Дуел

Подпоручик Ромашов се посвещава на армията, за да стане герой, но съдбата го захвърля в малко затънтено градче с "ужаса и скуката на военния живот". Не му е съдено да стане герой във война, но затова пък става герой в любовта, попадайки в плен на несподелената си страст към една хищна и студена "фатална жена". Дългът на офицера, кариерата, бъдещето, дори самият живот са поставени на карта, когато става дума за честта на жената. Изходът от всичко това е един - дуел.

Романтичното преклонение и рицарското отношение към жената, готовността да загине в името на любимата, възпяването на красотата на най-възвишеното чувство, на което е "способен един на хиляда", вълнуват читателите от всички времена. Романът "Дуел" на Александър Куприн е едно от най-прочувствените и драматични произведения в класическата руска литература от началото на XX век.

Книгата е част от поредицата "Библиотека за четене" на издателство "Паритет".

"Вечерните занятия в шеста рота вече свършваха и младшите офицери все по-често и по-нетърпеливо поглеждаха часовниците. Изучаваше се практически уставът на гарнизонната служба. По целия плац имаше разпръснати войници: край тополите, които ограждаха шосето, край гимнастическите уреди, до вратата на ротната школа, до прицелните фигури. Това бяха все въображаеми постове, като например пост до барутния погреб, до знамето, в караулното помещение, до касата. Между тях се движеха разводящи и поставяха часовои; ставаше смяна на караулите; подофицерите проверяваха постовете и изпитваха знанията на войниците си, като се стараеха ту с хитрост да измъкнат от часовоя пушката му, ту да го накарат да напусне мястото си, ту да му натрапят на съхранение някаква вещ, най-често фуражката си. Старослуживците, които по-отдавна познаваха тази казуистична игра, в такива случаи отговаряха с пресилено суров тон: "Назад! Нямам никакво пълно право да предавам оръжието си на друг, освен ако получа заповед от самия господин император." - Но младите се объркваха. Те не умееха още да отделят шегите, "примерното" от истинските изисквания на службата и отиваха ту в една, ту в друга крайност.

– Хлебников! Криворък дяволе! - викаше дребният, пълничък и чевръст ефрейтор Шаповàленко и
в гласа му се долавяше началническо страдание, въпреки суровия тон: – Нали те учих, учих, глупчо! Ти чия заповед изпълни сега? На арестувания ли? Ох, да те!... Отговаряй, за какво си поставен на пост?
В трети взвод произлезе сериозен смут. Младият войник Мухамеджинов, татарин, който едва разбираше и говореше руски, бе съвсем объркан от подвежданията на началството си - и истинското, и въображамото. Той изведнъж разсвирепя, насочи пушката и на всички убеждавания и заповеди отговаря с една категорична дума:
– З-заколам!
– Ама почакай... ех, че си глупак... - уговаря го подофицерът Бобилев. – Ама кой съм аз? Та аз съм ти караулният началник, значи...
– Заколам! - крещи татаринът уплашено и озлобено и с очи, налени с кръв, нервно насочва щика срещу всеки, който го доближи. Около него се събра група войници, зарадвани на смешното приключение и кратката почивка в дотегналото им учение.

Ротният командир, капитан Слива, се отправи да види каква е работата. Докато той се мъкнеше с ленивия си вървеж, прегърбен и повлякъл нозе към другия край на плаца, младите офицери се събраха заедно да си поговорят и да попушат. Те бяха трима: поручик Веткин, плешив мустакат човек около тридесет и три годишен, веселяк, бъбрица, песнопоец и пияница, подпоручик Ромашов, който само от година и нещо служеше в полка, кандидат-офицерът Лбов, жив, строен хлапак с лукави гальовно-глупави очи и с вечна усмивка върху дебелите наивни устни - целият като че ли натъпкан със стари офицерски анекдоти.

– Свинство - каза Веткин, като погледна мелхиоровия си часовник и сърдито щракна капачето. – За
какъв дявол държи той до това време ротата? Етиоп!
– Че да бяхте му обяснили, Павел Павлич - посъветва с хитро лице Лбов.
– Опитайте се де. Идете им обяснете вие. Главно - какво? Главно - всичко това е напразно. Те винаги преди прегледите щуреят. И винаги прекаляват. Изтормозят войника, измъчат го, хокат го до смърт, а на прегледа той ще стои като пън. Знаете ли известния случай, как двама ротни командири се препирали чий войник ще изяде повече хляб? Избрали те двама най-страшни лакомници. Басът бил за голяма сума - нещо около сто рубли. Изял единият войник седем фунта и излязъл от строя - повече не може. Ротният веднага на фелдфебела: "Ти, каза, такъв, онакъв, защо ме подведе?" А фелдфебелът само блещи очи. "Така че не мога да знам, ваше високородие, какво му стана. Сутринта правихме репетиция, осем фунта излапа на един път..." Че и нашите така... Репетират безсмислено, а на прегледа се орезилят.
– Вчера... - Лбов изведнъж прихна. – Вчера във всички роти бяха привършили занятията и аз си отивам в жилището съвсем по тъмно, може би към осем часа. Гледам в единадесета рота учат сигналите. В хор. "Насо-чи, при гър-ди, прице-ли!" Питам поручик Андрусевич: "Защо, казвам, до туй време си дерете гърлото?" А той: "Ние, казва, като кучета вием срещу месечината.

– Всичко омръзна, Кука! - каза Веткин и се прозина. – Я чакайте, кой язди насам? Като че е Бек, а?
– Да, Бек-Агамалов - реши далекогледият Лбов. – Каква красива стойка!
– Много красива - съгласи се Ромашов. – Според мене той язди по-добре от всеки кавалерист. О-о-о! Конят заигра. Бек кокетничи. По шосето бавно яздеше офицер с бели ръкавици и адютантски мундир. Той яхаше висок дълъг кон в златист цвят, с къса, по английски опашка. Конят се горещеше, нетърпеливо въртеше изправената си, стегната от юздилото шия и гъсто ситнеше с тънките си нозе.
– Павел Павлич, вярно ли е, че той е истински черкез? - попита Ромашов Веткин.
– Аз мисля, че е вярно. Понякога наистина арменчетата обичат да се представят за черкези и лизгинци,
но, изглежда, Бек изобщо не лъже. Че вижте го как изглежда на коня.
– Чакайте, ще му викна - каза Лбов.
Той сложи ръце до устата и завика със сподавен глас, за да не чуе ротният командир:
– Поручик Агамалов! Бек!
Офицерът-ездач дръпна поводите, спря за секунда и се обърна вдясно. После, като изви коня на тази страна и като се приведе леко на седлото, той го накара с гъвкаво движение да прескочи канавката и в сдържан галоп препусна към офицерите."
Из книгата

Паритет ЕООД
София, 1330
Красна поляна, бл. 26
paritetlit@abv.bg