От Индия

Херман Хесе Времетраене: 1:37 мин. Уроци по бизнес и лидерство. Карти Ленард Лаудер Времетраене: 1:11 мин. Президентът и тайната на бодливата роза Димитър Недков Времетраене: 1:06 мин. Знаците. Тайният език на Вселената Лора Лин Джаксън Времетраене: 0:55 мин. Квантов грях Зори Иванова Времетраене: 1:15 мин. Защитникът Ана Хуанг Времетраене: 1:01 мин. Протокол Хаос Жозе Родригеш Душ Сантуш Времетраене: 1:04 мин. Живей сега! Ерик Бертран Ларсен Времетраене: 1:03 мин. Скъпи Данте Дж. Т. Гайсингер Времетраене: 1:49 мин. Утешенията на философията Ален де Ботон Времетраене: 1:04 мин. Речник на отличния ученик Филип Жалбер Времетраене: 1:08 мин.

Бележки, дневници, стихотворения, наблюдения и разкази. Отегчен от дългия си престой и обвързаността си с първата построена от него през 1907 г. къща в Гайенхофен, Херман Хесе предприел най-дългото пътуване през живота си. Целта на пътуването му била Индия, страната, в която неговите деди разпространявали протестантството като мисионери. За Хесе било важно да сравни с действителността предаваните в семейната традиция познания за духовната Индия. Този сблъсък му подействал така отрезвяващо, неговото въздействие и осмисляне така интензивно и плодотворно, че писателят продължил мисионерското наследство на предците си в обратна посока на разбирането за религията и започнал диалог между Запада и Изтока с книгите си "Сидхарта", "Пътуване към Изтока" и "Игра на стъклени перли", дълбок духовен обмен между западните и азиатските крайности и религии, които според него не се изключват, а се допълват една друга.

"Моят път към Индия и Китай не беше с кораби и железници. Сам трябваше да намеря всички магически мостове, в сърцето си да престана да враждувам с Европа, там да търся избавление от нея. В сърцето си следваше да усвоя истинската Европа и истинския Изток, а това продължаваше години, нижеха се години на страдание, на неспокойствие, години на война, години на отчаяние."

"Без писане, без книги и без думи няма история, няма концепция за човечеството."
Херман Хесе

"Из един дневник от 1920/1921 г.

Моето занимание с Индия, което скоро ще е с давност от двайсет години, ми се струва, че е достигнало нова точка в развитието си. Досега моето четене, търсене и съчувствие бяха посветени почти изключително на философската, чисто духовната, ведическата и будистката същина на Индия, като Упанишадите и Словата на Буда бяха в центъра на този свят. Едва сега се доближавам повече до същински религиозната Индия на боговете, на Вишну и на Индра, на Брахма, на Кришна и т.н., и т.н. И сега будизмът ми изглежда като един вид индийска реформация, която точно отговаря на християнската. Буда сега ми изглежда сравним с Лутер, макар че е много по-задълбочен от него (разбира се, само в неговото отношение към старото, към свещеничеството и брахманизма). И протичането на голямата будистка вълна̀ ми изглежда твърде подобно на протичането на Реформацията в Европа. И в двата случая се започва с едно одухотворяване и вглъбяване, съзнанието на отделния човек се превръща във важна инстанция, премахват се външният култ, откупуването на изкуплението, магията и жертвоприношенията, кастата на жреците губи своето влияние, мисленето и съзнанието на отделната личност се отбраняват срещу старите авторитети. Междувременно обаче реформира и обновява себе си и нападнатото Старо и докато новото учение доста бързо бива употребено и отново дегенерира като църква и народна религия, старата, наивна религия показва, че е по-издръжливата, и се изправя с нови сили. И както протестантската църква след няколко столетия се покварява, обеднява до степента на култ и закостенява, по подобен начин будизмът наново потъва пред прилива на нови култове и душевни светове, произлезли от старото царство на боговете. Свалените Вишну и Индра се завръщат, раждат се богове след богове, преобразяват се, обогатяват се, биват обожавани, почитани в цветущи, огромни произведения на изкуството и будисткото чисто, тихо, добро, свещено учение, което за известно време е означавало спасението на света и край на всякаква власт на свещеничеството, постепенно се превръща в тиха, търпелива секта, за чието по-нататъшно съществуване никой не се грижи и за чието учение и култ вече не се вълнува дори част от сърцето на народа. И в двата случая - в Индия и в Европа, безбожната, очевидно толкова по-чиста, по-духовна протестантска религия остава непроизводителна, превръща се във философия, наука, диалектика. Впрочем и до днес Католическата църква, която очевидно преживява победоносно Реформацията, не показва да е изгубила съзидателната си сила, точно като брахманизма.

Предимството на Католическата църква пред реформираната, предимството на култа на боговете пред будизма не са просто естетиката, зрелищността и богатата култова форма. Преди всичко то се състои в гъвкавостта и безкрайно по-голямата сила за приспособяване. Реформираната, пуританска вяра изисква отдаването на егото, на което малцина са способни, а и тези малцина невинаги го правят, а само в редки часове на приповдигнатост. Аз мога да пожертвам собственото си его, своите нагони и желания само рядко и непълно; обратно, аз по всяко време мога да поднасям дарове, да участвам в молитви, да се кръстя, да танцувам и да коленича в точния момент и тези очевидно външни, груби и механични жертвоприношения могат да се слеят в едно с пожертването на моето его. Католическата меса е възможно да се проведе във всеки миг, за това е необходимо само католическият свещеник да облече молитвената си дреха и с това веднага се превръща в свещеник - докато лутеранската служба противоречи сама на себе си и на нея ѝ липсва освещаването, протестантският пастор трябва с дълги, мъчителни проповеди да докаже, че е свещеник и че някой му вярва. Така всяка реформаторски оцветена религия се превръща в религиозен култ на чувствата за малоценност. (...)

На будистите се забранява диспутът относно нирвана. Буда е отказал и е забранил да се обсъжда дали нирвана представлява угасване, или единение с Бога, дали е негативна или позитивна, дали означава блаженство или само покой. Аз също смятам, че спорът за това е ненужен. Нирвана е, както аз го разбирам, завръщането на личността към неразделното цяло, освобождаващата стъпка назад към principium individuationis, тоест, ако се изрази по религиозен начин, завръщане на отделната към общата душа, към Бога. Друг е въпросът дали човек трябва да копнее за това завръщане, дали трябва да го търси или не, дали трябва да го прави или не по пътя си към Буда. Ако Бог ме е отхвърлил и ме е оставил да съществувам като единица, то тогава моята задача е възможно най-бързо и леко да се върна обратно във Вселената - или не бива повече да изпълнявам волята на Бога точно с това, че се оставям да бъда тласкан (в "Клайн и Вагнер" го наричам "да се оставиш да пропаднеш"), да се покая заедно с него, след като съм изпълнил волята му, да бъда разделен в своята индивидуална природа и да изживея това. И тук вече чистото благоразумие на будисткото учение днес не ми се струва така съвършено и сега ми липсва точно онова, на което в младостта си съм се възхищавал в него: това благоразумие и безбожие, тази зловеща точност и тази липса на теология, на Бог, на отдаденост. И често ми изглежда, че Христос е направил една стъпка по-далеч от Буда точно с това, че напълно е изоставил въпроса за прераждането и за нирвана (в които със сигурност е вярвал)."
Из книгата

Вакон ООД
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 2
vakon.vakon@abv.bg