, сменяше скоростите на стръмните места, натискаше спирачката, когато спираше. За щастие, мина бързо. Сигурно и това няма да продължи дълго. В гласа ѝ се долавяше повече надежда, отколкото увереност.
– Не си ли разтревожена? – попитах. Тя се усмихна:
– О, боже мой, не. Той е съвсем добре. Повече се тревожа за нас.
– За нас?

– Започвам да мисля, че ще ни споходи някоя нова Пиф или нещо от този сорт. Бях ужасе`н и сигурно така съм изглеждал. Тръснах глава.
– О, не! Дори не го казвай. Само не Пиф! – възразих аз. С Мери се запознах преди 16 години и година след това се оженихме. Запознаването ни може да се нарече съвършена случайност или изключително хитро обработен от съдбата ход. Така или иначе, нищо необикновено нямаше в тази среща. Нито аз, нито пък Мери и до днес можеше да си спомни изобщо някой да ни е запознал. По това време след усърдна работа в продължение на няколко години във фирмата "Ейнсли и Толбой – експерт-счетоводители" на "Бедфърд Скуеър" бях повишен в младши съдружник. Сега вече не помня добре дали защото исках да отпразнувам успеха си, или защото бях преуморен от работа, но бях решил да прекарам лятната си отпуска колкото се може по-далеч от служебното ежедневие. А може би – и заради двете. Във всеки случай копнеех за свежи гори и ливади. На теория светът беше открит за мен. Но на практика бях зависим от средствата, малкото време, с което разполагах, и от възможностите, които съществуваха за пътуване извън Европа. Но и в Европа има къде да се отиде. В началото ме съблазни пътуването с кораб по Егейско море. Примамваха ме окъпаните в слънце острови сред лазурното море, а в ушите ми звучаха песни на сирени.

За нещастие, оказа се, че всички места, освен недостъпните за мен първокласни билети, са ангажирани от миналия октомври. Можех да поскитам безгрижно из Европа и сам; но си дадох сметка, че за неосведомен и с ограничени познания по френски език пътешественик като мен това надали е най-доброто решение за малкото време, с което разполагах. И в крайна сметка като много други хора се спрях на възможностите, които дава пътуването с туристическа група; та нали опитни екскурзоводи ви показват редица интересни неща по пътя. Върнах се на мисълта за Гърция, но съобразих, че дори да изминавам по 100 мили дневно, времето щеше да ми стигне само за отиване и връщане. Ето защо, макар и неохотно, отложих разглеждането на красотите на Гърция за по-далечно бъдеще и се спрях на великолепието на древния Рим, което бе по-достъпно. По същото време Мери Бозуърт е била човек без всякакви ангажименти. Току-що завършила семестриално история в Лондонския университет и надявайки се да получи диплома, правела планове как най-добре да я използва – ако ѝ я дадат, разбира се. Заедно с Мелиса Кемпли, нейна състудентка и приятелка, решили, че след усилените занимания в университета през лятната ваканция могат да попътуват в чужбина, не само да си починат, но и да разширят познанията си. Момичетата имали известни разногласия по въпроса кои места отговарят най-добре на целта им. Мери настоявала за наскоро отворилата вратите си за западни туристи Югославия."
Из книгата