Искрици в мрака

Искрици в мрака Шарън Камерън Времетраене: 1:05 мин. Поредица Клуб класика Хермес Времетраене: 0:58 мин. Quo vadis Хенрик Сенкевич Времетраене: 1:22 мин. Безмълвие Неда Антонова Времетраене: 1:00 мин. Жените в замъка Джесика Шатък Времетраене: 0:59 мин. Последният влак за Лондон Мег Уайт Клейтън Времетраене: 1:09 мин. Как работи политиката Времетраене: 0:50 мин.

Роман, базиран на истинската история за удивителна проява на героизъм по време на Втората световна война.

Някой чука на вратата. Стефания трябва да направи избор...

1942 г., Пшемишъл, Полша. Стефания Подгорска е на шестнайсет и през последните четири години е успяла да влезе в живота на семейство Диамант. Тя работи в магазина им за хранителни стоки, живее в дома им. И се влюбва в сина им Изио, който я моли да се омъжи за него. Но трябва да пазят годежа си в тайна, защото Стефания е католичка, а Диамант са евреи. Всичко обаче се променя, когато германската армия стига до Пшемишъл. Семейство Диамант са изселени в гетото, а Стефания остава в окупирания град да се грижи за сестричката си.

Една нощ на вратата се чука. Макс, братът на Изио, е скочил от влака по пътя към концентрационен лагер. Стефания взема трудното решение да скрие Макс, а впоследствие и още дванайсет евреи. Скоро обаче се появяват есесовци и конфискуват къщата, в която настаняват две медицински сестри германки. Стефания е изправена пред още един мъчителен избор. Да избяга или да остане.

"Вълнуващият роман на Шарън Камерън разказва за добротата, неподправения ужас и невероятната вътрешна сила на тази млада жена - моята майка. Книгата надхвърли всичките ми очаквания."
Ед Бурзмински, син на Стефания Подгорска

"Пшемишъл, Полша
Ноември 1942 г.

Отвън има някой. В мрака. Отварям очи. Мракът си е все същият. Пуст.
Долавям мириса на зелето, което Емилика е сварила два етажа под нас. Усещам спящия дъх на сестра ми, лек като въздишка. Само че в мрака все пак има нещо различно. В него отеква ехо. От звук, който е преминал покрай ушите ми. Тук има някой. Вече съм напълно будна. Тихо отмествам одеялото и ослушвайки се, стъпвам на пода. Изскърцването на пружината на матрака отеква като изстрел в тишината. Чувам как сестра ми въздиша, ала не се разбужда. Тук наистина има някой, но той не е в тази стая. Прекосявам помещението на пръсти и внимателно повдигам с показалец крайчето на чергата, която съм заковала на прозореца. Уличните лампи светят, а тежките снежинки, които падат покрай светлината, проблясват като прашинки във въздуха. Ала тротоарът пред сградата е пуст, а редицата прозорци отсреща изглежда като низ от мъртви очи - покрити с пердета, рокли и черги. Като нашите.

В Пшемишъл светлината привлича вниманието като плакат с шоколадови бонбони. А да подсказваш къде се крият сладостите, никак не е разумно. Връщам крайчето на чергата на място, отивам до вратата и долепям ухо, преди да отключа. Пустият коридор пред нашата стая се простира към останалите пусти стаи в празния апартамент. Както и трябва да бъде. Всичко изглежда както обикновено. Ала в този миг тишината е прорязана от внезапен шум. По-силен от изстрел. Сякаш някой хвърля граната от ужас право в гърдите ми. Разпознавам звука, който пропуснах. Някой чука на входната врата.
Те знаят. Знаят. Знаят.
Думите туптят във вените ми. Пружината на матрака пропуква отново и след малко чувам стъпките на Хелена зад гърба си. Не обелва нито дума. На шест години е, но прекрасно знае, че сега не е времето за въпроси.

Някой отново почуква, този път по-силно. Дочувам шепот, който се промъква през процепите:
- Стефания?
Това е капан. Гестапо иска да отворя вратата доброволно, без излишно суетене. За да не се налага да я разбиват. За да могат да предадат приветлив и непокътнат апартамент на някой приветлив германски офицер и неговата покорна съпруга с чиста коса и закърпени чорапи. Може би ще ни разстрелят отвън, като господин Шварцер.
Шепотът се надига отново:
- Отвори вратата, Фуся!
Гестапо не ме познава с това име. Втурвам се към вратата с протегнати напред ръце и пръсти, които вече търсят наскоро поправената ключалка. Знам, че не е той. Не може да е той. Въпреки това трескаво опипвам и превъртам ключалката, преди най-сетне да отворя. Чувам как Хелена ахва. А може и да съм била аз. Защото голата крушка, която виси в коридора, ми разкрива друго лице. Изобщо не е това, което предполагах.
- Макс! - прошепвам."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com