Квантова нишка

Квантова нишка Патриша Корнуел Времетраене: 0:53 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Изгубеният символ Дан Браун Времетраене: 1:22 мин. Ангелът на отмъщението Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Времетраене: 1:28 мин. Гаражът Джон Банвил Времетраене: 1:01 мин. Твърде късно Колийн Хувър Времетраене: 1:15 мин. Новите съседи на Лиза Памела Кели Времетраене: 1:30 мин. Фарадей: Кучето, което пътува във времето. Фараонът на Египет Джефри Арчър Времетраене: 1:32 мин. Круизът - пътешествие на мечтите Данка Василева, Евгени Петров Времетраене: 1:26 мин. Места на силата. Загадъчните центрове на Земята Жерар Беко Времетраене: 1:17 мин. Отрова Нора Робъртс Времетраене: 1:32 мин. Нашият свят: Природата Времетраене: 1:38 мин. Каузата на нашия президент. Спомени за Желю Желев Времетраене: 1:12 мин.

Книгата е част от поредицата "Кралете на трилъра" на издателство "Бард". Капка кръв и подозрително самоубийство - обратното броене започва!

В навечерието на свръхсекретна мисия капитан Кали Чейс получава сигнал за задействан сензор в тунелите дълбоко под Изследователския център на НАСА. Пилот, специалист по квантова физика и киберченге, тя знае, че наближаващата буря и спирането на работата на правителството ще осигурят отлично прикритие за саботаж с убийствени последици.

Оказва се, че опасността е по-голяма, отколкото е предполагала. Засъхнала капка кръв, изчезнала карта за достъп, подозрително самоубийство - и смущаваща поредица улики, водещи към Карме, близначката на Кали, която от няколко дни е изчезнала безследно. В отчаяните си усилия да спре обратното броене до катастрофата и да изчисти името на сестра си, капитан Чейс бърза да намери обяснение за непредсказуемото поведение на Карме. Времето изтича и тя осъзнава, че провалът означава катастрофа!

"Корнуел умело вплита време, място и настроение! Оставя те без дъх!"
Телеграф

"Три години по-рано...

Ярката светлина е ослепителна. Отдушниците са твърде малки, твърде високо в облицованите с метал стени. Трескава и замаяна, аз си заповядвам да продължа напред. Опитвам се да поправя положението. Стаята е гореща и задушна, прозорците гледат на изток. Не съм хапвала нищо. Черното кафе от преобърнатата чаша образува локва около чинията с хлебчета и купичките сирене и масло. Каменният плот е омазан с червено. Кап, капе през ръба. Върху лепкавия под.
– Ох, господи, ох, господи...!
Чувствам се объркана и замаяна, на път съм да се пречупя. Грабвам още салфетки. Давам си сметка за очевидните уязвимости. Дори докато изпадам в паника. Същите като преди. Само да бях внимавала. Само да бях включила данните. Време. Сезон. Надморска височина. Географска ширина и дължина. Оберлихти. Стъклени прозорци. Метеорологични условия.

Няма уравнение. Няма алгоритъм, с който да предскажа какво да очаквам, когато изляза от лишеното си от сетивни възприятия ежедневие. Да бъда полезна, дружелюбна. Независимо какво се иска от мен. Или кога. Или как се чувствам. Тук съм, за да служа. Няма нужда от заплахи с обичайните наказания. Безчестие, понижение, тежък труд, затвор.
– Господи, господи, по-бързо, моля те...

00:00:00:00:0
Стенният часовник отмерва още една минута. Хвърлям окървавените топки хартия в боклука. Поглеждам кървавата каша. Не го бях очаквала, когато дойдох за назначението си... Точно преди 21 минути... Поглеждам през секунда към цифровия часовник, светещ в зелено между флаговете на страната и на Космическите въоръжени сили в техните стойки от полирано дърво... Снова насам-натам, в умивалника капе вода. Четири минути, откакто пратих съобщението. Дик идва. Пътува насам.
– По-бързо, господи, по-бързо!
Сърцето ми тупти в ушите ми. Опитвам се да почистя, но само правя още по-голяма каша. Кръвта се просмуква през кърпата около дясната ми ръка, която притискам към тялото си като ранено крило. Плувнала съм в пот, треперя, зъбите ми тракат на пристъпи.
– Господи, ох, господи...
Най-простата задача. Безмозъчна отговорност.
Тъпо.
Услуга, която не изисква специален чин, подготовка или обучение. Изобщо не се замислих. Съгласих се с радост. Почувствах се поласкана, не се поколебах нито за миг. Всъщност сама изявих желание да я извърша.
Тъпо!
Нито една услуга не остава ненаказана. Също като с доброто дело. Най-добрите намерения те вкарват в беда. Не го бях предвидила. И сега седя зад заключената врата, очаквам и се ослушвам за Дик. Почиствам онова, което можех да предотвратя, ако не бях в спящ режим. Да не се бърка с безопасен режим. Не бях в него.

3 декември 2019
Изследователски център на НАСА в Лангли
Хамптън, Вирджиния

Не зная кога точно вековният тунел е бил запечатан като гробница. Най-вероятно по същото време, когато е започнал да се появява с дребен шрифт като невзрачна дреболия в сервизните карти, които никой не поглежда. Задръстена с тръби за пара под налягане и други подобни, частта от тунела, означена като 1111-А, в някакъв момент е получила кодовото име Жълтата подводница.
– Името никога не е било обявявано публично - обясних на майор Фран Лейси от полицията на НАСА, която се тътреше нещастно зад мен в полумрака по стръмните стъпала.
– Вероятно се е появило в средата или края на седемдесетте - добавих, сякаш тя изобщо ме слушаше или ѝ пукаше.
– До това заключение стигам, ако взема предвид всички данни.

В отговор получих мълчание, също като преди. Обърнах се и я погледнах, макар напълно да си давах сметка, че няма да проговори. Помислих си, че бих могла да се радвам на мълчанието ѝ, докато продължава. Само дето не се радвах. Беше ми кофти за нея. Но това не означаваше, че ще ѝ дам повече свобода. В никакъв случай.
– Иначе казано, през Тъмните векове, когато си се появила на този свят. А тогава дори НАСА не е имала представа какво предстои. Ако са знаели, сега нямаше да имаме проблема, който се опитвам да те накарам да решиш колкото се може по-скоро. Отново замълчах в очакване на отговор, който така и не дойде. Краката ни бавно стъпваха по бетонните стъпала със стоманени предпазни ръбове, боядисани в крещящо жълто. Спускахме се по няколко и спирахме на всяка секунда-две, а около нас ставаше все по-топло и задушно. Имах чувството, че се намираме в разгара на лятото, а не по средата на зимата; и двете непрекъснато прочиствахме гърлата си и се потяхме.

– Предполагам, че вината е на някой тъп системен инженер или член на разузнавателната общност. Във всеки случай фен на "Бийтълс" и следователно някъде от времето след шейсет и осма година.
– Продължавах да засипвам Фран с информация, която изобщо не я интересуваше точно сега.
Говорех непрекъснато в ритъм със спускането ни. Стъпките ни отекваха. Последваха една-две паузи, подчертани от раздразнените ѝ въздишки и кашляне. Те ме караха да се обръщам назад и неизменно я заварвах същата, каквато и предишния път, показваща ми шеговито два средни пръста, както правеше обикновено. Но не точно. Защото ви казвам, нищо тук не изглеждаше забавно за легендарното ченге, прочуто с това, че не се страхува от нищо."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg