"Волга разделяше света на две.
Левият бряг беше нисък и жълт, плосък и прелял в степта, над която слънцето се издигаше всяка сутрин. Тук земята беше горчива на вкус и изровена от лалугери, тревата беше гъста и висока, а дърветата - нискорасли и редки. Полята и бостаните се губеха отвъд хоризонта, пъстри като башкирско одеяло. Селата бяха като залепени за водата. От степта лъхаше на нещо горещо и остро - на туркменската пустиня и на соленото Каспийско море.
Никой не знаеше каква беше земята на другия бряг. Дясната страна се извисяваше над реката с могъщите си планини и падаше във водата отвесно като срязана с нож. По среза, между камъните, струеше пясък, но планините не се слягаха, а от година на година ставаха все по-стръмни и силни: през лятото - синкавозелени от покрилите ги гори, а през зимата - бели. Зад тези планини потъваше слънцето. Някъде там, отвъд, имаше още гори, прохладни широколистни и непроходими иглолистни, и големи руски градове с белокаменните си кремъли, и блата, и прозрачно лазурни езера с ледена вода. От десния бряг вечно повяваше хлад - зад планините дишаше далечното Северно море. По стара традиция някои го наричаха Великото немско.
Шулмайстерът Якоб Иванович Бах усещаше тази невидима граница точно по средата на гладката повърхност на Волга, там, където вълната придобиваше оттенък на стомана и черно сребро. Само че малцината, с които споделяше странните си мисли, изпадаха в недоумение, защото бяха склонни да виждат родния си Гнадентал повече като център на своята малка, обкръжена от волжките степи вселена, отколкото като граничен пункт. Бах предпочиташе да не спори: всеки израз на несъгласие му причиняваше душевна болка. Той страдаше дори когато в час смъмряше някой небрежен ученик. Може би затова го смятаха за посредствен учител: гласът му беше тих, телосложението - хилаво, а външността му - толкова невзрачна, че за нея просто нямаше какво да се каже. Както впрочем и за живота му като цяло.
Всяка сутрин, още на звездна светлина, Бах се събуждаше и слушаше света, легнал под завивката от гъши пух. Тихите нестройни звуци на чуждия живот, който течеше някъде около него и над него, го успокояваха. По покривите сновяха ветрове - зиме тежки, плътно омесени със сняг и ледени зърна, напролет жилави, натежали от влага и небесно електричество, лете вяли, сухи, примесени с прах и леки семена от треви. Кучетата лаеха, поздравяваха стопаните си, излезли пред къщите. Басово мучеше добитъкът, поведен на водопой (никой съвестен преселник не би дал на своя вол или камила вчерашна вода от кофа или стопен сняг, а задължително го водеше да се напие от Волга, и то преди всичко друго, преди да седне да закусва или да подхване някоя работа). Жените се разпяваха и извиваха протяжни песни из дворовете - дали за да разкрасят студеното утро, или просто за да не заспят. Светът дишаше, цвърчеше, свиреше, мучеше, тропаше с копита, звънеше и пееше на различни гласове.
Звуците на собствения му живот бяха толкова оскъдни и незначителни, че Бах беше загубил способността си да ги чува. Единственият прозорец в стаята хлопаше под поривите на вятъра (трябваше още миналата година да притисне стъклото по-добре към черчевето и да запълни пролуката с камилска вълна). Отдавна нечистеният комин току попукваше. От време на време зад печката изпискваше сива мишка (макар че може би просто над пода ставаше течение, а мишката отдавна беше предала богу дух и беше нахранила червеите). И като че ли това беше всичко. Много по-интересно беше да слуша големия живот. Понякога, като се заслушаше, Бах дори забравяше, че и самият той е част от този свят; че и той би могъл да излезе пред дома си и да се присъедини към това многогласие: високо, от сърце да изпее нещо, примерно преселническата Ach Wolge, Wolge!..., или шумно да затръшне външната врата, или пък в краен случай просто да кихне. Но Бах предпочиташе да слуша."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
