Какавидите

Какавидите Джон Уиндъм Времетраене: 1:21 мин. Чоки Джон Уиндъм Времетраене: 0:53 мин. Алрауне Ханс Хайнц Еверс Времетраене: 1:31 мин. Морелси Чайна Миевил Времетраене: 1:06 мин. Z-та световна война Макс Брукс Времетраене: 1:00 мин. Дневниците на странника Ели Грифитс Времетраене: 0:58 мин. Пенсионният план Сю Хинсенбъргс Времетраене: 1:00 мин. Полумесецът Мери Бет Кийн Времетраене: 1:04 мин. Убийство в Париж Матю Блейк Времетраене: 1:04 мин. Къщата в Ривъртън Кейт Мортън Времетраене: 1:04 мин. Фаворитите Лейн Фарго Времетраене: 1:03 мин. Малкият италиански хотел Фейдра Патрик Времетраене: 1:00 мин. Дива ферментация: вкусът, храненето и занаятът на храните от живи култури Сандор Еликс Кац Времетраене: 1:11 мин. Детството на лошите герои Себастиен Перез Времетраене: 0:59 мин. Синята планета Лийза Стюарт-Шарп Времетраене: 1:00 мин.

От автора на "Денят на трифидите" и "Чоки". "Какавидите" ни показва едно плашещо, но напълно възможно бъдеще, в което познатият свят е унищожен от ядрена война, а малкото оцелели хора живеят в постоянен страх от генетични мутации. Дейвид, главният герой в книгата, е роден в общност на религиозни фанатици, които ненавиждат всяко отклонение от "Божествения модел". Противоестествените растения и животни се унищожават под съпровода на химни, а мутиралите хора (които вече не се считат за човешки същества) са преследвани и убивани със същия релегиозен плам... освен ако не успеят да избягат в Злите земи, където "дяволът обработва обширните си имения, а Божиите закони са станали за смях".

И Дейвид не вижда нищо нередно в това, защото е отгледан със съвети и предупреждения като "Да бъде благословено нормалното", "В чистотата е нашето спасение" и "Пази се от мутанта!". Докато един ден не открива, че самият той е Отклонение... Едновременно постапокалиптична фантастика, антиутопия и роман за порастването, "Какавидите" е книга за религиозния догматизъм и страха от различното, която днес звучи по-актуално от всякога.

"Задъхано четиво, което държи в напрежение до самия финал... и кара читателя да се замисли за ефимерността на цивилизацията, която сме изградили."
Бостън Глоуб

"Брилянтен роман... Първокласна научна фантастика, която ще радва поколения от читатели."
Отава Ситизън

"Какавидите" изпреварва и превъзхожда много от днешните антиутопични трилъри... Тя изследва нетолерантността и фанатизма, докато препуска към един наистина неочакван финал."
Сиатъл Таймс

"Може би най-въздействащата и мъдра творба на Джон Уиндъм."
SFReview.net

Джон Уиндъм (1903 - 1969) е британски писател, едно от големите имена в научната фантастика. Автор е на 12 романа, най-известни сред които са "Денят на трифидите", "Кукувиците от Мидуич", "Чоки" и "Какавидите". Роден е в Бирмингам, Великобритания и не получава висше образование. Занимава с различни дейности, за да си изкарва прехраната.

Първите му разкази са публикувани в средата на 1920-те години в обикновени списания, а не такива с научно-фантастична насоченост. Произведенията му са представители на различни жанрове, включително научна фантастика и детективски романи. По време на Втората световна война Джон Уиндъм работи в армията, където продължава да се занимава с писане. Първият му роман излиза през 1935 г., но истинска популярност печели с романа "Денят на трифидите", който излиза през 1951 г. Романите, които той пише след това се радват на много почитатели в средите на читателите на научна фантастика. Някои от неговите романи са филмирани. Джон Уиндъм умира през март 1969 г.

Книгата е част от поредицата "Магика" на издателство "Изток - Запад".

"Когато бях съвсем малък, понякога сънувах град - това бе необикновено, защото започна да ми се случва още преди да зная какво представлява един "град". Но този град, скупчен върху извивката на голям син залив, изникваше в съзнанието ми. Виждах улиците с наредените по продължението им сгради; крайбрежния квартал, дори лодките в пристанището - наяве обаче аз не бях виждал нито море, нито лодки... И сградите съвсем се различаваха от тези, които познавах. Движението по улиците бе необичайно - минаваха каруци, които не бяха теглени от коне, а понякога в небето се появяваха разни блестящи неща с формата на риби, които явно не бяха птици. Най-често виждах това прекрасно място, когато там се зазоряваше; понякога обаче бе нощ и светлините, често приличащи на искри, носени по водата или из въздуха, се проточваха като гирлянди от светулки покрай брега.

Това бе красиво, пленително място и веднъж, когато бях все още малък и не разбирах много неща, попитах голямата си сестра Мери къде може да се намира този чудесен град. Тя поклати глава и ми каза, че няма такива места - че те вече не съществуват. Но може би - предположи тя - по някакви причини аз сънувах далечното минало? Сънищата били нещо странно, не се поддавали на обяснения, не било изключено да виждам част от света такъв, какъвто е бил някога - прекрасния свят, в който са живеели Древните, още преди Бог да изпрати Изпитанието. След това обаче тя взе много усилено да ме предупреждава да не споменавам съня си на никого - другите хора, доколкото ѝ било известно, не получавали такива образи в главите си нито докато спели, нито в будно състояние, затова щяло да бъде глупаво да им го разказвам.

Съветът ѝ беше добър и за щастие, аз бях достатъчно разумен, за да го приема. Нищо необичайно или необикновено не се изплъзваше от погледа на хората в нашия край, затова дори фактът, че съм левичар, предизвикваше леко неодобрение. И така, навремето, както и няколко години по-късно, не казах на никого за съня си - всъщност почти го забравих, защото колкото повече пораствах, толкова по-рядко ми се явяваше - докато накрая почти изчезна. Но полученият съвет ми помогна. Иначе можеше да спомена за особеното разбирателство между мене и братовчедка ми Розалинд, което несъмнено щеше да навлече и на двама ни голяма беда - ако някой случайно ми повярваше. Мисля, че тогава нито аз, нито тя обръщахме достатъчно внимание на това - бяхме предпазливи просто по навик. Аз поне не се чувствах необикновен. Бях нормално момче, което растеше по нормален начин и възприемаше света около себе си такъв, какъвто е. И това продължи до деня, когато срещнах Софи.

Но дори тогава различията не си проличаха веднага. Едва сега, когато преценявам по-късно, мога да определя тази среща като деня, в който се зародиха първите ми малки съмнения. Този ден, както често ми се случваше, бях излязъл сам. Трябва да съм бил почти десетгодишен. Най-близка по възраст до мене бе сестра ми Сара - пет години по-голяма, което означаваше, че повечето време играех самичък. Бях се спуснал на юг по коларския път, покрай няколко поляни, и когато стигнах високия насип, вървях доста дълго по него. Насипът не представляваше загадка за мене - беше прекалено голям, за да мисля, че е направен от хората, а освен това не ми беше хрумвало да го свързвам с изумителните постижения на Древните, за които понякога слушах. Това бе просто "насипът": започваше с широка кривина, устремила се после като опъната стрела към хълмовете в далечината - просто част от света, не по-необикновен от реката, небето или самите хълмове.

Често вървях по билото, но рядко проучвах по-отдалечената му част. По някакви причини смятах този край за чужд - не толкова враждебен, колкото извън моята територия. Бях открил обаче едно място, където дъждът, стичащ се по отдалечения склон на насипа, бе издълбал улей в пясъка. Ако човек седнеше в горния край и се отблъснеше силно, можеше да се понесе надолу доста бързо и накрая да прелети няколко стъпки във въздуха, докато се приземи върху купчината мек пясък в падината. Сигурно бях ходил там поне половин дузина пъти и никога не бях виждал жива душа наоколо, но в този ден, тъкмо когато се изправях след третото спускане и се готвех за четвъртото, един глас каза: "Здравей!" Огледах се. Отначало не можех да определя откъде идва гласът, после погледът ми бе привлечен от разклащането на вейките по върховете на група храсти. Клоните се отместиха и между тях се показа едно лице. Беше дребничко, почерняло, заобиколено от тъмни къдри. На вид изглеждаше сериозно, но очите проблясваха. Известно време се гледахме, след това аз отвърнах: "Здравей!"

Момичето се поколеба, но отмести още клоните. Видях, че е малко по-ниско от мене и може би по-малко на години. Беше облечено в червеникавокафяв дочен комбинезон и жълта риза. Кръстът, пришит отпред на комбинезона, бе от по-тъмнокафяв плат. Косата му бе вързана на две опашки с жълти панделки. Момичето постоя неподвижно няколко минути, сякаш не смееше да напусне прикритието на клоните, но любопитството му взе връх над предпазливостта и то пристъпи към мене. Гледах го втренчено, защото ми бе напълно непознато. От време на време имаше събирания и празненства, на които идваха всички деца от околността, затова се изненадах, че срещам дете, което дотогава не бях виждал.
– Как се казваш? – попитах аз.
– Софи – отвърна ми момичето. – А ти?
– Дейвид. Къде живееш?
– Ей там – махна то неопределено с ръка към чуждата местност отвъд насипа. Очите му се отместиха от мене и се спряха на пързалката в пясъка, по която се бях спускал.
– Приятно ли е? – попита момичето с жаден поглед."
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com