Молитва

"Целият свят, който описва Атанас Далчев, е една морална категория. Но той е и конкретна битова среда с реални хора. Те са затворени в стаята и единственият им контакт със света е прозорецът. Пътят, който тръгва от къщата, води към небитието и по него се минава само веднъж. Трите образа метафори: стаята, прозорецът и пътят, са всъщност трите опорни точки на Далчевата вселена. Битието функционира в строго определени рамки и от тях се излиза символично, в преследване на копнежа, на надеждата, на избавлението, т.е. когато дойде краят. Тази толкова потискаща атмосфера е събрала огромната енергия на човешкото страдание. В един миг тя може да избухне и да разруши кошмара. Тук според мене е социалният патос на Далчевата поезия и този патос твърде напомня социалните страсти на българските модернисти...

В творчеството на Атанас Далчев от 20-те години преобладават социалните теми. Изобразяването на определен свят, на определен бит с човека в него няма само пластични функции, а внушава и определени социални идеи. У Далчев обаче почти липсват "масовите сцени": в центъра е преди всичко отделният човек в конфликт или в хармония със себе си, с природата и с обществото. Отделилият се от масата индивид е навлязъл в рамките на застиналия мир, за да дири там смисъла и да събира горчивината на познанието. Създаденото или ставащото не са това, което изглеждат. Лицето на най-важното е скрито и хората не подозират неговото съществуване - макар че е пред всички, запазило форми и пропорции, но изгубило функциите си. Защото човек забелязва най-вече полезното; у него е развито прагматичното зрение. Той не обича да се разсейва, сякаш видимото изобщо не съществува. Далчев показва съществуващото в конкретните му проявления, но то вече не функционира.

Човек трябва обаче само да вдигне глава, да отвори широко очи и да спре погледа си. Невидимото се е разтворило във видимото, за да му влее метафизичен смисъл и да го направи неразличимо. Предметът престава да живее с отнемане на функциите. Тогава той излиза из употреба и вече не е част от живота. Но не е съвсем така. Този предмет все пак присъства в бита, служи някому, но без да се натрапва и без да властва. Той е част едновременно от тленното и вечното. Колко сляп е потокът от хора, преминаващ през света и потъващ в небитието! Забързан, отруден, обезличен, човекът дори не допуска, че има толкова банални неща, които в друго време за други хора са били важни, необходими, съдбовни. В това пропущане се крие голяма драма."
Панко Анчев

Захарий Стоянов ООД
София, 1784
ул. Боян Дамянов 7
office@zstoyanov.com

Болница
Хижи
Вятър
Старите моми
Коли
Вратите
Есенно завръщане
Зимният студ
Прозорец
Път
Стаята
Ручей
Дъжд
Повест
Къщата
Лято
Младост
Убийство
Книгите
Пролетна нощ
Пръстен
Нищий духом
Балконът
Пан
Дяволско
Метафизически сонет
Съдба
Любов
Камък
Пролет
Молитва
Париж

• 44, Avenue du Maine
• Сняг
• Нощ
• Пладня
• Работник
• Есен на Ке Волтер
• Носачи на реклама
• На заминаване
• Завръщане
• Пътник

Ангелът на Шартър

• Генуа
• Синеокото момче
• Вечер
• Човек бе сътворен от кал
• Огледало
• Ти познаваш този миг
• Смърт
• Равнина
• Среща
• Ангелът на Шартър

И сърцето най-сетне умира

• Дъждобранът
• Надпис
• И сърцето най-сетне умира
• Кон
• Мълчание
• Кукувица
• "Александър Невски" в мъгла
• Неочакван дъжд
• Здните дворове
• Поет
• Към родината
• Панко Анчев. Драмата на индивидуалистичното съзнание. Поезията на Атанас Далчев