Часовете

Часовете Майкъл Кънингам Времетраене: 0:59 мин. Среднощната библиотека Мат Хейг Времетраене: 1:01 мин. Когато животът те хване натясно Лорън Уайзбъргър Времетраене: 0:57 мин. Поредица Български народни баяния, врачувания, гледания и лекувания Времетраене: 1:13 мин. Енциклопедия на изобретенията. Големи и малки Щепанка Секанинова Времетраене: 0:55 мин. 150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват Атанас Семов Времетраене: 1:02 мин. Размисли за една епопея: 150 години от Априлското въстание Пламен Митев Времетраене: 1:06 мин. Светът нощем Бен Лъруил Времетраене: 0:53 мин. Възход и падение на човешкия ум Д-р Мартин Ян Странски Времетраене: 1:09 мин. Маркетинг с AI For Dummies Шив Сингх Времетраене: 1:07 мин. Магията на родопската кухня Захрие Карахасанова Времетраене: 1:01 мин. Именити ястия. Прочути рецепти и техните създатели Анна Кършовска Времетраене: 1:01 мин. Карл Май Автор Времетраене: 1:43 мин.

"Часовете" е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише "Мисис Далауей". Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.

"Майкъл Кънингам умело и красиво разказва за взаимоотношенията, живота, смъртта, любовта... едва ли има читател, който да не изпита едновременно напрегната радост и екзистенциален страх."
Detroit Free Press

"Интригуваща... наситена с въображение и емоции... дълбоко разтърсващ размисъл върху живота и смъртта. Този роман приковава с хипнотизиращата си истинност. Прониква не само в ума, но и в сърцето и остава там дълго след като сте прочели финалните редове... Истински триумф... Посвещавайки го на Вирджиния Улф - авторка с визия, самият Кънингам се утвърждава като такъв."
New York Daily News

"Нямам време да описвам плановете си. Би трябвало да кажа много за "Часовете" и моето ново откритие; как изкопавам красиви пещери зад моите герои; мисля, че това им придава точно онова, което искам - човечност, темперамент, дълбочина. Идеята е, че пещерите ще се свържат и всяка ще разкрие себе си посредством другата."
Вирджиния Улф, "Дневници", 30 август 1923 г.

"Мисис Браун

Тортата не стана такава, каквато се надяваше. Опита се да не мисли повече за нея. Каза си, че в края на краищата това е само една торта. Само една торта. Двамата с Ричи я бяха поръсили с пудра захар, след което, с известни угризения, го бе залъгала с нещо друго, докато успее самичка с помощ та на шприц да изрисува жълтите розички по края на тортата и да изпише с бяла глазура "Честит рожден ден, Дан". Не ѝ се искаше синът ѝ да оплеска всичко. Въпреки това надписът не излезе добре; никак дори. Не че стана грозен или нечетлив, но тя си представяше нещо по-красиво. Представяше си го с по-едри букви, които повече да изпъкват върху тортата. Надяваше се (призна си мислено тя) тортата да изглежда по-пищна и изящна, въобще по-прекрасна. А тя изглеждаше някак малка и незначителна, не в чисто физическия смисъл на думата, а като същност. Любителска, домашна торта. Нищо, каза си тя: "Хубава е. Нищо ѝ няма". Хубава си е тортата и всички ще я харесат. Дори малко неугледният ѝ вид (попадналите в глазурата трохички, разкраченото "н" в "Дан", което се бе разляло и стигнало чак до розичката) я правеше още по-очарователна. Тя изми чиниите. Замисли се за остатъка от деня.

Ще оправи леглата, ще изчисти с прахосмукачката. Ще опакова подаръците, които е купила за съпруга си: вратовръзка и нова риза, и двете много по-скъпи и елегантни от онези, които сам си купува; четка за дрехи със свински косъм; малък несесер със силна миризма на истинска кожа, с нокторезачка, пила и пинсети, за да го носи със себе си, когато го изпращат на командировка от агенцията, което се случваше от време на време. Той ще бъде доволен от всички тези подаръци, или най-малкото ще се престори, че е доволен; ще започне да си подсвирква: "Как ще се изтупам само", когато види скъпата риза и вратовръзката. Ще я целува въодушевено при всеки подарък и ще ѝ повтаря, че не е трябвало да го прави, че е прекалила, че той не заслужава толкова хубави неща. Защо ли ѝ се струва, че каквото и да му подари, ама каквото и да е, той винаги реагира по един и същ начин.

Защо не иска нищо, всъщност не иска абсолютно нищо повече от онова, което вече има? Непроницаем е в своите амбиции и удоволствия, в любовта си към работата и семейството. Това, напомня си тя, е проява на скромност. Това е част от неговото очарование (тя никога не би използвала тази дума пред него, ала насаме си мислеше за него като за чаровник, защото го бе виждала в най-интимните му моменти, когато скимти насън, седи във ваната, а членът му се е свил като пънче и се поклаща във водата със сърцераздирателна невинност). Това е хубаво, казва си тя, много хубаво е, че съпругът ѝ не се интересува от ефимерни неща; че неговото щастие зависи единствено от нея, стига тя да е в къщата, да живее живота си и да мисли за него. Тортата не излезе сполучлива, но поне има вид. Обичана е, мисли си тя, малко или много както са обичани и подаръците: защото са дарени от сърце, защото съществуват, защото са част от света, в който човек иска онова, което получава.

Добре, тогава какви са нейните предпочитания? Дали би предпочела подаръците ѝ да бъдат пренебрегнати, да се подиграват на тортата ѝ? Разбира се, че не. Тя иска да бъде обичана. Иска да бъде добра майка и спокойно да чете приказки на детето си; иска да бъде съпруга, която умее да слага масата така, че тя да изглежда съвършено подредена. Не желае, никак не желае да гледат на нея като на странна жена, патетично създание, пълно с чудатости и капризи, което изпада в безпричинна ярост, чувства се самотно, цупи се непрекъснато и всички я понасят, ала никой не я обича. Вирджиния Улф е пъхнала камък в джоба на палтото си, нагазила е в реката и се е удавила. Лора няма да се остави да стигне дотам. Ще оправя леглата, ще чисти с прахосмукачка и още сега ще сготви вечеря за рождения ден. Няма да обръща внимание на нищо. Някой почука на задната врата. Лора, която изплакваше последната чиния, зърна смътно очертания силует на Кити през полупрозрачното бяло перде.

Ето го и мъглявия ореол на светлокестенявата ѝ коса, и разлятия кръг на изжуленото ѝ до розово лице. Лора преглътна болката на вълнението, дори нещо по-силно от вълнение, нещо, което наподобяваше паника. Ще трябва да покани Кити. Косата ѝ е разрошена, още е по пеньоар. Прилича на луда. Едновременно ѝ се прииска да се спусне към вратата и да се закове на място, да се прилепи до умивалника неподвижно и да изчака, докато Кити се откаже и си тръгне. Можеше и да го направи, да се закове на място, да затаи дъх (дали Кити виждаше нещо вътре?), но проблемът бе в Ричи, който щеше да види всичко, защото ето, в този миг той се втурна в кухнята, стиснал червеното си пластмасово камионче в ръка, и извика със смесица от радостна възбуда и тревога, че някой чука на вратата.

Лора избърса ръцете си в кърпа с щампа от червени петли и отвори вратата. Та това е само Кити, каза си тя. Това е само нейната приятелка, която живее през две къщи и това, че идва, е съвсем естествено. Хората така постъпват – отбиват се по съседски на сутрешно кафе; няма значение как изглежда в косата, нито с какво е облечена. Няма значение и тортата.
– Здравей, Кити – каза ѝ тя.
– Преча ли? – попита я Кити.
– Разбира се, че не. Влизай.
Кити влезе и със себе си донесе полъх на чистота и домашна философия; цял речник от отсечени, нервни движения. Тя беше привлекателна, здрава, жизнена, пълна жена с голяма глава, няколко години по-млада от Лора (как стана така, че отведнъж всички като че станаха, макар и малко, но по-млади от нея). Чертите на Кити, малките ѝ очи и фин нос, като че стояха скупчени в средата на кръглото ѝ лице. В училище тя беше едно от най-властните и агресивни, макар и не много хубави момичета, които се чувстваха толкова силни с парите си и толкова самоуверени с атлетичната си външност, че сякаш със самото си присъствие настояваха местните представи за привлекателност да бъдат преразгледани в тяхна полза. Кити и нейните приятелки – сериозни, флегматични, с волеви черти на лицето, с широки разбирания, способни на истинска привързаност и ужасни жестокости – неизменно бяха кралиците на всички фестивали, водачките на агитки по мачовете, звездите на всички представления."
Из книгата

Intense
София 1528
бул. Искърско шосе 19
office@locus-publishing.com