Патриархът Иван Вазов

Патриархът Иван Вазов 1850 - 1921 Светлозар Игов Времетраене: 1:22 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Поредица Стич и самураят Хирото Уада Времетраене: 1:13 мин. Херман Хесе Времетраене: 1:37 мин. Лиз Бурбо Времетраене: 1:12 мин. Харесвам те просто така! Неле Времетраене: 0:50 мин. Какъв е бил дядо, преди да стане дядо? Мод дьо Бел Времетраене: 0:56 мин. Панорамна книжка: Винсент ван Гог Сузи Ходж Времетраене: 0:55 мин. Христо Бонев. Осмото тепе. Биография Дончо Дончев Времетраене: 0:57 мин. Св. Борис Велики Георги Тодоров Времетраене: 1:06 мин. Иван Гранитски Времетраене: 1:05 мин. Привързаност там и тогава, тук и сега Ваня Матанова Времетраене: 1:13 мин.

Книгата Патриархът, посветена на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов, е краткият летопис на един живот. Скромен на външни събития, но богат на духовна съсредоточеност, която придаде и висота, и разгърнатост на българската литература. Вазов наистина обви своя бит с мълчание, за да говори словото му, той погреба живота си в най-смайващото по размери пространство на българското слово.

Проф. дфн Светлозар Игов (30.01.1945) е литературен историк и критик, поет, романист, есеист, антологист, преводач и университетски преподавател. Завършва гимназия в София (1961) и славянска филология в Софийския университет (1966). Специализира в Загреб и Белград (1967 - 1968). Асистент в Софийския университет (1967 - 1969). Заради подкрепа на Пражката пролет му е забранена работа в Софийския университет, да пътува в чужбина и десет години не му е разрешена преподавателска и научна работа. Редактор в литературни издания (1969 - 1977). Преподавател по славянски литератури и сравнително литературознание в Пловдивския университет (от 1978). Научен (от 1978) и старши научен сътрудник (1988 - 2010) в Института за литература при БАН. Главен редактор на сп. Език и литература (1994 - 2005). За пръв път печата в Средношколско знаме през 1960 г.

Автор на повече от 1000 публикации в периодиката и на 50 книги, сред които История на българската литература (през 1981 забранена за публикуване от Живковия режим, след 1990 има ред издания), книги с литературна критика, на две книги за Иво Андрич, както и на книги за класически (Ботев, Вазов, А. Константинов, П. П. Славейков, Й. Йовков, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев) и съвременни (Б. Райнов, П. Вежинов, П. Алипиев, Н. Кънчев, Ив. Цанев, Зл. Златанов) български писатели, на романите Елените и Там, на Балканите, три книги с фрагменти Призори и 125 три стихосбирки. Призори е преведена на чешки, Кратка история на българската литература - на сръбски, Елените - на руски език. Носител на престижни национални и международни награди. През 2012 година му е присъдена Вазовата награда.

"Едва ли много българи са си задавали въпроса "Що е класик?", който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би главният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единодушно ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, разбира се, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, но е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Ботев е наистина нещо по-високо, но именно защото той е изключението, геният, понятието "класик", което всъщност значи "първокласен", образец, по приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде образец. Ботев е недостижимият, той стои над образците.

За тази представа особено допринасят Вазовото творческо дълголетие и продуктивност. От днешна гледна точка седемдесетте и една години, които преживява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово постижение, но в страна като България, където мнозинството от творците умираха млади, достигнатата от него възраст бе наистина сама по себе си постижение. За българските литературни мерки тази възраст бе библейска и "патриарх" е наистина другото му популярно прозвище.

Но не ще да е само дълголетието, което създава тази представа, защото още няма тридесет години, когато го "съхраняват" като "поет на нацията", а петдесетинагодишен го наричат "Дядо Вазов" - и то не само навъдилите се вече негови противници, за да осмеят "овехтялостта" на неговото творчество, а целият народ, за когото Вазов беше станал синоним на "литература", писателят, влязъл в читанките, оня, от когото учи словото си цял един народ. Имало е наистина нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което разказват в спомените си много възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях - и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достойнство, гордо и дори самоуверено съзнание излъчва личността му, струи от всеки негов ред.

Още твърде млад има почти олимпийско съзнание за мисията си в литературната съдба на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но ако неговото чувство към отечеството е синовно, чувството му към народа е бащинско - Вазов се е чувствал не само негов верен син, но пастир и учител, летописец и наставник. Той е наистина pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е великолепен художник - пластик и изобразител, но той е много повече учител и проповедник на своя народ, съвсем не в смисъл на някакъв досаден морализатор. Със своето творчество той утвърждава основната система от национални нравствени и исторически ценности. И нещо повече - утвърди самата литература. И то в два смисъла. Утвърди автономния социален статут на писателя. И литературата - като жанрово-художествена система.

Макар и да бе възрожденец по дух, по възпитание, по нагласа, по основния патос на своето дело, Вазов създаде новия, следвъзрожденски статут на писателя - изцяло специализиран в художественото слово. И преди него има дейци, отдадени на книжовността, на словото, но най-често тяхната дейност беше не само културно многофункционална (статутът на възрожденския книжовник включваше освен писател в тесния смисъл на думата и журналист, и публицист, учен и просветител, книжар и издател), често пъти те зарязваха всякаква книжовност в името на националната свобода. Ботев например няма професионално писателско самосъзнание и смята същинското си призвание - поезията - само като стъпало по пътя към подвига, който цялата му натура жадува - да умре за свободата на България. Вазов е първият, който изцяло прие мисията на художественото слово като единствена. България за него също е върховна ценност, но той не мислеше, че може да ѝ служи иначе освен чрез своите "песни". В името на това свое писателско призвание Вазов беше готов да се отрече от всички жизнени и социални ценности. И той наистина се отказа от всичко - от политически 12 постове и семейно щастие, от материални изгоди и административна кариера - в името на това да бъде Народен поет и нищо друго.

Макар че не можем да го наречем "луда глава" в смисъла, в който наричаме Ботев и "немили-недрагите", които сториха българската революция, Вазов също посвоему е бил "луда глава", житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, за да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не използва шанса да се изкара поборник, след като бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, за да следва неясното все още за мнозинството българи призвание "писател"? Едва от него българите научиха що е писател - нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков присъстваха в съзнанието на народа най-напред и само като писатели. Вазов беше само писател. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец само на званието "поет" - това само по себе си беше подвиг. Преди него служеха на своя народ - понякога дори гениално - и със словото. Вазов показа, че на народа може да се служи само със словото. Ако в това "само" не влизаше една пълна житейска всеотдайност в името на словото."
Из книгата

Жанет 2001 ЕООД
Пловдив, 4000
бул. Александър Стамболийски №9
sales@janet45.com

Национален класик
Началото на пътя
Поетът
Епопея на забравените
Поеми
Към прозата
Чичовците и "лудите глави"
Под игото
Други романи
Исторически цикъл
Основите на българския разказ
Пътеписи
Драми
Възгледи за литературата
"И мойте песни все ще се четат"
За автора