Продължението на "Героичната арка".

Тихоокеанската война между Япония и съюзническите сили достига критичен етап, като Макао се оказва в крайно неизгодна позиция. За губернатор Тейшейра е все по-трудно да защити неутралитета на португалската колония, притиснат от заплахите на японците и опасността да бъде заподозрян за техен съюзник. Проблемите с доставките на храна продължават, императорската армия засилва захвата си, а скоро Макао става обект на бомбардировки. Губернаторът и директорът на службата по финансово-икономически въпроси трябва да обмислят внимателно всяко свое действие и всеки дипломатически ход, за да гарантират сигурността на колонията.

В тези страшни времена на война и глад Артур Тейшейра намира утеха в споделената любов на Лиен Хуа - красивата китайска наложница на полковник Сава. Двамата започват връзка, съзнавайки, че ако японецът разбере, последствията ще са фатални не само за тях, но и за Макао. В малката колония обаче почти нищо не може да остане тайна дълго време.

Вълнуваща история за война и любов, базирана на реални лица и събития.

"Щом Жорже Лобо се появи в "Кайша Ешколар", португалските бежанци от Хонконг се втурнаха да го приветстват, мнозина тутакси зарязаха заниманията си и се надпреварваха да го поздравяват. Всички го познаваха от времето, когато организираше изтеглянето им от британската колония.
– Как сте, господине? - интересуваше се някой. – Как я карате?
– Къде се изгубихте, господин директор? - питаше друг. – Ще обядвате ли с нас?
Заобиколен от тълпата, която щеше да го погълне, директорът на Службата по финансово-икономически въпроси положи усилие да се усмихне.
– Отбих се за малко на гости - смутено рече той, почти разкаян, че е дръзнал да се появи, защото се притесняваше, че го обсипват с толкова внимание. Какво не би дал да остане незабелязан, особено като знаеше какво го води там. – Добре ли сте всички?
Той бе попитал от любезност, но му отвърна хор от нестройни отговори:
– Просто чудесно, господине! Чудесно!
– Това е същински рай в сравнение с Хонконг!
– Само храната е проблем. Не мислите ли, че напоследък дажбата е прекалено малка?
– Днес се полагат само две купички ориз на цяло семейство. Така не може!

Като осъзна, че няма как да се измъкне бързо от наобиколилото го множество, Лобо се въоръжи с търпение и се зае да поговори петнайсет минути с бежанците, за да им обясни, че има затруднения с хранителните доставки заради спънките, които японците създават от китайската страна на границата, и за да ги увери, че правителството усилено търси решение. Последва вълна от хули по адрес на "скапаните японци" и закани "какъв тупаник ще ядат пустите му магарета", щом прекрачат прага на Грандхотела или на хотел "Централ", ала скоро духовете се успокоиха.

Бежанците толкова настояваха, че Лобо бе принуден да обиколи "Кайша Ешколар", за да разгледа при какви условия са настанени семействата там. Навсякъде играеха деца и висеше проснато пране, а на двора гостът се натъкна на къкрещи на огъня тенджери, от които въздухът се изпълваше с ухание на ориз. Някои жени играеха на mahjong1, вероятно се подготвяха за турнира, който Националният съюз организираше в края на седмицата. Други бродираха за благотворителния базар на клуб "Флориня", докато трети учеха децата да пеят португалския химн, тъй като те знаеха само британския God Save the King2, защото го бяха пели в Хонконг. Всички оставиха работата си и отидоха да го видят.

След първоначалните въодушевление и любопитство повечето хора се върнаха към работата си, а гостът им съзря възможност да се измъкне от шепата почитатели, които още го следваха по петите.
– Благодаря ви за любезното посрещане - каза той, като се канеше да се сбогува с тях. – И понеже така и така съм тук, преди да си тръгна, бихте ли ми показали къде живее семейство Асунсао? Моля.
– Ето там, на втория етаж, господине. Да извикам ли Аугущо?
– Не, не. Аз ще отида.
– Ще ви заведем.
– Не, благодаря. Въпросът е личен.
След като най-сетне се освободи от бежанците, правителственият представител изкачи стълбите и с питане успя да намери помещенията, които търсеше. През вратата, която зееше отворена, за да се проветрява, той се натъкна на жена с препасана престилка и парцал в ръка, заета да чисти - майката на Карминьо. Тя веднага усети, че някой е застанал на прага, и прекъсна работата си.
– С какво да ви помогна?
– Здравейте, дона Асунсао. Търся Карминьо. Тук ли е?
Макар полумракът в коридора да прикриваше чертите на лицето му, жената го позна.

– Господин Лобо! - възкликна тя, като незабавно хвърли парцала и припряно заразвързва престилката си. – Трябваше да ни предупредите за посещението си. Какъв срам! Тук е същинска бъркотия!
– Моля, не се тревожете. Наминах само да видя дали всичко е наред и да поговоря с Карминьо.
– Тя е в колежа "Санта Роза де Лима", преподава английски език, но всеки момент ще се прибере. Съпругът ми също не е тук. Аугущо отиде до пощата и ще се позабави - каза тя и с движение на ръката го подкани да влезе. – Ще влезете ли да пийнете нещо, докато ги чакате? Опасявам се, че не разполагаме с вино, но мога да ви приготвя превъзходно капиле.
– Не се тревожете, дона Асунсао. Само минавам. - И той махна с ръка за довиждане. – Хубав ден, дона Асунсао. Моля, предайте най-сърдечни поздрави на съпруга си от мен.

Лобо побърза да си отиде и се спусна по стълбите, преди госпожата да е продължила настойчиво да го кани да влезе и да пие капиле, което със сигурност пазеха само за специални случаи. Набързо си взе довиждане с бежанците и напусна територията на общежитието, предоставено на португалците от Хонконг, преди да са се захванали отново да го разпитват."
Из книгата