66 Сонета

Книгата "66 сонета" представлява сонетна поредица, издържана в стила на т.нар. английски сонет (единствено в Сонет III римуването е италианско) и е първата подобна авторска стихосбирка на български език. С едно изключение (Сонет XLIX), сонетите са написани в петостъпен ямб.

"Поетичните експерименти на Борис Мархолев заслужават вниманието на читателя не само поради опитното боравене със сонетната архитектоника - все пак авторът е един от отличните преводачи на Шекспировите сонети и на английска поезия изобщо. В неговите "66 сонета" идейните послания следват естественото развитие на жанра в европейския контекст - от обожествяване на непристъпната любима през еротично наслаждение от постигнатата близост, налице е и стремежът към висшето благоволение на музата от страна на недостойния, земен, по човешки грешен, но всеотдайно верен ѝ поет. В естетическо отношение той отлично представя и развива задължителните сонетни образи, като добавя и свои, съвременни характеристики, диалогизиращи с епохата на постмодерната поезия в европейската литература."
Зорница Джоринска, редактор

Къде вървиш, кажи, объркан свят?
На времето секундите безброй
Аз още нероден изпитвах страх
На залеза мъглив в часа отчаян
Избягвай суетата във живота
Прост наемател моята душа е
На нищото във бездната роден
Животът дар е, но не е безплатен
Човек отвеки дири красотата
Най-тежък кръст е този на позора
В годините на свежата ни младост
Човек е най-самотен сред тълпата
Секунди-пясък от часовник-време
Обичах, страдах, много преживях
Предел пред силата първична няма
След нас отново ще разлисти пролет
Как мразя аз човешката преструвка
Ма този свят храна е всичко, знай
Плодът, окапал, в почвата изгнива
Надежди не възлагай прекомерни
Когато скръб надвисне над душата
Ще дойде царство, химни ще се пеят
На Тера щом разбунят се недрата
Душа, нещастна жертва на сърцето
Предимство беше взел съперникът ми
Ако не си простим на този ден
Недей да мислиш толкова живота
Аз имах много, но изгубих всичко
Уж бях калил сърцето си от камък
Щом срещнах я, тя мене заплени
В лицето тя е ангелски красива
О, ветре волен, що предел не знаеш
Изпих до дъно чашата с отрова
Тъй както чедото си от любов
Не сещам скръб, че щом настъпи срокът
Орисан е човекът на земята
С крилата на безсмъртната наука
Момче немирно, Афродитин сине
В нозете ти аз моля за любов
До днес бях плах, не смеех да възпявам
Да, спомням си - когато влюбен бях
В душата ми се крие демон черен
В небето на душата ми прелита
Душата ми, родила се във Рая
Дали очите мои за красива
Тъй както боговете всемогъщи
Когато си далеч от мен те чувствам
Обичам образа ти - тебе не
На тебе всичко давах аз
Ти беше лунен лъч, пробил през мрака
Нарекли бихме розата щастливка
Дори и днес, когато съм щастлива
Как времето до срещата ни мразя
Как бавно времето върви напред
Виж как, изваял, скулпторът, с длетото
Да бях художник, бих изографисал
Не съм аз вече млад, ни още стар
Аз няма да те лъжа с празни клетви
Дочух, че зли езици ме очернят
Не искам да ти обещавам вечност
Заложих вярата ти на рулетка
Огрян на любовта ти от лъчите
Словата ми са стъпките към мен
Словата ми - това е мойта нежност
Сълзите са екстрактът на душата
Когато злата смърт ме навести
"И ето че разцъфват като цвете творби с най-нежно и най-гордо име" - Зорница Джоринска