Библиотека "Lux in tenebris". Романът е носител на наградите Хюго, Небюла и Филип К. Дик.

Кейс беше най-добрият крадец на информация в киберпространството - докато не се опита да прецака грешните хора и те не увредиха нервната му система, изхвърляйки го от Мрежата и бизнеса. Сега загадъчен нов работодател го наема за почти самоубийствен набег срещу невероятно могъщ изкуствен интелект. С мъртвец за партньор и уличната самурайка Моли за бодигард Кейс се готви за приключението, което вдигна залозите в цял литературен жанр.

"Невромантик" е първият напълно съзнателен поглед към дигиталното бъдеще на човечеството - зашеметяващо видение, което предизвика цяло поколение читатели да преосмислят виждането си за технологиите и самите себе си, предсказание, което промени завинаги измеренията на въображението ни и начина по който говорим и мислим.

"Научна фантастика със зашеметяваща структура и визия... Гибсън слага началото на нов жанр с отлично изграден характер."
San Francisco Chronicle

"Епична в мащаба си... блести като хром под пустинното слънце.
"
The Wall Street Journal

Уилям Гибсън живее във Ванкувър, Канада, със съпругата си и двете им деца. Определян е като създател на термина "киберпространство" и като един от визионерите, предсказали появата на интернет и виртуалната реалност. Освен Невромантик е автор на романите Нулев брояч, Мона Лиза оувърдрайв, Виртуална светлина, Идору, Периферни тела и на сборниците с разкази Хотел "Ню Роуз" и Холограмната роза.

"...Беше на двайсет и четири. На двайсет и две бе жокей, крадец на информация, един от най-кадърните в Агломерата. Беше обучен от най-добрите, Маккой Поли и Боби Куайн, легендите в бизнеса. Постоянно кипеше от адреналин - страничен продукт на младостта и способностите му, включен в модифициран киберпространствен дек, който изпращаше откъснатото му от материята съзнание в общата халюцинация, представляваща Мрежата. Крадец, който работеше за други, по-богати крадци; за работодатели, които осигуряваха екзотичния софтуер, способен да проникне през бляскавите защитни стени на корпоративните системи, да отваря прозорци към огромни полета от данни.

Беше допуснал класическата грешка, която се бе клел, че няма да направи. Откраднал бе от работодателите си. Беше запазил нещичко за себе си и се беше опитал да го пробута през канал в Амстердам. Така и не разбра как точно го бяха разкрили - не че вече имаше някакво значение де. Мислеше, че ще го убият, но те само се бяха усмихнали. Казаха му, че парите са му добре дошли. Щели и без това да му потрябват. Защото продължаваха да се усмихват - щели да се погрижат той да не може да работи никога повече. Увредиха нервната му система с руски боен микотоксин. Халюцинира в продължение на трийсет часа, вързан за хотелско легло в Мемфис, докато талантът му изгаряше микрон по микрон. Увреждането беше бавно, постепенно и безмилостно ефикасно.

Кейс, за когото безплътната екзалтация на киберпространството бе съставлявала смисъла на съществуването, възприемаше това като Края. В баровете, които беше посещавал като начинаещ жокей, елитарните възгледи предполагаха известно небрежно презрение към плътта. Тялото беше месо. И той бе попаднал в затвора на собствената си плът...

***

...Нощният град наподобяваше налудничав експеримент по социален дарвинизъм, заложен от отегчен изследовател, който непрекъснато държи натиснат бутона за превъртане напред. Спреш ли да действаш за миг, потъваш без следа; прекалиш ли с бързането на косъм, пробиваш крехкото повърхностно напрежение на черния пазар. И в двата случая от теб не остава нищо освен може би смътен спомен в съзнанието на някоя постоянна фигура като Рац, макар че сърцето, дробовете или бъбреците ти може да оцелеят, служейки на някой странник, който попълва с Нови йени авоарите на клиниките.

Бизнесът тук бе постоянно, инстинктивно занятие, а смъртта - общоприетото наказание за мързел, небрежност, неблагодарност, незачитане изискванията на сложния протокол. Сам на масата в чайната, усещайки началното действие на дрогата — дланите му се изпотиха и внезапно почувства настръхването на всяко косъмче по гърдите и ръцете си, Кейс си даваше сметка, че в един момент бе започнал игра със самия себе си, много древна игра без име, пасианс на смъртта.

Вече не носеше оръжие, не взимаше дори елементарни предпазни мерки. Занимаваше се с най-бързите и опасни улични сделки и имаше репутацията на човек, способен да се добере до каквото и да му поръчаш. Част от него съзнаваше, че себеразрушението му е съвършено очевидно за неговите клиенти, чийто брой упорито намаляваше, но същата тази част се успокояваше с убеждението, че всичко е въпрос на време. Именно тя злорадо очакваше Края и най-силно ненавиждаше мисълта за Линда Лий. Беше я открил в една дъждовна вечер в някаква зала за компютърни игри. Сред ярките призраци, пламтящи в синкавия здрач от цигарен дим, холограмите на "Замъка на магьосника", "Танкова война Европа", силуета на Ню Йорк на фона на небето...

Спомни си я именно така - с лице, обляно от неспокойната лазерна светлина, и черти, сведени до код: скулите ѝ, алени на фона на горящия Замък, челото ѝ в лазурносиньото на предаващия се на танковете Мюнхен, устните ѝ, докосвани от топлата златиста светлина на плъзгащ се курсор, избиващ искри от стените на каньон от небостъргачи. Онази нощ той беше с приповдигнат дух - пратка кетамин на Уейдж пътуваше към Йокохама и парите бяха вече в джоба му. Влезе, за да се скрие от горещия дъжд, който цвърчеше по нинсейския паваж, и някак си тя му се наби в очите, едно лице сред дузината други, застанали пред пултовете, унесена в играта. Изражението на лицето ѝ в онзи момент беше същото и след няколко часа, когато спеше до него в ковчега в един пристанищен хотел; горната є устна бе леко повдигната, напомняща линията, която децата рисуват, за да изобразят птица в полет..."
Из книгата