"Полкът се беше окопал срещу непристъпните позиции на няколко пъти по-голяма турска сила. Бе заповядано да се не напада, доде не дойде подкрепление, ала здраво да се държи заетият хълм. И ето вече от цяла седмица многобройният неприятел налита, пълни дола с убити и ранени и бяга пак презглава назад. Турските топове бучат от сутрин до вечер, но стрелбата им е тъй неточна, че само забавлява момчетата. Гранатите орат земята на няколко километра зад тях, повечето пъти без да се пукнат. Нашите пък: вземат ли на око някоя турска батарея, непременно я накарат да замлъкне.
Войниците бяха бодри. Пуканицата изострюваше остроумието им. Те се окопаваха по-дълбоко - повече за да се топлят, отколкото да се запазят по-добре. Бе странно да чува човек по цял ден шегите и смеховете им сред адския трясък на гранатите.
Едно им липсваше само, за да няма на света по-честити от тях: храна. Вече седмица глозгат сух като камък хлебец, а от вчера останаха и без него. Никой не бе турял трохица в уста. Тям бе малко криво, дето са ги забравили - толкова повече, че него ден беше празник, но не се чуваше никакво роптание. Те пресрещаха и отбиваха турците със същата жилавина, макар че по лицата им личеше голямо изтощение. Само офицерите изглеждаха сърдити и ръмжаха от мъка, като гледаха изпитите жълто-зелени лица на момчетата.
По едно време в дола зад позициите се зададе, тичайки, широката фигура на търновчето, чието име никой не знаеше, но който на всички в полка бе известен под прозвището На-Тупурдуто-брат-му. Войниците надзърнаха и се развикаха, защото знаеха, че На-Тупурдуто-брат-му бе проводен от полковия командир да види, не е ли затънал обозът някъде наоколо в прочутите калове на одринското поле и да го докара час по-скоро. Пратеникът очевидно идеше с радостни вести. Той махаше неистово с ръце и викаше нещо, което обаче не се чуваше. Все пак разбра се още от пръв поглед, че обозът е близо и по всички наши окопи се понесе радостно ура. Турците изведнъж престанаха да гърмят, навярно ослушвайки се учудени и мислейки, че на българите пристига подкрепление, но след миг стрелбата зачести още повече.
Пъхтейки като локомотив, На-Тупурдуто-брат-му скочи в окопите сред рояк куршуми и изведнъж от всички страни бе обсипан с въпроси:
– Иде ли?
– Точете зъби, момчета! - отговори той.
– Къде е?
– Точете зъби! - повтори тежко дишащ На-Тупурдуто-брат-му.
– Много коля ли са?
– Точете зъби, ви казвам!
И видял да изпъкне пред него дружинният му командир, дигна ръка под козирог и остана ухилен с цялото свое тлъсто потно лице.
– Каква я завърши? - попита го дружинният.
– Намерих го, господин майор!
Войниците наоколо се разтропаха от радост.
– А защо още не иде? - запита пак дружинният командир.
– Чакат да мръкне, господин майор. Открито е, та няма как да превалят. По доловете наоколо кола не върви. Пък може всичко да се пренесе на гръб, без някой нещо да види - прибави той.
Скоро по нанадолнището зад нашите позиции се втурнаха стотина-двеста момчета. Най-напред от всички търчеше На-Тупурдуто-брат-му, приличен отдалеч на голяма търкаляща се топка от сива пластина.
Завчас обозът бе разграбен и пренесен в най-затулен дол около нашите окопи. И разтичаха се едни да кладат огньове, духайки с шинелите си пушека, да не се издигне на висок стълб, та да бъде съпикясан от турците, а други се уловиха да режат месото и да пълнят казаните. Скоро над слабички огньове без пушек бяха поставени дълъг ред казани, около които се въртяха весели войници и хвърляха вътре кой кромид, кой сол, кой шепа червен пипер. На-Тупурдуто-брат-му, чийто батю, именуемий Тупурдуто, беше прочут гостилничар нейде в Търновско, обикаляше около казаните и даваше трескави заповеди:
– Червен пипер! Сипвай още! Изпила ви кукувица ума, дето не сте докарали една кола петелки. Люто, люто трябва, че и Цариград да не ни побере! Турни още по една шепа!
Чорбата се зачерви отгоре като разтопено злато.
В това време по нашите позиции бе безумна радост. Чакайки гозбата да уври, момчетата пушкаха с такава точност, че не бе възможно враг и носа си да покаже. Турците, които отначало мислеха, че то е радост за придошло подкрепление, скоро разбраха, че друга ще е причината на това възбуждение у кара-гяурите. И знаейки много добре какво нещо е глад, те скоро я налучкаха. Не щеш ли пък и На-Тупурдуто-брат-му неволно им помогна... Обикаляйки около огньовете, притеснявайки се, че чорбата не завира, той по едно време извика:
– Ей, момчета, тая работа не ще я бъде тъй! Чорбата няма и до утре да заври на тия клечки! Я дайте тука дърва!
Всички отдавна мислеха същото. И втурнаха се да подклаждат. След малко казаните завряха и над буйно лумналите огньове се дигнаха високи стълбове дим и пара."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
