Хората не обитават еднакво този свят

Книгата е част от поредицата "Безкрайна проза" на издателство "Леге Артис". Двадесет и вторият роман на Дюбоа описва историята на Пол Хансен, който от две години е зад решетките в затвор в Монреал и споделя килия заедно със странен член на организацията "Хелс ейнджълс". Хансен е с благ нрав и доброжелателен, с безукорно поведение в един блок в монреалски квартал. "Двайсет и три години бях надзирател, портиер, момче за всичко, медицинска сестра, изповедник, градинар, психолог, техник по електроника, водопроводчик, електротехник, готвач, химик, механик, накратко - почетен пазител на този малък храм, за който имах почти всички ключове и знаех всичките му тайни." В края на романа читателите ще разберат защо е попаднал зад решетките. Междувременно ще излязат на преден план спомени за изгубено щастие. Това е историята на един свят, който е на път да изчезне и да бъде заменен с друг, в който доминират неправдата и презрението.

С романа "Хората не обитават еднакво този свят" френският автор Жан-Пол Дюбоа печели литературната награда Гонкур 2019 г.

"Всичко край нас е просто живот, всяко нещо има смисъл и цена и е достатъчно да се съсредоточиш и да се вгледаш, за да разбереш, че всички сме част от една огромна симфония, която всяка сутрин, в искряща какофония, импровизира своето оцеляване."

"От седмица вали сняг. От прозореца гледам нощта и слушам студа. Тук той издава звук. Особен, неприятен звук, който те кара да мислиш, че сградата, стисната в менгеме от мраз, издава тревожещ хлип, сякаш страда и скърца в резултат на свиването. В този час затворът спи. След известно време, когато вече сме свикнали с метаболизма му, можем да го чуем как диша в тъмното като едро животно, а понякога и как се покашля и дори как преглъща. Затворът ни поглъща, смила ни, а ние - свити в търбуха му, сгушени в номерираните гънки на червата му между два стомашни спазъма - спим и живеем както можем. На 31 декември, към 20 часа десетина затворници от съпернически банди се сбиха в коридорите на нашия сектор и всички бяхме принудително заключени в килиите си. В главния двор на затвора влязоха линейки, за да отнесат двама побойници с тежки рани от нож. Всички предвидени за същата нощ малки новогодишни празненства, естествено, бяха отменени.

В полунощ, когато повечето от нас вече си бяха легнали, се чуха далечни удари с метален предмет по вратата на една килия. Беше тежък, тъп, равномерен звук, който отекваше в празнотата на коридорите. После към първото удряне се присъедини още едно. После трето. За минута целият сектор заблъска по вратите, а след него и всички крила на затвора. Все едно туптенето на голямо стоманено сърце се извисяваше към небето. Новогодишното песнопение на отхвърлените. Никога не бях чувал подобно нещо. Патрик, същински дявол, пращящ от енергия, блъскаше бясно по тази преграда, макар да знаеше, че тя няма да поддаде. Той я гледаше втренчено, усмихваше ѝ се и я дънеше с всичка сила. Като го гледах как се е настървил, докато слушах всичкия този силен шум, целият настръхнах. В действителност всички ние биехме по съвсем различни неща. По лични страдания. По презрението, което трябваше да понасяме. По отсъстващите ни семейства. По нагли съдии, забързани зъболекари и цял един неопределен свят, който Патрик Хортън рано или късно, така или иначе щеше да се заеме да "разсече надве". В тази първа нощ на 2010 година просто се бяхме превърнали в орда пандизчии, подобни на тъпани, в преситения търбух на този скован в лед затвор на самия бряг на замръзналата река.

Вярата е нещо крехко, на нищо не се крепи, също като фокус. И какво трябва да имаш, за да бъдеш добър фокусник? Заек и цилиндър. По едно време имах всичко това в ръцете си. Днес вече нямам нищо - нито заек, нито цилиндър, нито магия... Нищо... за да си вадя хляба, трябва да продължа да се качвам на сцената, за да изпълнявам стария си номер, единствения, който някога съм научил. И без жена, без заек, без цилиндър."

Затварянето в едно помещение има неприятна миризма. Лош дъх от лоши мисли, воня от мръсни идеи, въргаляли се къде ли не, горчива смръдня на стари съжаления. Волният въздух по принцип никога не влиза тук. Ние вдишваме издишаното от нас в затворен съд - общ дъх, в който се носят следи от кафяви пилета и тъмни кроежи. Дори дрехите, чаршафите, кожите най-накрая се просмукват с тези излъчвания, с които никога не се свиква. На връщане от разходките, когато външният въздух секва пред въртящите се прегради на входа, преходът всеки път е рязък и някаква неопределена погнуса веднага ни припомня, че живеем и дишаме в търбух, който непрекъснато ни влачи, дълго ни храносмила и после, когато му дойде времето, ни изхвърля, но не за да ни освободи, а за да се освободи от нас. Вкъщи нещата следваха своя ход, като всеки ден все повече подкопаваха нейното търпение и неговата любов. Апартаментът на "Ке Ломбар" бе изпълнен от тази атмосфера, в която признаците на безразличие най-накрая се сливат със слоевете прах.

Нещо тъмно и смущаващо, някакъв дебел шал от тъга покри раменете ми.

В затвора дните се удължават, нощите се разширяват, часовете се разтягат, времето придобива пихтиеста, леко отвратителна консистенция. Всеки има усещането, че се движи в гъста кал, от която на всяка крачка трябва да се измъква с борба като пристъпва от крак на крак, за да не затъне в отвращението от себе си. Затворът ни погребва живи. Хората с малки присъди могат да се надяват на друго. Останалите вече са в масовия гроб. И ако случайно бъдат пуснати под гаранция, ще отидат за малко да подишат въздух в цивилизацията, но ще се върнат тук, в дома на отхвърлените, където ги извикват по име, където ги третират като добитъци.

Предишният ми живот толкова много ми липсва, че понякога нощем за своя изненада установявам, че съм стискал челюстите си и съм скърцал със зъби... Този живот вече не съществуваше и когато вратите на затвора отново ще се открехнат за мен, пак ще се озова на тротоара... ще трябва да си избера посока и да продължа да излежавам под друга форма несъкратимата си присъда.

Вярата, този професионален аксесоар, който един ден баща ми призна, че е изгубил, с който дълги години бе проглушавал ушите на майка ми и в който според думите му, спомнете си, искал само да пребивава, дори за малко, да, само "няколко часа в съвършенството на вярата."
Из книгата

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com