Странните преживелици на един пощальон

Странните преживелици на един пощальон Дени Терио Времетраене: 0:55 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин. Пълно пречистване на живота Джонатан Глас Времетраене: 1:13 мин.

Билодо е пощальон на 27 години. Живее на деветия етаж в апартамент, облепен с киноафиши, а единствената му компания е златната рибка Бил. В ерата на интернет задачата му е да разнася сметки и служебни формуляри из Монреал. Но попадне ли му лично писмо, сякаш е намерил съкровище! Билодо не го доставя на адреса, поне не веднага. Отнася го вкъщи и го отваря на пара. Едно писмо променя живота му и пощальонът попада във възбуждащата игра на любов, поезия и смърт.

Дени Терио е роден на 24 август 1959 г. в Квебек, столицата на канадската френскоезична провинция Квебек. Романист и сценарист, с диплома по психология. Четири пъти е финалист за наградата "Gemeaux". Първият му роман - "Игуаната", печели приза "Франция - Квебек" през 2001-ва, както и наградите "Anne-Hebert" (2002), "Odyssee" (2002) и "Combat des livres" на Радио Канада (2007). Вторият му роман - "Странните преживелици на един пощальон", е удостоен с литературния приз "Канада - Япония" през 2006 г. Книгата е световен бестселър с издания в Канада, Германия, Китай, Франция, Русия, Чехия, Испания, Холандия, Турция, Гърция, Румъния.

Завихряйки се като водата, срещнала скала, времето бяга в кръг.

"Улица "Букова" беше засадена предимно с кленови дървета. Тя откриваше пред погледа двойна редица от жилищни сгради на три или четири етажа. До апартаментите отвеждаха външни стълбища. Тези стълбища, които наброяваха сто и петнайсет по дължина на улицата, имаха общо хиляда четиристотин деветдесет и пет стъпала. Билодо знаеше това, тъй като ги бе броил и преброявал отново, изкачвайки всяка сутрин стълбите една подир друга. Хиляда четиристотин деветдесет и пет стъпала със средна височина двайсетина сантиметра и обща височина двеста деветдесет и девет метра. Един път и половина повече от надморската височина на Плас Вил Мари*.

Всъщност ден след ден, в студ и пек, той изкачваше еквивалента на височината на Айфеловата кула, без да забравя, че все пак трябваше да се спусне и обратно. В очите на Билодо този отвесен маратон съвсем не представляваше подвиг. Беше по-скоро всекидневно предизвикателство, без което животът му щеше да изглежда еднообразен. Възприемайки себе си като един вид атлет, той чувстваше особена привързаност към майсторите по спортно ходене, тези безотказни специалисти по изминаване на дълги разстояния, и понякога изпитваше съжаление, че сред всички прекрасни дисциплини, включващи полагането на упорити усилия, не съществуваше специална категория за катерачи на стълбища. Той несъмнено щеше да постигне добри резултати в състезанията на 1500 стъпала, или 250 метра изкачване - слизане. Ако съществуваше дисциплина по стълби в програмата на Олимпийските игри, Билодо би имал отлични шансове не само да влезе в квалификациите, а навярно дори да се изкачи на най-високото почетно стъпало на подиума.

Засега той все още работеше като пощальон. Беше на двайсет и седем години.
*
Билодо обслужваше един и същи участък от пет години в Сен Жанвие де-з-Ам, популярен квартал, в който самият той се беше преместил, за да бъде по-близо до работното си място. През всички тези години съвестна служба той бе отсъствал един-единствен ден, в който трябваше да присъства на погребението на родителите си, загинали при авария с фуникулер** в Квебек. Билодо можеше да бъде наречен прилежен служител.

Всяка сутрин денят му започваше с разпределянето на кореспонденцията в Пощенския център. Трябваше да се сортира всяко писмо или колет според адреса на получателя и да се приготвят пакети, които един служител с камионетка разнасяше до блиндираните кутии, разположени по целия маршрут. Билодо умееше да изпълнява тази досадна задача с рядко срещана прилежност. Личният му метод на сортиране съчетаваше техниката на крупието за раздаване на карти и техниката на хвърляча на ножове: подобно на остриета, метнати с убийствена точност, пликовете политаха към мишената, за да попаднат в съответните пощенски кутии. Билодо рядко пропускаше целта си. Проявяваната ловкост му позволяваше да приключва много преди всички останали, а това беше добре, тъй като после можеше да се измъкне. За Билодо нямаше нищо по-вълнуващо от това да излезе, да избяга, да поеме въздух с пълни гърди и да вдиша уханието на новия ден, да крачи в утрото, без никой да му нарежда какво да прави.

Несъмнено не всичко бе розово. Имаше проклети официални писма, които трябваше да бъдат доставени, болки в гърба, разтежения и други дребни обичайни травми; имаше непоносими летни горещини, проливни есенни дъждове, зимни поледици, превръщащи града в опасна пързалка, и студ, който хапеше, също както кучетата, тези естествени врагове на пощальона. Но моралното удовлетворение да съзнаваш, че си необходим на общността, компенсираше тези неудобства. Билодо чувстваше, че участва в живота на квартала, че играе в него дискретна, но съществена роля; съвестното доставяне на пощата допринасяше за поддържането на реда във Вселената. Той не би искал да размени мястото си с когото и да било на този свят. Освен може би с някой друг пощальон.
*
Обичайно Билодо вечеряше в "Маделино", ресторант, разположен в близост до Пощенския център, и след десерта отделяше време, за да се отдаде на калиграфията, която практикуваше любителски. Веднъж извадил тетрадката и писалките, той сядаше на бара и преписваше по няколко думи от някой вестник или част от менюто, увлечен от хореографските движения на перото по хартията, валсирайки между тънката и дебелата линия на английската калиграфия, очертавайки извивките на пищното унциално писмо или старателно въвеждайки готическите символи, възприемайки се на драго сърце като един от онези храбри средновековни монаси кописти, прекарали целия си живот на мастило и прясна вода, с отслабено зрение и пръсти, сковани от упражняването, но със стоплена душа. Колегите му от Пощата изобщо не го разбираха.

Нахлувайки в "Маделино" на шумна тълпа, с намерението да обядват, те вземаха на подбив писмовните занимания на Билодо. Детски драсканици, казваха те. Билодо не се обиждаше, тъй като в крайна сметка другарите му бяха виновни единствено заради своето невежество; ако не си просветен и ревностен адепт, как можеш да се насладиш на изящната красота на един щрих, на деликатното равновесие на пропорциите, определящи старателно очертаната линия? Единствената, която изглеждаше способна да оцени това, беше Таня, неизменно вежливата сервитьорка, която сякаш се интересуваше искрено от неговите калиграфии и откриваше в тях красота. Няма ни най-малко съмнение, че тя бе чувствителна девойка. Билодо много я харесваше. Винаги ѝ оставяше щедър бакшиш. Ако беше малко по-внимателен, щеше да забележи, че тя го наблюдаваше често откъм касата и винаги поставяше пред него най-голямото парче торта, но той не си даваше сметка за това. Или пък предпочиташе да не го забелязва? Билодо не поглеждаше друга жена, откакто Сеголен се беше появила в живота му."
Из книгата

Буук Тренд ЕООД
София, 1000
ул. Ген. Йосиф Гурко 49 Б
office@listbooks.bg