Сънят на ягуара

Сънят на ягуара е семеен епос и този път авторът е бил вдъхновен от венецуелския си произход по майчина линия. Историята се развива в продължение на три поколения в страната Венецуела, преживяла диктатура, демокрация, държавни преврати и революция в рамките на един век.

Когато една няма просякиня от Маракайбо, Венецуела, намира новородено бебе на стъпалата на църква и го приютява, тя няма представа за необикновената съдба, която очаква сирачето... Израснал в бедност, Антонио става последователно продавач на цигари, портиер на доковете, слуга в публичен дом, преди да се превърне, благодарение на кипящата си енергия, в един от най-прочутите хирурзи в страната си. Ще го вдъхновява една изключителна спътница, Ана Мария - първата жена лекар в региона. Двамата ще създадат дъщеря, която ще кръстят на собствената си нация: Венецуела. Свързана с Южна Америка с името и произхода си, тя мечтае за Париж, но никога не изоставя истински любимите си хора. Нейният син, Кристобал, последната брънка в рода, най-накрая затваря кръга, обединява закотвени хилядите истории на този удивителен род.

През 2024 г. Сънят на ягуара спечели не само Голямата награда за роман на Френската академия, но и наградата Фемина.

"Мигел Бонфоа е несравним разказвач, който жонглира с истории и герои. Всяка дума е прецизно избрана и всяко изречение полирано и изпипвано, докато не бъде изваяно до съвършенство. Енергия, жажда за живот и непоклатима любов към свободата бележат членовете на това семейство. Роман-гъмжило, изпълнен с живот, цветове и музика, обагрен от с поезия, пламтящ и буен, Сънят на ягуара успешно съчетава любовта на автора към Венецуела и семейната сага."
Bulles de culture

Книгата е част от поредицата Безкрайна проза на издателство Леге Артис.

"Във всяко котешко котило има по един ягуар. От предпазливост майката го отделя и го гони, за да не изяде другите. Той расте по различен начин. После се еманципира. Това са строителите на този град. Ние всички сме деца на мечтата на някой ягуар.

Като го гледаше така, сгушен на дървото, скрит и забравен от всички в този безутешен свят, я заболя душата, понеже не можеше да си представи за Антонио друго бъдеще освен това на уличен апаш, роден не където трябва и който щеше да влачи самотата си до гроб из мизерните кръчми, в които се навъртат единствено побойници и престъпници, отчаяни мъже, които не очакват нищо от красотата и вече нямат представа за кого си струва човек да умре.

Представяше си го като себе си, един живот от беди и излъгани очаквания, седнал на стълбите на някоя черква и протегнал костелива ръка към непознатите хора, докато предъвква униженията и грешките на своята младост, оцелял след детство без дом и убежище, без обич и закрила, детство, през което никой не го бе научил как да живее.

Дали в този свят съществува дори една-единствена история, която да не е любовна.

Тя никога не би си представила, че това момче, чието име не знаеше, това по-голямо от нея и произлизащо от недрата на беднотията момче, по-забележително с кротките си очи, отколкото с лице на завоевател, утре щеше да постави на коленете ѝ пълна с любовни истории тетрадка и щеше да ѝ предложи да го последва в неспокойните планини на желанието, в страна, в която хората умират в прегръдка. Не подозираше, че той щеше да бъде до нея по време на най-скритите ѝ борби, че имената им щяха да бъдат завинаги поставяни едно до друго над портиците на венецуелската медицина, че младежът, който ѝ се виждаше груб и нахакан, щеше да се превърне в мъжа, който щеше да ѝ подари най-нежните мигове в мрачните часове, когато Ана Мария, сама и уморена, щеше да реши да се откаже от битките. Но всичко това щеше да се случи доста по-късно.

Новороденото вече бе в ръцете на майка си, с устни, залепени за гърдата ѝ, и от нея не се носеше никаква особена миризма освен неясен дъх на напъпило дърво и на димен снаряд.

Детето бе с неимоверно тегло, това на вчерашния ден и на утрешния. Беше като фреска, открита при археологически разкопки, заровено съкровище, цяла вселена от символи за декодиране.

Човек има единствено онова, което дава.

Париж, този кръгъл като петно от сълза град, прекосен от една бръчка вода,

Човек е роб на казаното и господар на премълчаното.

Тук, върху камъка на настоящето, бяха гравирали име от миналото.

Детството на Кристобал бе поредица от пътувания и премествания, движение и изтръгване от корен. Непрестанните пътувания отначало предизвикваха постоянно разкъсване и безпорядък в сърцето, но и му позволиха за пръв път да се срещне с неизменното.

За Кристобал цялото детство бе само пътувания, а да чете, означаваше да остава. Градовете се меняха, езиците се множаха, културите шестваха пред очите му, но книгите не се променяха. Дали бяха в Лисабон, Рим, Каракас, Буенос Айрес, романите от неговата младост не се променяха. Така

Той оставаше при книгите си, както човек би останал при животните, чиито тежки гриви обича да гали. Гърбовете им, в копринени като козина обложки, и близките за него букви на заглавията им му носеха умиротворение по-сигурно от имената на страните. Да четеш не значи да пътуваш. Страниците имат неподвижността на метала и на ахата. Кристобал се привързваше към тези вкаменени кралства, потънал в тяхната геометрия от мастило и зърнеста хартия, губеше се в лабиринтите им, за да се открие по-добре, и всеки път се сблъскваше с все същите стожери на тяхната красота. Именно в това се състоят неизменните устои на хората, убежището, където да си отдъхнеш от хаоса, пристан без отплаване, ни изгнание. Романите са остров, заобиколен от земя.

За два века венецуелският народ бе обикнал свободата толкова, че се бе превърнал в неин роб.

Тайната на щастливата смърт е преди всичко тя да е плод на взето решение.

Един от най-добрите дарове на живота е възможността да го прекъснеш по своя воля.

Забеляза лицето си в отражението на стъклото на една от рамките и усети, че му е трудно да разпознае изражението на собствените си очи. Видя и челото си, набраздено като хълмче от разтопено сирене, и носа, като повехнало цвете, и разбра, че е готов да не се вижда повече, защото бе стигнал до възраст, когато човек вече не липсва на себе си.

Само дивите животни искат да умират сами

Никога не би му хрумнало, че това пътуването до Латинска Америка и бягство при корените щеше да бъде и неговото първо пътуване към себе си.

Изпълнената с контрасти гледка, която нямаше нищо общо с онова, което си бе представял, го разочарова, но и го омая и премина през ума му като нов роман, който трябваше да разбули. Всичко се материализира. Все още не знаеше, че за него писането ще се превърне в биологична необходимост.

Кристобал бе последвал инстинкта си и сам не разбираше нищо. Знаеше само, че в дома в парижките предградия си бе представял Карибите със същата страст, с която майка му трийсет години по-рано си бе представяла Европа. Представи си как и той заминава за този променлив като морето свят, където селата гравитират около градове като планети около звезди, и където най-обикновен дъжд може да събуди вулкани. Знаеше само, че прочетените книги бяха вдъхновили това пътуване и че сърцето му трепти от желание да проучи тази страна, сякаш предците му все още говореха чрез тях.

Единствено любовта позволява да се стигне до зародиша на света и паметта на хората.

Тогава Кристобал пожела да напише своята. Но неговата любовна история не беше тази на мъж към жена, а на мъж към страна.

Да говори за свят, който беше чул. Да разкаже, че е виждал птиците на Маракайбо през нощта. Да съхрани отпечатъка от въздуха. Трябваше от тези истории да остане нещо повече от думи, от мимолетни думи, предаващи се от поколение на поколение, от уста на уста, нещо различно от златни брошки и нащърбени спомени."
Из книгата

Мигел Бонфоа е роден на 22 декември 1986 г. в Париж - обстоятелство, обусловено от толкова много въздействащи политически и лични събития от двадесети век, че за него е съвсем естествено да ги превърне в централна тема на своето писане. Майка му е венецуелка, дипломат и културно аташе на Венецуела в Париж, а баща му е чилийски писател - Мишел Бонфоа, и ляв чилийски активист, който е бил измъчван от Пиночет и откаран в изгнание във Франция. Авторът израства по трансатлантическите пътеки, по които неговите литературни фигури също постоянно пътуват в една или друга посока: през От Лисабон до Каракас и по-късно отново в Париж, където Бонфоа учи литература в Сорбоната и - подобно на няколко известни латиноамерикански писатели преди него - намира своите художествени изразни средства в езика на родната си страна.

Мигел Бонфоа е автор на няколко високо оценени романа, включително Пътуването на Октавио (Prix de la Vocation), Черна захар и Наследство (2021 Booksellers’ Prize). Последната е преведена на над десет езика. През 2024 г. авторът получи две ценни награди за Сънят на ягуара - Grand Prix du Roman de l'Académie française 2024 и Prix Femina.

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com