"Винаги съм изпитвал влечение към местата, където съм живял, сградите и техните околности. Например на Седемдесет и някоя източна улица се извисява голяма сграда от червен пясъчник, в нея наех първото си нюйоркско жилище. Там имах стая, пълна със стари мебели: диван и тантурести кресла с червена плюшена тапицерия, която създава усещането за пътуване във влак в задушен ден. Стените бяха с гипсова мазилка на цвят горе-долу като тютюнева плюнка. Навсякъде, дори и в банята, бяха окачени гравюри с римски руини, пожълтели от старост. Единственият прозорец гледаше към противопожарната стълба. Но въпреки всичко самочувствието ми се повишаваше винаги когато напипвах в джоба си ключа от апартамента; при цялата си безличност той все пак беше моят дом, първото жилище, което имах, пък и там бяха книгите ми, поставките с моливи, които да подострям – всичко необходимо, както ми се струваше, за да се осъществи мечтата ми да стана писател.
В онези дни през ум не би ми минало да пиша за Холи Голайтли, нямаше и сега да ми хрумне, ако не беше един разговор с Джо Бел, който изведнъж съживи спомените ми за нея.
Холи Голайтли живееше под наем в същата стара многоетажнакъща, в апартамента под моя. А Джо Бел имаше бар зад ъгъла, на Лексингтън Авеню; все още го има. И Холи, и аз прескачахмедотам шест-седем пъти дневно не само да пием – не всеки път, – а да ползваме телефона: през войната беше трудно да си инсталираш частен телефон. Освен това Джо Бел беше много услужлив, когато се налагаше да предава телефонни съобщения, което в случая с Холи никак не беше малко, тъй като за нея винаги имаше купища съобщения.
Разбира се, това беше много отдавна и до миналата седмица не бях виждал Джо Бел от няколко години. От време на време се чувахме с него и се случваше да се отбия в заведението му, когато бях в квартала; но всъщност никога не сме били близки приятели - само дотолкова, доколкото и двамата бяхме приятели на Холи Голайтли. Джо Бел е тежък характер, сам си го признава, според него било, защото е ерген и с болен стомах. Всеки, който го познава, ще потвърди, че с него трудно се общува. Даже е невъзможно, ако не споделяте неговите мании, една от които е Холи. Някои от другите са: хокей на лед, ваймарските кучета птичари, Нашата госпожичка Неделя - популярно предаване, което е слушал по радиото в продължение на петнадесет години, както и оперетите на Гилбърт и Съливан. Твърди, че бил роднина на единия или другия, не си спомням на кого.
Така че, когато късно следобед миналия вторник телефонът иззвъня и чух: "Обажда се Джо Бел", разбрах, че трябва да е за Холи. Той не го каза, а само: "Можеш ли да прескочиш насам? Важно е", и квакна развълнувано с жабешкия си глас. Хванах такси в проливния октомврийски дъжд и по пътя дори си помислих, че тя може да е там, че пак ще видя Холи.
Но заварих само него. Заведението на Джо Бел е скромно в сравнение с повечето барове на Лексингтън Авеню. То не може да се похвали нито с неоново осветление, нито с телевизор. В две стари огледала се вижда какво е времето навън, а зад бара има ниша, където сред снимки на хокейни звезди винаги стои голяма ваза със свежи цветя, които Джо Бел подрежда с майчинска грижа. Точно това правеше, когато влязох.
– Естествено - рече той и нагласи във вазата една гладиола, - естествено, че не бих те разкарвал, ако не ми беше важно мнението ти. Отнася се за нещо странно. Някаква много чудновата история.
– Имаш новини от Холи?
Той заопипва едно листо, сякаш не беше наясно какво да отговори. Дребен човек с деликатна глава и твърда побеляла коса, той има костеливо и ръбесто лице, което би подхождало повече на някой много по-висок човек; кожата му изглежда вечно обгорена от слънцето; а сега почервеня още повече.
– Не точно новини от нея. Там е работата, че не знам. Именно затова искам твоето мнение. Я да ти направя коктейл. Нещо ново. Нарича се Бял ангел - каза той и смеси поравно водка и джин, без вермут.
Докато пиех този еликсир, Джо Бел стоеше прав до мен и дъвчеше хапче против стомашни болки, премисляйки онова, което имаше да ми казва. Сетне рече:
– Спомняш ли си един господин Юниоши? Джентълмен от Япония?
– От Калифорния - рекох аз, спомнях си идеално господин Юниоши. Той е фотограф в едно от илюстрованите списания и навремето имаше ателие на по-горния етаж в същата сграда.
– Не ме обърквай. Искам само да сме сигурни, че говорим за един и същ човек. Окей. Кой, мислиш, снощи влиза тук със ситни стъпки? Въпросният господин Юниоши. Не съм го виждал май повече от две години. И къде, мислиш, е бил през тези две години?
– В Африка.
Джо Бел престана да осмуква хапчето, присви очи.
– Ти откъде знаеш?
– Четох в рубриката на Уинчъл за светски новини. - Точно така си беше.
Той отвори със звън касата и извади кафеникав плик.
– Я да видим прочел ли си това в рубриката на Уинчъл.
В плика имаше три фотографии, почти еднакви, но заснети от различни ъгли: висок слаб негър, с басмена поличка и със стеснителна, но и самодоволна усмивка, държеше странна дървена скулптура, издължена глава, глава на момиче с къса момчешки пригладена коса, с косо дръпнати подчертано големи очи, лицето изтъняваше към брадичката, устата беше рязко очертана, с устни като на клоун. На пръв поглед - съвсем примитивна дърворезба, но само на пръв поглед, защото всъщност представляваше точно копие на Холи Голайтли, поне доколкото можеше да й бъде копие тъмен неодушевен предмет.
– И какво ще кажеш? - попита Джо Бел, доволен от недоумението ми.
– Прилича на нея.
– Виж какво, момчето ми - той плесна с ръка по бара, - това е тя. Това е повече от сигурно. Японският господинчо я познал в мига, в който я видял.
– Видял я? В Африка?
– Абе само скулптурата. Не е ли все едно? Прочети текста - каза той и обърна една от снимките. На гърба беше написано: Дърворезба. Племето С, Тококул, Източна Африка, Коледа, 1956 г.. - Ето какво каза японецът. – И Джо разказа следното:
На Коледа господин Юниоши се случил с фотоапарата си в Тококул, някакво село, забутано в джунглата, нищо особено, няколко пръстени колиби с маймуни в дворовете и мишелови по покривите. Тъкмо решил да продължи пътя си, когато видял негър, клекнал пред една врата, да издълбава фигури на маймуни върху бастун. Това заинтригувало господин Юниоши и той поискал да види и други творения на човека. Тогава именно онзиму показал изрязаната от дърво глава на момичето; и както се изразил пред Джо Бел, Юниоши изпитал чувството, че сънува. Нокогато предложил да я купи, негърът сложил длан върхуделикатните си части (очевидно това било нежен жест от рода на ръка на сърцето) и отказал. Един фунт сол и десет долара, ръчен часовник и два фунта сол плюс двадесет долара – нищо не моглода го изкуши. Господин Юниоши решил поне на всяка цена да разбере как се е стигнало до извайването на дървената глава. Това му струвало цялото количество сол плюс часовника, пък и случката била разказана на смесица от африканско наречие, развален английски и ръкомахания. Но, общо взето, смисълът бил, че през пролетта на същата година трима бели се появили от джунглата, яхнали коне. Млада жена и двама мъже. Мъжете, и двамата трескави, с възпалени очи, били принудени няколко седмици да треперят затворени в отделна колиба, докато младата жена, която проявила слабост към резбаря, споделяла с него рогозката му."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
