"Как не можах да се разделя с преподобни Гавриил.
Веднъж момичетата от хора при храма Тадзари в Тбилиси, посветен на "Св. великомъченица Варвара", ми подариха икона на особено почитания в Грузия преподобни Гавриил Ургебадзе, както и аджика от тбилиския пазар. Аджиката скоро изядохме заедно с едни приятели-монаси, а иконата занесох вкъщи. Молитвен кът с кандило в дома си нямам. Сложил съм иконите си на една полица в библиотеката и тя цялата отдавна е напълно заета.
Ето преподобни Пафнутий, Боровския чудотворец, подарък от братята на манастира; тук е св. праведен Симеон, подарък от Верхотурие; а това е старинна икона, останала ми в наследство от моите предци. Тук са иконите на преподобни Серафим от Дивеево, преподобни Сергий Радонежки от Троицко-Сергиевата лавра и на преподобни Далматий Исетски, при когото ходя да си посрещам рождения ден в деня на неговото прославяне. Има също икона на св. Игнатий Брянчанинов, която моят духовен отец ми даде като благословение за литературни трудове. Има икона на Пресвета Богородица от Света гора - Атон, както и много други икони. С всяка една от тях е свързана някаква история. Всяка икона ми напомня светите места, в които съм се удостоил да отида, напомня ми за хората - забележителни, искрено вярващи хора, които съм срещнал при тези светини. Когато се моля, споменавам тези хора, така както и те някъде далеч споменават мен; моля се пред иконите, които те са ми подарили. Всички икони са ми скъпи и любими. Погледна Валаамската Света Богородица и се моля за приятеля си от детството, атонския монах Андрей, който някога беше послушник във Валаам. Въздишам пред Абалакската Богородица и си спомням за отец Зосима, който сега е духовник на Тоболската семинария и с когото ходехме на литийни шествия около манастира.
Така за иконата на преподобни Гавриил не се намери място и реших да я занеса в храма, както неведнъж преди съм постъпвал в такива случаи. Вечерта извадих иконата от шкафа, сложих я до главата си и легнах да спя. Сутринта ставам и си казвам правилото, а след това трябваше да ходя на служба (беше неделя). Чета си молитвите, моля се, но и вътрешно си вземам довиждане с преподобни Гавриил. Когато свърших молитвите и понечих да сложа иконата в чантичка, за да я занеса в храма, изведнъж разбрах, че не мога да се разделя с нея. И то не защото ми се свидеше. Иконата беше обикновена, евтина. Погледнах я за последен път и като че ли нож прободе сърцето ми, сякаш се готвех да направя нещо недобро. Но какво недобро може да има в това да занесеш икона в храма?
Това беше единствената моя грузинска икона, благословена от земята, на която са живели предците ми, където са се венчали родителите ми и където съм се родил. Това беше икона на светията, който се е разхождал по улиците, по които съм се разхождал и аз, и който си приличаше като две капки вода с дядо ми, братята и съседите ми в Дигоми. Изведнъж почувствах, че да подаря тази икона, бе все едно да захлопнеш вратата на грузински монах, който ти е донесъл бъклица осемгодишно вино от дядо Миша.
И си казах: на никого няма да те дам, преподобни отче Гаврииле! В моя дом ти си моят най-скъп гост след Христос и моят дом е и твой! Ти си дошъл при мен от нашия роден Тбилиси и с теб дойде живата детска вяра на великите грузински светии, древни като самата земя. Дойдоха намолените храмове и пронизващите сърцето грузински песнопения, от които сълзите текат сами, а сърцето полита право към небето. Отче Гаврииле, дай ми да умия нозете ти и благослови този дом с твоето присъствие!
И веднага се намери място за иконата - отдясно на масата, на която работя. Пиша сега тази статия, а преподобни Гавриил ме гледа да не напиша нещо излишно. Отдавна имах нужда от добър редактор, който да разбира неспокойната грузинска душа. И ето, че Бог ми изпрати редактор, и то какъв! Всяко издателство би завидяло за него.
А в храма никой не очаква от мен икони, там имат достатъчно. В храма Господ очаква от мен само сърцето ми. Доверчиво, горящо и живо. Такова, каквото е имал преподобни Гавриил...
Денис Ахалашвили"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
