Сън за щастие

"Истинският човек според индивидуализма на П. П. Славейков е силен, но сам. Самотата му придава могъщество, независимост и решителност. Той се самоосъзнава като стоящ над "презряната тълпа", понеже му пречи да разгърне способностите си. Сега се проявява друга воля за свобода и независимост, различна от тази на възрожденското време. Само "свръхчовекът" е способен и достоен за тях, защото няма да ги опорочи с някакво служение на тълпата, а ще ги вложи в духовни творения. Те ще преодолеят низостта, повседневността и посредствеността на живота на "фасулковците". Но това не става.

Посредствеността на "фасулковщината" убива поривите и обрича на страдания родените за велики дела. Физическото излизане из обществото на неуките и посредствените в крайна сметка е неизпълнимо, а духовното отшелничество е величаво и красиво и то е единственият смисъл на живота. Чрез изкуството можеш да постигнеш идеали, като надскачаш бита; там си свободен изцяло. Ала не всяко изкуство е убежище за неспокойната и горда душа. То трябва да е израз на високи помисли, силни чувства, възвишени настроения. Истинското изкуство е "втори живот", творение на таланта, пресъздаване на действителността. Не злобата на деня, а деянията на ония, които живеят в самота и самовглъбеност, са неговото истинско вдъхновение. Изкуството не е песен, а размишление. Това е радикално нов възглед за литературата, формулиран и практически прилаган от Пенчо П. Славейков.

Самият Пенчо П. Славейков го следва неотменно. Цялата негова поезия е именно размисъл, а не песен. Тя е и "изкуство", което се създава, а не се извлича от природата; то е винаги нещо "направено", отново сътворено, а не взето наготово, записано и поднесено на читателя като нечия изповед, ненадейно избликнала от сърцето на поета.

С тази особеност трябва да се съобразяваме, когато анализираме, тълкуваме и оценяваме творчеството на Пенчо П. Славейков - в това число и неговата забележителна книга "Сън за щастие". Първото издание на "Сън за щастие" излиза през 1907 г. в Тутракан. Това е една от най-ярките и характерни за великия поет книги, бележещи неговата творческа зрялост. Той пише стихотворенията в нея заедно с доработката, допълването и цялостното избистряне концепцията на друга негова забележителна стихосбирка "Епически песни".

"Сън за щастие" се определя от литературоведите като лирическа поезия. Но това не е чисто лирическа поезия с описания на пейзаци и лирични чувства. В стихотворенията не доминира спокойствие и хармония, породени от спокойствието и хармонията на изобразяваната природа. "Сън за щастие" се родее и по чувствата, и по настроенията, и по размишленията, и по начина на изображение на природата и човешката душа, но най-вече с концепцията за литература и изкуство, характерни за Пенчо Славейков, с "Епически песни", "Кървава песен" и "На Острова на блажените"."
Панко Анчев

Захарий Стоянов ООД
София, 1784
ул. Боян Дамянов 7
office@zstoyanov.com

Ни лъх не дъхва над полени...
Извардила Марта, дойде пролетта...
Престана поройния дъжд...
Нощ превалям зад гори...
Плакала е горчиво нощта...
Отсреща, дето стръмно се извива...
Летен ден едвам се влачи...
Месеца самотно грей...
Капчици дъждовни...
Тихо вее вечерна прохлада...
Безумний вихър на живота...
Вият се облаци черни...
О, има тих вълшебен край...
Вихър сви и тъмен рой...
Над безкрайните полета...
Вей долняка и отвява...
На листовцете на моминската сълза...
До пътните врата го тя изпрати...
Во стаичката пръска аромат...
Зла ни стигна орисия...
На гроба ми изникна щат цветя...
Вървиме ний самотни на светът...
През мрака сянка надалеч...
Мятат се, пляскат, реват...
Тъмна нощ е. Стръвно вихъра ехти...
Отрупани от нощний сняг нечакан...
Как вълна преко вълна...
Музиката вече си отсвири...
Сенчеста градина. В глъбината...
В полунощи дим, извит...
Майския месечко грей презполвен...
Криволи покрай гората...
Спи езерото; белостволи буки...
Над мойто чело лавъра не вий...
Сърцето ми е чуждо за света...
Погребен, и в гроба все пак е...
В небеса яснее летний ден...
Грижи, скърби и несгоди...
Над вършини и долини...
Ясний месечко се смей...
Обляно с блясък, в далнини...
Тичане и врява. Дъжд нечакан...
Алеята е пуста. Дъжд ръми...
На букът ръбестия ствол...
Сухи, желти листица...
Безмълвна нощ е обвила...
Тука гроб продънен во земята...
Чуй! Дивний рев на вълк нощта пробуди...
В живота като вихър мина...
Запустяла воденица. Суха...
Мразна зимна вечер. Върла хала вие...
Мойте пролетни надежди...
По цели дни мъгла лежи, не се раздига...
Листата капят, че нощес ги...
Преди минута буен вихър...
Спря се орача пред нивата злата...
Пътя, по който възпирах...
Разтая и последний сняг...
В път застигна ме и с мен...
Кал е където обърнете глед...
Морна лятна нощ; кръз блян...
Пустинята на скръбний ми живот...
Роят се подранили...
Богоугодник сред гората...
И пак се върна есента...
И наяве, и насън...
Дълбоко в твоя поглед се отсеня...
Насреща ми седеше мълком ти...
Под голий храст ревнива теменужка...
Бог знае как и откъде познало...
На пладне срещнахме се ний...
Желанията смятах суета...
От нея бягай, смърт за теб е тя!...
Едничка дума... тя я не продума...
"Обича я" - когато чу това...
Призори вихра нощешен...
Сред гората, отстрана край пътя...
Усойно, миловидно цвете...
Живота и смъртта в борба...
Ревнив синчец, горкинко цвете...
Докле е младост, златно слънце грей...
Зад горите тъмни ясен ден се кани...
Мързеливо под марнята лятна...
Безсънно цяла нощ пробдях...
Вечерни сенки несетно...
Как ли ще мина и утрешний ден?...
Наметнала плащ тъмен на плещи...
Как ме те примамяха с дъхът си...
Ти, който бдиш от небесата...
Веч на годините кервана превали...
Ще да замине от светът една...
На мойте вейки плод, плод не един узря...
Самотен гроб в самотен кът...
Живот и смърт, хармония и дисхармония, начало и край в природата и човека - Панко Анчев