"Винаги чуваше първо рева на тълпата. Той изригваше внезапно - в един момент светът беше притихнал и спокоен, в следващия го връхлиташе хаос от възторг. Колко пъти бе стоял пред съблекалнята, чакайки мига, когато щеше да излезе от мрака в ярката светлина? Когато щеше да се превърне от нещо дребно в центъра на света? Само че този път усещането беше странно, защото не беше заобиколен от смеещи се съотборници, чието другарство обикновено повдигаше духа му пред лицето на безпощадните светлини. Не пружинираше леко, надъхвайки се, като се закача със съотборниците си наоколо. Понякога те се бутаха силно един в друг, сякаш за да се приготвят за ударите, които предстояха, да си напомнят: аз съм непобедим.
Сега стоеше сам в сенките, изчаквайки мига, когато щяха да го извикат за слава.
Защо, по дяволите, носеше костюм? Наведе поглед надолу - в ръцете му нямаше футболна топка. Вместо това държеше елегантно куфарче. Чувстваше се по-строен, тялото му не бе така мускулесто, както би трябвало. Нуждаеше се от мускулите, от силата. Тук оцеляваха само най-силните. Само онези, които бяха готови да пожертват най-много, за да стигнат до игрището.
Гласът на коментатора разтърси стадиона, викайки номер трийсет и четири.
Нещо не беше наред. Знаеше го инстинктивно. Нещо не беше наред и той нямаше да излезе там. Щеше да си остане в сенките. Нямаше нищо лошо в това да бъдеш малък. Само че краката му вече се движеха и ето го и него, рева, който сякаш разтърси душата му. Наистина ли някога бе мислил, че това е най-прекрасният звук на света? Сега чуваше глада зад възторжените викове, копнежа за нещо, което да отведе феновете далече от обикновения им живот. Кръвта щеше да свърши работа. Трошащи се кости и чудеса, всеки играч щеше да почувства нуждата на тълпата, която крещеше ликуващо, ала как щеше да се преобърне всичко, когато нещата се объркаха. Една грешна стъпка. Един пропуск. Една пропиляна възможност и това ликуване щеше да стане грозно и той щеше да го почувства в душата си.
Намери се насред игрището, под ярките светлини. Заслепяващи светлини. Наистина ли бе искал това? Някога се бе нуждаел от него така, както се бе нуждаел от въздух. Тези светлини, това множество, гласовете, доказващи, че се бе измъкнал от помийната яма на бедността, в която бе роден, издигнат с помощта на талант и дисциплина, на кръв и болка. Вдигна юмруци, пускайки тъпото куфарче на земята. Не се нуждаеше от това. Не се нуждаеше от наколенници и шлемове. Имаше нужда от дисциплина и способността да не обръща внимание на болката. Това бе жертвата. Какво бяха няколко счупени кости в сравнение със славата, която можеше да открие тук?
А после всичко изчезна. Нямаше възторжени възгласи. Нямаше светлини. Беше сам, но не защото тълпата си бе отишла, а защото нещо идваше за него. Тишина и мрак. И той осъзна, че то е близо. Идваше за него в потискащата нощ, безшумен локомотив, който помиташе всички предпазни мерки. Той зачака, приготвяйки се за последното поваляне.
Дейвид седна рязко в леглото, когато звънът на телефона раздра дълбокия мрак на съня му. Ръцете му трепереха и му беше нужен миг, преди да си спомни, че се намира в хубавия си апартамент в Челси, който струваше повече от хиляда от караваните, в които беше израснал. Беше здрав и в безопасност и освен това беше адвокат, не неделен войник. Мамка му. Мразеше този сън. Не можеше ли да сънува, че го дебнат серийни убийци? Та нали беше адвокат по наказателно право, по дяволите. Беше се срещал с някои от най-ужасяващите човешки същества на земята. Несъмнено все можеше да измисли някой и друг кошмар с тях. Нямаше да е толкова смущаващо.
Погледна към часовника. Едва пет сутринта в събота. По дяволите. Разполагаше само с два дни, за да си отспи. Не да не работи. Работеше седем дни в седмицата, но поне през почивните дни можеше да поспи час-два повече. Всички знаеха това. Мобилният му телефон се обади отново, не толкова силно, колкото би трябвало. Да не би да беше намалил звука? Сърцето му се сви мъничко, защото всички знаеха, че днес спи до по-късно, което означаваше, че по всяка вероятност става дума за нещо спешно. Той затърси телефона си. Къде се беше дянал? Чуваше го, но къде беше? Защо не беше на нощното шкафче, където го оставяше винаги? Какво, по дяволите, беше направил снощи? Запали лампата и отиде в дневната, където звъненето беше по-силно. Да, сега си спомни. Беше се събрал с приятели и си бяха поръчали храна, за да отпразнуват края на един случай. Маргарита и Ноа бяха дошли в апартамента му. Бяха започнали с обсъждане на решението на съдебните заседатели и в крайна сметка бяха изпили твърде много текила.
Беше прекалено стар за подобни изпълнения. Как бе позволил да го навият? А Маргарита определено носеше на текила. Снощи се бяха шегували за това - количествата текила, изпити от тяхната Маргарита. Естествено, накрая само тя се държеше на крака. Тя бе тази, която го насочи към леглото, когато стана късно, обещавайки да се погрижи Ноа да се прибере у дома. Господи, надяваше се, че Ноа не се е опитал да я сваля. Това бе последното, от което се нуждаеха. Маргарита Рейес беше един от най-блестящите юридически умове, които бе срещал някога. Тя поделяше времето си между неговата нюйоркска кантора, Гарисън, Кормак и Лолес, и софтуерната компания 4Л Софтуер, собственост на невероятно богатия Дрю Лолес. Дейвид бе почти сигурен, че в началото Дрю бе изпратил Маргарита, за да наглежда най-малкия от братята му, Ноа, докато той започваше кариерата си, но две години по-късно тя бе част от екипа, не нечие куче пазач. Или пък изобщо не я биваше за куче пазач, защото инициативата за повечето партита бе именно нейна.
Къде, по дяволите, беше телефонът му? Беше престанал да звъни. Щеше да се почувства ужасно, ако се окажеше, че е майка му и че нещо се е случило с баща му. Както вървяха нещата, можеше да е абсолютно всичко. Откакто болестта на Алцхаймер, от която баща му страдаше, беше напреднала, се случваше той да се залута някъде, убеден, че е осемдесет и някоя година и той търси току-що проходилия си син. Надяваше се, че нещата се бяха променили, откакто бе започнал да плаща за медицинска сестра на пълен работен ден. Би сторил почти всичко, за да помогне на майка си. Самата тя също остаряваше и на Дейвид му се искаше да може да се порадва на златните си години, вместо да се притеснява за съпруг, който бързо забравяше кой е.
На вратата се почука, лекичко, сякаш онзи, който стоеше отвън, знаеше колко можеше да се вбеси един нюйоркчанин, когато нещо прекъснеше съня му през уикенда. Какво беше апартаментът му тази сутрин - централна гара? Всички искаха нещо от него. Без да си направи труда да си метне халат, отиде до вратата и надникна през шпионката. Въздъхна и се залови за дългия процес по отключването. На прага стоеше Ноа и Дейвид сериозно се замисли дали да не го фрасне в съвършената, никой-не-би-могъл-да-предположи-че-прекарах-нощта-търсейки-дъното-на-бутилка-текила, физиономия. Носеше дизайнерски костюм, лицето му, готово за страниците на списание за мъжка мода, бе свежо и младежко. Дейвид беше сигурен, че самият той никога в живота си не бе изглеждал толкова млад."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа 
