Песента на светулките

Продължението на Алеята на светулките.

Тъли, уверена и блестяща телевизионна водеща, се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота си - да изпълни обещанието си към Кейт и да се грижи за нейните деца. Но Тъли не знае нищо за майчинството, семейството или истинската близост. Шестнайсетгодишната Мара, дъщерята на Кейт, е потънала в мъка и се отдалечава от всички, включително от Тъли и баща си Джони. В опит да избяга от болката тя попада в опасен свят, който заплашва да я погълне.

На фона на тази криза се появява Дороти Харт - майката на Тъли, която някога я е изоставила. Сега, когато дъщеря ѝ е съвсем сама, Дороти трябва да се изправи пред собствените си демони и да разкрие болезнени тайни от миналото, за да се превърне в майката, от която Тъли винаги се е нуждаела.

С един трагичен избор и телефонно обаждане посред нощ, съдбите на тези три жени се преплитат в пътешествие към изцеление и ново начало.

Трогателен роман за любовта, загубата и надеждата - и за това, че понякога прошката е единственият път напред. Песента на светулките ни напомня, че където има живот - има надежда, а където има любов - има прошка. С характерното си силно повествование и озаряващ стил Кристин Хана показва отново защо е една от най-обичаните писателки на нашето време.

"Джони Райън се събуди с мисълта Нещо не е наред. Седна в леглото и се огледа. Всичко изглеждаше наред. Беше в домашния си офис, в къщата на остров Бейнбридж. Отново беше заспал, докато работеше. Проклятието на това да работиш от дома и да си самотен родител. Часовете на деня не стигаха да се свърши всичко, затова той си открадваше часове от нощта. Разтърка изморените си очи. До него на екрана на компютъра беше застинало изображение: едно парцаливо бездомно дете седеше под припукващ, примигващ неонов надпис и допушваше цигара, чак до филтъра. Джони натисна бутона за стартиране. На екрана Кевин – познат на улицата като Фриз – започна да говори за родителите си. Не им пука – каза детето със свиване на рамене. Защо си толкова сигурен? – чу се гласът на Джони.

Камерата улови погледа на Фриз – явната болка и гневното непокорство в очите му, когато погледна нагоре. Ами защото съм тук, нали? Джони гледаше този запис поне за стотен път. Говори с Фриз няколко пъти и още не знаеше къде е родено детето, къде е домът му и кой го чака нощем да се прибере, кой се взира в мрака и се тревожи. Джони познаваше родителската тревога, знаеше какво е едно дете да се плъзне в сенките и да изчезне. И точно затова беше тук, работеше ден и нощ по документален филм за децата по улиците. Може би, ако търсеше достатъчно усилено, ако задаваше достатъчно въпроси, щеше да я открие. Взираше се в образа на екрана. Заради дъжда в нощта на записа по улиците нямаше много хлапета. Все пак, когато видеше нечия фигура на заден план, силует, може би на млада жена, той присвиваше очи и си слагаше очилата, взираше се по-усилено в снимката и си мислеше: Мара? Но нито едно от момичетата, които бе видял по време на снимките на филма, не беше неговата дъщеря. Мара беше избягала от дома, беше изчезнала. Той дори не знаеше дали е още в Сиатъл.

Изключи осветлението в офиса си на горния етаж и тръгна по тъмния тих коридор. По стената вляво имаше десетки семейни фотографии с матови черни и бели рамки. Понякога спираше и тръгваше по тяхната следа – на семейството му – и им позволяваше да го отведат назад, към по-щастливи времена. Понякога си позволяваше да застане пред снимката на съпругата си и да потъне в усмивката, която някога озаряваше света му. Тази нощ обаче продължи да върви. Спря пред стаята на синовете си и открехна леко вратата. Вече често правеше така: маниакално проверяваше своите единайсетгодишни близнаци. Когато разбереш колко ужасен може да стане животът, и колко бързо, се опитваш да защитиш онези, които са ти останали. Те бяха там, спяха. Той въздъхна, не беше усетил, че е стаил дъха си, и продължи към затворената врата на Мара. Пред нея не забави крачка. Болеше го твърде много, за да погледне вътре, да види това застинало в миналото място – стая на малко момиченце – не­обитавана, а всичко си е такова, каквото го беше оставила. Той отиде в своята стая и затвори вратата. Вътре беше пълно с дрехи, документи и книги, които бе започнал да чете и оставил, с намерението да продължи, когато животът забави темпото си.

Тръгна към банята, съблече си тениската и я хвърли в коша за пране. Зърна се в огледалото. Понякога, когато се видеше така, си мислеше: Не е зле за петдесет и пет. А друг път, като сега, си мислеше. Наистина ли? Изглеждаше... тъжен. Най-вече заради очите. Косата му беше по-дълга от необходимото, с тънки сиви кичури сред черното. Все забравяше да се подстриже. Въздъхна и влезе под душа, като остави горещата вода да се излива по него, за да отмие мислите му. Когато излезе, се чувстваше по-добре, готов да започне деня. Нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Не и сега. Избърса си косата с кърпа, облече стара тениска на Нирвана, която беше намерил в дъното на дрешника си, и чифт протрити джинси. Когато тръгна пак по коридора, телефонът иззвъня. Стационарният. Той се смръщи. Беше 2010 година. И в тази нова ера стационарният телефон звънеше много рядко. А и никой не се обаждаше в 5:03 сутринта. В този час можеха да дойдат само лоши новини. Мара.

Хвърли се към телефона и отговори:
– Ало?
– Кейтлин Райън там ли е?
Проклети търговци. Никога ли не си коригират регистрите?
– Кейтлин Райън почина преди почти четири години. Трябва да я изключите от телефонните си регистри – каза той през зъби и зачака да чуе: А вие ли вземате решения за домакинството? Но последва тишина и той започна да губи търпение. – Кой е?
– Полицай Джери Малоун, от сиатълската полиция.
Джони се смръщи.
– Защо търсите Кейт?
– Стана инцидент. Намерихме в портфейла на пострадалата името на Кейтлин Райън като човек за контакт при спешен случай."
Из книгата

Кристин Хана е автор на 22 романа, бестселъри на Ню Йорк Таймс. Юрист по образование, тя живее със сина и съпруга си в северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и на Хаваите. Носителка е на много номинации и награди на Асоциацията на писателите на романси на Америка и на списание Романтик Таймс. Романът ѝ Славея (преведен на 43 езика ) е избран от читателите за роман на годината (2015) в категория Историческа проза в Goodreads Choice Awards.

Издателство Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg