Една от най-красивите любовни истории в българската литература - "Крадецът на праскови"! Пробудено от случайната среща със сръбския военнопленник Иво Обретенович, неизживяното интимно чувство изправя Елисавета пред дилемата: да живее "свободно и щастливо" или да продължи живота си на "угнетена жена, чакаща настъпващата старост с безразлично отчаяние и тъга". Любовното чувство, за първи път истинско, упойващо силно, преодолява раздвоението. "Познала възраждащата магия на любовта", Елисавета ѝ се отдава с решителността на човек, ликуващо намерил себе си.

"Крадецът на праскови" е роман за невъзможността. За любовта като единствено спасение в един разпадащ се свят. И нейната неосъществимост. Емилиян Станев използва историческите събития като фон на една разтърсваща любовна история, за да ни убеди, че всяка война започва първо в нас самите."
Георги Тошев

Изданието е илюстрирано от художника Дамян Дамянов.

"През евакуацията продадох наследството, което получих след смъртта на баща си. То беше хубаво място за строеж в новите квартали на Търново, край Севлиевското шосе, където някога бяха лозя. Когато пристигнах в стария град да извърша продажбата, беше горещ летен ден. Градът бе препълнен с евакуирани - във всяка къща живееха по две-три семейства. Не достигаше вода поради безводната местност, недостиг се чувстваше и от храна. На обед тесните тротоари преливаха от хора и във всички гостилници изморените прислужници, непривикнали на толкова работа, тичаха с мъка между масите. Вечер сирените завиваха и тогава гражданите бягаха с чанти и с куфарчета по стръмните и тъмни улички към двата тунела под града. В хотел "Борис" имаше десетина немски офицери. Те пиеха бира на терасата, мълчаливи, умърлушени, с безцелно отправени погледи към старинната крепост, потънала в бурени и в зеленина. Говореха рядко и когато погледите им се срещнеха с погледа на българин, студените им очи се изпълваха с недоверие и ненавист.

Бях напуснал моя роден град отдавна, като дванадесетгодишно хлапе, през осемнадесета година, тъкмо привършваше Първата световна война. И сиво-зелените униформи, които помнех оттогава, сламенорусите и червени коси, сините очи и преуморените изпънати лица създаваха в мене впечатлението, че те са били винаги тук. Само траурните начупени кръстове по нашивките ги отличаваха от техните бащи и вуйчовци от онова време. Може би някой от тия немци беше син или племенник на немец, от ония, които тогава бяха построили бараките си край града, където беше разположена една обозна част с ковачница. Тая част се състоеше от десетина нестроеваци. Пред бараките бяха сковани маси и скамейки, а сред тях имаше побит в земята кол, на който бе набучен широк дървен кръг. На тоя кръг стоеше ястреб. Той беше привързан о кола с пиринчена верижка, жълта, както бе жълт и неговият дълъг, гол и хищен крак. Войниците го хранеха с месо и с живи котки. Спомних си за Фриц, добермана, с щръкнали уши и с рязана опашка, бърз като сърна. Той ни пазеше на стръмната уличка, където се намираше месарницата на немците - един хладен като изба дюкян с желязна, червено боядисана врата. Над него живееше французинът евреин Жан Гранжан, собственик на единствената пералня и парна гладачница в града. И когато ние, босокраките хлапета, минехме оттам, загледани в тлъстото жълто-кафяво говеждо, Фриц скачаше отгоре ни с грозно ръмжене...

Няма нищо по-тягостно от повторение на миналото. Виждах същото лятно уморено небе, каквото висеше над тоя град и тогава, и в неговата празна синкава бездна личеше същата неизвестност да се надвесва над страната. Търново бе малко променено; същите стари къщи, без дворчета, струпани сякаш една върху друга, с изцапани мазилки и олющени бои, загубили своя цвят от времето; къщи, в които се носи миризма на кисела влага и на три-четири поколения, живели в тях. Рядко се виждаха нови сгради да развалят еснафската линия на главната улица, а кварталите на Варуша и край Янтра бяха такива, каквито ги оставих. Тръгнах да обиколя уличките, по които някога бях играл, минах край родната си къща, в която сега живееха непознати хора, и видях фурничката на площада, дето преди двадесет и пет години се нареждахме с купоните в ръка, за да получим парче кален чер хляб, направен от къклица и ръж. Над тая фурна живееше основният учител Андреев, Бучката, както го наричахме ние, децата. Той беше дребничък, посивял, с жълти изпопадали зъби, но много строг. Имаше многочислено семейство - седем деца. Къщата миришеше на фурна, беше топла, пълна с дървеници, с мирис на квас. Лазар, Петко, Сана, Лиза, Мита и Роза - почти всички починаха през тия години от недояждане и от туберкулоза...

Колко тежки бяха условията, при които израсна нашето поколение! Без бащи, които гинеха по фронта, обути в налъми, въшливи и окъсани, с майки, чиито погледи горяха от мъка и от преумора - жени, изсушени от недояждане и от плач, които не знаеха за какво да се грижат по-напред: за нашето изхранване или за възпитанието ни. Почти всички бяхме станали гамени, тъй като растяхме на улицата, между лагерите на пленниците, в глада, хаоса и корупцията на тая безсмислена война... Вечерта минах още веднъж по тесните криви улички, потънали в мрак и глухота, едва осветлени от няколко мъждукащи електрически крушки. Къщите хвърляха мрачни сенки, тук-там из мрака лъщяха стъкла, котка изскачаше внезапно от някоя изба, отдето идваше миризма на оцет, на плесен и на старинност. Бях продал мястото, без да го видя, за да не изпитам по-силно скръбта, че се разделям с нещо свидно. Като дете там бях прекарал ония сухи, горещи лета, когато чешмите пресъхваха и някоя епидемия пламваше в града. Но на следващия ден не се стърпях и отидох да се простя с него, обзет от любопитство да видя как изглеждат сега тия някогашни лозя.

Тръгнах по стария познат път много рано, с изгрев слънце. Улиците бяха почти пусти. Едрите кварцови камъни по калдъръма седефено лъщяха, отразявайки зарите на деня. След половин час бях накрай града. И тогава с учудване забелязах, че местността се е променила до неузнаваемост. Беше изникнал цял квартал там, дето по-рано имаше само две-три къщурки, няколко варници и един каменист път, насечен от жилавите корени на акации, чиито тъмнокафяви шушулки някога беряхме, за да ядем тяхната сладка сърцевина. Акациевата горичка беше изчезнала. Спретнати нови къщи грееха на сутрешното слънце белите си стени. Кокетни дворчета, в които като розови облачета цъфтяха японски трендафили, се редяха едно до друго. Непознати хора надничаха през разтворените прозорци, от които висяха постели, сложени да се проветряват. Някъде свиреше радио и звуците идваха от хладната вътрешност на къщата. И колкото повече отивах напред, толкова по-непозната изглеждаше цялата околност. Вместо посивелите зидове с лишеи, които ограждаха старите лозя, се издигаха къщи и вили, виждаха се овощни градини.

Само пътят, по който някога минаваха пленниците, беше същият - пак така издълбан от коловозите, каменист, неравен, като дъно на пресъхнал поток. С усилие открих тясната ивица земя, която се отделяше от тоя път и по която можеше да се навлезе в парцелираната само в инженерската карта местност, зад новия квартал, дето отделните незастроени места се губеха между градините и лозята. Стана неизбежно да мина през двора на една вила. Гъста вишнева горичка я потулваше от погледа и само заостреният ѝ покрив стърчеше над вишните. Дребно старче с нощна шапка, направена от женски чорап, с богообразен вид на стар учител пенсионер, се показа на вратата. То се приближи към мене и твърде недружелюбно ме попита какво желая. Когато му казах, че съм собственикът на мястото, което се намира недалеч оттук, старчето изненадано повдигна гъстите си вежди, горчиво се усмихна и силно стисна ръката ми:
– Ах, ти, Кольо... лошо момче, нима не ме помниш? Избелелите очи със зачервени клепачи, големият нос, беззъбата уста и тая костелива ръка, която сега стискаше моята, едва ли имаха нещо общо с моя някогашен учител по аритметика, комуто навремето създавах толкова ядове. Бедният господин Петров, Козичката, както го наричахме ние, неговите нескопосници! Някога той имаше брадичка и тая брадичка, подострена като молив, обичаше да дъвче, когато ни изпитваше на черната дъска. Тая забележителност сега липсваше - вероятно беше я обръснал, тъй като тя е станала отчайващо рядка. Но той все още изглеждаше жизнен, пъргав и чистичък, както са чистички старчетата, които не пият и не пушат. От него лъхаха спретнатост и порядъчност, каквито имаше в ония вече починали наши дядовци и бащи, свикнали да живеят редовен и духовно чист живот.

– Нима продаде мястото? – извика той, когато му казах защо съм дошъл. – Боже господи, кой продава сега? В очите му се появи огорчение. Той пусна ръката ми бавно, с нескрито разочарование. В двора на вилата тревата бе мокра от росата. Току-що напръсканите асми сушеха на слънце широките си листа. Леха латинки красеше входа, по чиито стъпала прецъфтелият трендафил беше изронил листата си. Дванадесетгодишна девойка донесе два стола. И докато ядяхме вишневото сладко, което моят учител поднесе, той ми се похвали с уредбата на лозето си, като не забрави още веднъж да ме укори за продаденото място. Слушах тихия му глас между звучните изсвирвания на авлигите и те ми напомняха за хубавите сутрини на моето детство. Ако не бе нуждата, никога не бих продал това място. Когато го видях, убедих се, че добрият старец е прав да ми се сърди. Няколко орехови дръвчета, кой знае как изникнали тук, с гладки сребристолъскави стъбла, с едри жълто-зелени листа, прилични на млади палми, хвърляха дългите си сутрешни сенки по тревясалата поляна. Нищо не напомняше, че някога тук е било лозе. Насреща беше издигната вила. Дебел човек с грамадна сламеница стоеше на терасата и любопитно ни гледаше. Една постройка, която служеше за кошара, бе разрушена и малко по-настрана от нейните още неразчистени основи се издигаха тухлените стени на бъдеща къща.

Само колибата на полковника беше такава, каквато я оставих. Бурени и жалки храсти я обвиваха като мрачна развалина. Почернелите керемиди на покрива бяха обрасли с жълти мъхове и сиви лишеи. Тя беше каменна, четвъртита, прилична на стар барутен погреб и тъй дълбоко вбита в земята, че човек можеше да стъпи на покрива ѝ, ако се приближеше откъм гърба ѝ. Бе построена така, че задната ѝ част потъваше в земята, докато предната се откриваше висока няколко метра. Хралупест орех с изсъхнали връхни клони хвърляше зелената си прозрачна сянка върху тая жалка купчина, цялата потънала в хлад и в роса. Никаква пътечка не водеше към нея и никаква човешка следа не показваше някой да е идвал тук.
– Помниш ли полковника? – попита моят учител, когато се приближихме към колибата.
– Колибата е същата – забелязах аз.
– А историята с жена му... Нима си я забравил? Целият град говореше за нея. Историята с жена му бях забравил. Колкото за колибата, в моето въображение тя беше запазила по-големи размери. Как да не я помнех, когато беше служила на детските ми мечти за най-подходящо място, което населявах с всички магьосници и герои от приказките. Един ден видях пред нея да стои една жена. Бях дошъл да помародерствам и когато се промъквах към старата зарзала на полковника, отежала от плод, се натъкнах на жената. Тя седеше на ниско столче пред вратата, облечена в светлосиня рокля с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели разголени ръце. Къдравата ѝ коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута ѝ. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание. Всред тишината на старата колиба, сред този пустош и глухота тя приличаше на привидение. Когато я видях, обзе ме ужас, сърцето ми сигурно е престанало да тупти и мисълта, че тя е същество от неземния и магьоснически свят на приказките, скова волята ми. Неочаквано тя се обърна и аз видях очите ѝ - дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга. Аз нададох уплашен вик и с всички сили избягах от нея."
Из книгата

Емилиян Станев е литературният псевдоним на българския писател Никола Стоянов Станев. Той е роден на 28 февруари 1907 година в Търново. Цялото си детство прекарва основно там и в град Елена. Още от дете баща му го води със себе си на лов из Еленския балкан. Това впоследствие оказва голямо влияние върху литературното му творчество за деца, в което присъствието на гората, планината и природата е широко застъпено. През 1928 година завършва гимназия в Елена като частен ученик, след което се установява в София, където известно време изучава живопис при професор Цено Тодоров. През 30^-те години се записва да учи финанси и търговия в "Софийския университет", след което в продължение на 12 години работи като чиновник в "Софийската община". От 1944 година е член на ''Българската комунистическа партия''. През 1945 година е управител на ловно стопанство в село Буковец, Ловешко.

Емилиян Станев завежда отдел "Белетристика" във вестник "Литературен фронт" (1950-1955 г.) и сътрудничи на списанията "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Той пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести, както и произведения за деца и юноши. Докато е в София Станев се запознава с голяма част от интелектуалците - писатели, художници и журналисти, които оказват голямо влияние върху по-късните творби на автора. Първата му книга - сборникът с разкази "Примамливи блясъци" е издаден през 1938 година. Следващият му сборник "Сами" (1940 г.) поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още "Вълчи нощи" (1943 г.), "Делници и празници" (1945 г.), "Дива птица" (1946 г.), "В тиха вечер" (1948 г.). В тези творби с голямо майсторство Станев изобразява дивия, но прекрасен свят на природата. През 1948 година излиза едно от най-известните му произведения - повестта "Крадецът на праскови". Това е разказ за трагичната любов между Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович, която пламва на фона на Първата световна война. Война, печал и липса на човечност се противопоставят на стремежа към свобода, чиста любов и щастие, разкрити в лицето на Елисавета. През 1964 година повестта е успешно екранизирана от Въло Радев, като ролята на Елисавета е поверена на великолепната Невена Коканова. В продължение на 14 години Станев работи върху романа си "Иван Кондарев", който представлява епическо платно на живота и борбата на българския народ по време на Септемврийското въстание от 1923 година. С нравствено-етични проблеми, философски въпроси и бора между добро и зло са пропити историческите му романи "Легенда за Сибин, преславския княз" (1968 г.), "Антихрист" (1970 г.), "Търновската царица" (1974 г.).

Освен като автор на творби за възрастни, Емилиян Станев пише и приказки, повести и разкази за деца. Едни от най-известните му детски приказки са "Лакомото мече", "Страшната птица", "Къщичка под снега", "Повест за една гора" "Приказка за хитрата сврака", "Пролетна разходка", "Чернишка" и др. Удостоен е с престижната международна награда "Ханс Кристиан Андерсен" през 1979 година. Също така писателят е носител на Националната награда "Йордан Йовков" (1975 г.)

Емилиян Станев умира на 15 март 1979 година на 72-годишна възраст в София.