"Понеделник, 28 октомври
Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.
– Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? - попитах.
Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух "невиновен" след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.
В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно - питиета за всички. Моето празненство се състоя в "Секвоя" на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. "Секвоя" не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството - което означаваше безплатен бар - започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.
Бях паркирал на "Бродуей". Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра. Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по "Фигероа". Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.
– Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? - попита той.
Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше "Милтън".
– Разбира се, полицай Милтън - казах. – Но може ли да попитам защо ме спряхте? Сигурен съм, че не съм карал с превишена скорост и всички светофари светеха зелено.
– Книжката - повтори Милтън. – Талон. Застраховка.
– Е, предполагам, че по-късно ще ми кажете. Книжката ми е във вътрешния джоб на сакото. Другите неща са в жабката. Кое искате най-напред?
– Да започнем с книжката.
– Няма проблем.
Извадих портфейла си и измъкнах книжката от една от преградите, замислих се над ситуацията и се зачудих дали Милтън не е наблюдавал "Секвоя" за адвокати, излизащи от моето празненство прекалено пияни, за да шофират. Обикаляха слухове, че патрулиращите ченгета правят това, когато се празнува оправдателна присъда, и прибират адвокати по най-разнообразни нарушения на закона за движение по пътищата. Подадох на Милтън книжката си и посегнах към жабката. Скоро полицаят получи всичко, което бе поискал.
– Сега ще ми кажете ли защо е всичко това? - попитах. – Сигурен съм, че не съм...
– Излезте от колата, господине - каза Милтън.
– О, я стига, човече. Наистина ли?
– Моля, излезте от колата.
– Както кажете.
Отворих със замах вратата и агресивно принудих Милтън да отстъпи назад, за да сляза.
– За ваша информация - казах, – прекарах последните четири часа в "Секвоя", но не съм близнал алкохол. Не съм пил повече от пет години.
– Браво на вас. Моля, отидете зад превозното средство.
– Погрижете се камерата на колата ви да е включена, защото ще берете голям срам.
Минах покрай него, отидох зад линкълна и застанах в светлината на фаровете на патрулката.
– Искате ли да вървя по права линия? - попитах. – Да броя на обратно, да си докосна носа с пръст, какво? Адвокат съм. Познавам всички игрички и това тук са пълни глупости.
Милтън ме последва и застана до задницата на колата. Беше висок и слаб, бял, спретнато подстриган. Видях знака на градската полиция на рамото му и четири нашивки на дългите му ръкави. Знаех, че дават по една за всеки пет години служба. Той беше ветеран, откъдето и да го погледнеш.
– Разбирате ли защо ви спрях, господине? - каза той. – Колата ви няма регистрационна табела.
Сведох поглед към линкълна. Нямаше регистрационна табела.
– По дяволите - изругах. – Ъ... това е някаква шега. Празнувахме, спечелих дело днес и клиентът ми бе пуснат. На табелата пише "оправдан" и някое от момчетата сигурно е сметнало, че ще е много забавно да ми я открадне. Опитах се да си спомня кой си бе тръгнал от "Секвоя" преди мен и кой би сметнал това за смешно. Дейли, Милс, Бернардо... можеше да е всеки.
– Проверете в багажника, може да е вътре.
– Не, ще им трябва ключ, за да я сложат в багажника - казах. – Ще се обадя по телефона, за да видя дали..
– Господине, няма да се обаждате на никого, докато не приключим тук.
– Това са глупости. Познавам закона. Не съм арестуван, мога да се обадя.
Млъкнах, за да видя дали Милтън няма да ме предизвика с още нещо. Забелязах камерата на гърдите му.
– Телефонът ми е в колата - обясних.
Тръгнах обратно към отворената врата.
– Господине, веднага спрете - нареди Милтън зад мен. Обърнах се.
– Какво?
Той щракна фенерче и насочи лъча към земята зад колата.
– Това кръв ли е?
Отстъпих и погледнах напукания асфалт. Фенерчето на полицая беше насочено към петно течност под калника на колата ми. Бе тъмнокафяво в центъра и почти прозрачно по краищата.
– Не знам - казах. – Но каквото и да е, то вече е било там. Аз...
Докато произнасях това, и двамата видяхме от калника да потича капка и да пада върху асфалта.
– Господине, отворете багажника, моля - нареди Милтън и прибра фенерчето в калъф на колана си.
През ума ми препускаха най-разнообразни въпроси, като се започнеше с това какво има в багажника и се завършеше с мисълта дали Милтън има достатъчно основания да го отвори, ако откажа.
Още една капка от това, което вече смятах, че е някаква телесна течност, падна върху асфалта.
– Напишете ми акт за табелата, полицай Милтън - казах. – Но няма да отворя багажника.
– Господине, тогава ще ви арестувам - отвърна Милтън. – Поставете ръцете си върху багажника.
– Арест? За какво? Аз не съм...
Милтън се приближи към мен, сграбчи ме и ме обърна към колата. Стовари цялото си тегло върху мен и ме преви на две върху багажника.
– Хей! Не можете...
Едната ми ръка бе грубо издърпана зад гърба и той ми щракна белезници. След това ме сграбчи за яката на ризата и сакото и ме издърпа от колата.
– Арестуван сте.
– За какво? - попитах. – Не можете просто...
– Заради вашата и моята безопасност ще ви кача отзад в патрулката.
Сграбчи ме за лакътя, завъртя ме пак и ме поведе към задната врата на колата си. Сложи ръка върху главата ми и ме бутна на покритата с изкуствена кожа седалка отзад. След това се наведе и ми закопча колана."
Из книгата