Кралицата на пустинята

Кралицата на пустинята Гертруд Бел Времетраене: 1:57 мин. От Олимп до Тибет Симеон Идакиев Времетраене: 11:32 мин. Омагьосаните острови Симеон Идакиев Времетраене: 0:44 мин. Пътека през огън и лед Петър Ванев Времетраене: 0:54 мин. Ангелът на отмъщението Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Времетраене: 1:28 мин. Гаражът Джон Банвил Времетраене: 1:01 мин. Твърде късно Колийн Хувър Времетраене: 1:15 мин. Новите съседи на Лиза Памела Кели Времетраене: 1:30 мин. Фарадей: Кучето, което пътува във времето. Фараонът на Египет Джефри Арчър Времетраене: 1:32 мин. Круизът - пътешествие на мечтите Данка Василева, Евгени Петров Времетраене: 1:26 мин. Места на силата. Загадъчните центрове на Земята Жерар Беко Времетраене: 1:17 мин. Отрова Нора Робъртс Времетраене: 1:32 мин. Нашият свят: Природата Времетраене: 1:38 мин. Каузата на нашия президент. Спомени за Желю Желев Времетраене: 1:12 мин.

Откъси от две от най-завладяващите произведения на Бел "Картини от Персия" и "Сирия: пустинята и засетите земи". Историята на Гертруд Бел е една от най-вълнуващите истории за жените пътешественички през XIX век. Тя е личност, изпреварила времето си, пример за приключенски дух в свят, в който всички привилегии са достъпни за мъжете. Бел учи нова история в Оксфорд в епоха, когато за жените това е било невъзможно. Дипломира се с отличие и проявява жив интерес към политиката.

Тя е запален пътешественик и изследовател и пътуванията ѝ я отвеждат в Персия, Сирия, Ирак и по-надалеч. Бел документира пътуванията си в книги, писма и дневници и върши археологическа и картографска работа. През Първата световна война тя е вербувана да работи за британското разузнаване и по-късно става съветник на краля на Ирак. В това време Бел неуморно организира кампании в подкрепа на правото на образование на жените, основава Националния исторически музей на Ирак и получава Ордена на Британската империя за дипломатическата си работа.

"Абсолютно запленена съм от образа на Гертруд Бел."
Никол Кидман за ролята си на Бел

"Пътешественик, писател, дипломат, лингвист, картограф, фотограф, археолог и изследовател, Гертруд Бел е истински първооткривател. Прочетете най-хубавите ѝ пътеписи от знаменитите ѝ сборници с изследвания на Близкия изток. Необикновеният живот на Гертруд Бел сега е вдъхновението за филма „Кралицата на пустинята”. Постижението на Бел като строител на нация е изключително."
Ню Йорк Таймс

"Изследовател и приключенец, тя е изпреварила времето си. Предпочела е да броди из Арабската пустиня пред живота на млада светска дама във викториански Лондон."
Гардиън

"Изключително независима млада жена, която напуска Оксфорд и заживява в пустинята. Няколко години по-късно петролът се превъща в един от най-важните ресурси в Месопотамия."
Радио БиБиСи

"Картини от Персия

Сегашната столица на Персия се намира в равнина, оградена в полукръг от планини, които от северната страна извисяват замръзнали върхове с пластове вечен сняг, а на изток се снишават в ниски хълмисти вериги, протягащи голите си ръце в пустинята. Това е главният град в земя на прахоляк и камъни - пуста и безлюдна, Персия разгръща своята монотонна дължина, нарушавана само от хребети на хълмове, още по-безплодна от самата равнина, на юг от портите на Техеран. Има някаква изтънчена простота в пейзаж, в който напълно липсва природната стихия вода, с цялото разнообразие на живот и звуци, което тя носи. Празният свят прилича на голяма стая, почистена за прием на някаква великолепна компания, и скоро ще се изпълни с огромна жива картина на хора или ангели. Върховете на копията им ще блестят на ослепителните лъчи на слънцето, многоцветните им знамена ще се развяват на мрачния фон и ехото на тръбите им ще отеква от планина на планина. Но не! Ден след ден изгрява със същата тишина и същата самота и накрая наблюдателят нетърпеливо се извръща с убеждението, че с напразно очакване гледа непроменяемите черти на мъртъвци. Живата картина отдавна е помела земята и е продължила напред. Майка на човешките енергии, осеяна с руините на едно титанично минало, Персия се е изплъзнала от яркия, жив свят и простотата на пейзажа ѝ е изтънчената простота на смъртта. "Уви, бедни ми Йорик!" - казва Хамлет, отдавайки в един изключително непреднамерен момент, естествената дан на съжаление от живите към мъртвите. В този си аспект Персия може и да е жалка, но това не буди възхищение.

На север от Техеран обаче ниските склонове на планинската верига Шимран са покрити с градини и царевични ниви, сякаш гъстата растителност, която по някаква странна приумица на природата простира зеления си пояс по северния бряг на Каспийско море, между плаващите пясъци на река Окс и черната, напоена с нефт земя на Баку, е пуснала корени в самото сърце на планината и в името на неустоимото си изобилие се е вкопчила дори в пясъка и камъните. Самата столица, когато се приближавате от запад, прилича по-скоро на гора, отколкото на град - никакво минаре, кула или купол не формират отличителен белег над нея, дърветата в градините скриват ниските сгради и едва когато се озове досами стените ѝ, пътешественикът може да каже: "Тук е Техеран!". Градът дължи живота си на снежните планини, откъдето тече вода. Земята между тях и Техеран е прокопана от мрежа тунели, със сводове от камък и проветрявани от отдушници, пробити на разстояния от петдесетина метра един от друг. Всяка дупка е защитена от купчина пръст. Отвътре тези артерии на града са широки колкото мъжки рамене и не са достатъчно високи, за да ходите изправени. Човек се препъва, газейки във вода до глезените, по неравния под, привежда се надве там, където таванът се спуска по-ниско, и едва се промъква покрай тесните ъгли, дялани от солиден камък. Тъмни отвори от двете страни водят към други тунели, събирайки притоци отдясно и отляво, и тук-там мракът е пронизан от лъч слънчева светлина, който прониква през някой от отдушниците и като лошо насочено копие се забива дълбоко в земята. Не е останала никаква друга форма на напояване или съхраняване на вода в една страна, където това майсторство вероятно е било познато на много по-голяма част от населението, което е обитавало подножието на планината в предишни епохи. Сегашната система е тромава и трудоемка. Необходима е постоянна бдителност, за да не се повредят канати, подземните канали, и да не бъдат задръстени с корени, и ако това не се направи, след няколко години Техеран ще престане да съществува.

На какво основание градът дължи положението си на столица остава загадка. Техеран не е център на някаква местна индустрия и безводните пустини и тесните планински проходи, през които минават само кервани с мулета, го изолират от всякакво удобно общуване със запада. В Исфахан са вложени традициите на предишна важност, около Шираз са се задържали остатъците от още по-могъща древност, Казвин се намира стотина мили по-близо до Оксус, а Техеран е само сегашният център на правителството, добил значение заради своеволното желание на сегашния род суверени.

Множество порти водят към града, разчупвайки височината на кирпичените стени с арки и кули, украсени с фаянсови плочки, изрисувани в различни мотиви, картини и надписи. Пространството, затворено между градските стени, е голямо, но изобщо не е запълнено с къщи. Минавайки през една от западните порти, отначало ще се озовете в необитавани, широки пространства пясък, които се простират между недовършени или съборени сгради. Тук-там отворена врата на дълга кирпичена стена разкрива разкошна градина, пълна с водохранилища, фонтани и цветни лехи, под чиито чинари се намира къщата на някой богаташ, който може да си позволи количеството вода за една седмица, за да превърне пустошта в плодородна земя за удоволствия. По-нататък ще попаднете на широки улици, безлюдни и тихи, с ниски кирпичени стени от двете страни. Постепенно улиците стават по-тесни и се появяват наклонените сергии на дюкяни: плодове и зеленчуци и широките, тънки питки персийски хляб. Тук-там се вижда витрина в европейски стил, зад която стоките са по-разнообразни и съблазнителни и фасадата на някоя правителствена сграда с вход с ярки мотиви от разноцветни тухли. Колкото по-тесни стават улиците, толкова са по-оживени. Калейдоскопичен свят от непознати фигури снове насам-натам под белите черници, разпрострели клони над калдъръмената настилка. Сериозни старци дискретно придържат наметалата си, увити около телата; дервиши с препаски на кръста и ярки шалове, омотани около проскубаните им къдрици; жени, облечени от главата до петите с широки черни дрехи и ленени покривала над лицата, с които изглеждат като членове на някакъв странен религиозен орден; негри роби и араби с бели одежди; просяци и скитници и групи деца, които се щурат между ездачите и каретите. От време на време към вас ще се приближи просяк - вероятно жена, която дръпва встрани крайчеца на забрадката си и ви моли за подаяние с приятен, висок глас. Ако не обърнете внимание на молбите ѝ, тя ви ругае и проклина, но една медна монета ще ви закупи всяка благословия, известна на човека, включително изчезването на въпросната дама, която иначе ще ви преследва безсрамно и настойчиво ще крещи в ухото ви: "Пул! Пул! Пул!" - "Пари!".

На ъгъла на улицата група войници клатят клоните на черница и гладно поглъщат сладникавите плодове, които падат в прахоляка в краката им. Съдейки по външния вид на персийската армия, чужденецът би се изкушил да заключи, че войниците се изхранват само с бели черници, и са принизени до състояние на гладуване, когато свърши лятото. В Изтока ръцете на господарите не са щедри, но все пак малък процент от печалбата им стига до обикновения войник, а черниците с вкус на прахоляк поне имат заслугата, че му осигуряват безплатна храна. Външният му вид не е изчислен да предизвиква голяма тревога в гърдите на враговете. Походката му е отпусната и униформата му - окъсана и избеляла. Той често носи ризата си незапасана в панталона и окъсаната, широка, кафеникаво-сива ленена дреха, която виси под туниката му, му придава вид на всякакъв друг, но не и на военен. Нравът му е детински и изключително миролюбив. Докато е на пост, се забавлява с глупави игри, например построяване на воденица с малки колела, които потокът пред двореца ще завърти, и чието движение ще достави наслада на очите му, когато минава оттам. Дори се говори (и разказът едва ли може да се оспори), че веднъж, когато някакъв важен човек бил на посещение в южната крепост, намерил един от пазачите на портата зает да плете чорапи, а друг - да изкарва честно по някой грош, като продава ябълки. Въпреки това шахът се гордее с армията си. Той прекарва щастливи часове, докато измисля нови униформи за хората си - униформи, които представляват изключително странна бъркотия от спомени за европейското и любовта на Ориента към ярките цветове.

Отправяйки се към североизточната част на града, ще излезете на широк площад, на който се гледа като на пълно съвършенство на величие и разкош. Тук шахът изиграва ролята си на ежегодния фестивал на жертвоприношението и тук масово се стичат жителите на Техеран, за да станат свидетели на заколването на камила от моллите в знак, че сред грижите за държавата Негово величество не е забравил как Авраам е завързал Измаил на олтара (тъй като мохамеданите твърдят, че синът на Агар е героят в легендата), подчинявайки се на заповедта на Бог.

Веднага щом камилата падне, моллите я нарязват на парчета с ножове, най-близкостоящите грабват някоя част от жертвата и хукват с всички сили към двореца, където първият пристигнал получава голяма награда.

Трябва да се признае, че въпреки размерите си площадът не прави благоприятно впечатление на изтънчения европеец. Портите, водещи към него, са украсени с грозни нови плочки, сградите наоколо са лишени от всякакви архитектурни достойнства. Мазилката на фасадите им е нашарена с изключително лошо нарисувани фрески на лъвове. Всяко животно нервно гледа към слънчев диск с кръг от заострени лъчи, който изгрява зад раменете му. Няма никаква човешка дейност, която да компенсира за липсата на красота. Покрай портата, водеща към Арката, където се намира дворецът обаче, има признаци на живот - сред фигурите на слуги, излезли от двореца, се различават група войници, облечени в ярки алени униформи и яхнали коне, с амуниции от чисто сребро, както и фантастичните ливреи на бързоходците на шаха, чиито одежди много приличат на изобразените на фреските, и чиито накити на главите са като на църковни служители или шутове, но останалата част на площада е сравнително безлюдна и вятърът разнася облаци прах около старинното оръдие, поставено в средата.

Много тесни и занемарени улици ви отвеждат до базара, където въпреки че рядко може да намерите нещо наистина красиво или ценно, източното многолюдие и оживление са неизчерпаем източник на наслада. Отидете там в някое лятно утро, когато хладните сводове ще ви предложат освежаващ подслон от слънцето, и преди блъсканицата да намалее от жегата в средата на деня. В сянката на входа стои дребничък търговец, залепен на прага като емблема на източната търговия - сериозно, облечено в дълга одежда дете, толкова мъничко, че сърцето на майка му трябва да я е заболяло, когато малката му глава, увита с тюрбан, се е скрила от погледа ѝ.

Това човече е донесло да продава няколко китки цветя и ги е наредило върху голям камък пред себе си. Детето стои неподвижно и невъзмутимо в импровизираното си дюкянче, наблюдава минувачите и с достойнство и търпение чака някой от тях да спре и да си купи цветя. Тихичко му пожелайте късмет (защото то би се обидило от благословията на неверници) и продължете под тъмните арки към самия базар.

Тук поне цари оживление. Върволици натоварени мулета и магарета изблъскват коня ви в канавката, без да обръщат внимание на виковете ви "Авардах!" - "Сторете път!". Сръчни домакини препречват тесния път и водят трудни пазарлъци под защитата на забрадките си. Групи гладни хора се тълпят около пекачите на кебап и нетърпеливо чакат закуска. Единствено продавачите не се трогват от всеобщата припряност и седят с кръстосани крака сред стоките си, пушейки сутрешния си калян. Сводести входове от двете страни на улицата водят към кервансараи и по-големи тържища. В едното са се настанили търговци на памучни изделия. Сергиите им са отрупани с купчини евтини неща с щампа "Произведено в Манчестър" в единия ъгъл. До тях е дворът на книгопродавците, където се усеща атмосфера на схоластична леност. Тук има редица дюкяни за плодове, където до купища грозде и пъпеши са наредени дълбоки сини глинени купи с извара. Тук може да си купите и шишенца с розова вода. По-нататък ще се озовете на улица с майстори на метални изделия, над чиито сергии са окачени гирлянди лъскави звънци за мулета. На следващия ъгъл огньовете на ковачи озаряват полуголи фигури, които с напрегнати мускули се трудят над наковалните си. Из целия базар отекват разговори, виковете на мулетарите, дрънчащите звънци на керваните и ударите на чуковете на ковачите. Въздухът е наситен със странна миризма, наполовина на мухъл и наполовина ароматна, на плодове и печащо се месо, стоки и човешки тълпи. Светлината прониква отгоре, през кръгла дупка във всеки един от многобройните малки куполи на покрива. От всяка дупка струи лъч ярка слънчева светлина, пронизва като меч мрака наоколо и осветява в последователни проблясъци забързаното множество. Бели тюрбани и ярко оцветени одежди проблясват и избледняват в безкрайна поредица от слънце и сянка, докато хората, които ги носят, сноват насам-натам.

Може да яздите по една тясна крива улица след друга, докато ушите ви се изпълнят със звуци, очите ви - с цветове - и съзнанието ви - с неспокоен живот, и преди да имате време да се съвземете, ще се озовете на слънчевия площад, пълен с купи сено и разпръснати армии от мулета, до който се намира портата на Машхад. И тук цари оживление. Хората се блъскат като рояк пчели под арката. Селяните водят магарета, натоварени със завързани с въжета бали трева от ливадите на шах Абдул Азим. През портата се изнизват върволици камили, които внасят продукцията на големите градове на юг и изток. Заети длъжностни лица бързат към Техеран в ранното утро по свои дела, продавачи на осолени ядки са се разположили под дърветата, просяци лежат край пътя, поклонници, които се връщат от Машхад, ускоряват крачка, когато съзират родното си място.

С впечатлението на безлюдните западни пътища все още прясно в паметта ви появата на базарите и на тази източна порта ще ви изпълни с изненада. Техеран, който от запад изглежда като град на мъртвите, изолиран от всякаква връзка с външния свят, в края на краищата е жив и енергично общува със своя собствен свят. Тук прахолякът и слънчевата светлина са въплъщение на живия Изток и стоейки незабелязано в такъв вход, ще признаете, че не сте пътували напразно. Но докато покрай вас се изнизва удивителното шествие от хора, твърде съсредоточени в техните си дела, за да ви отправят нещо повече от един презрителен поглед, вие осъзнавате пропастта, която ви разделя. Изтокът е вглъбен в себе си, не знае нищо за по-големия свят, на който вие сте гражданин, и не иска нищо от вас и вашата цивилизация..."
Из книгата

Вакон ООД
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 2
vakon.vakon@abv.bg