"Сидни Флин подтичваше по брега, устремена към къщата на Нейт. Кестенявите ѝ къдрици бяха прибрани на конска опашка, за да се преборят с топлината на този следобед в края на пролетта. Тази година беше последната в колежа и за нея, и за Нейт; след по-малко от седмица завършваха и ясните влажни дни на лятото бързо наближаваха. През четирите вълшебни години, откакто бяха заедно, двамата прекарваха почти цялата зима разделени, защото университетите им се намираха на стотици километри един от друг; сега Сидни усещаше как в гърдите ѝ се надига въодушевление, породено от перспективата за общо бъдеще без повече раздели.
Тя заопипва пурпурния камък на евтиното пръстенче, подарък от Нейт, за да пази мястото на истинския диамант, който ѝ бе обещал след завършването - носеше го всеки ден. Сутринта Нейт ѝ се беше обадил още преди да се е събудила и ѝ беше оставил съобщение веднага да отиде при него. Гласът му звучеше странно задъхано и нервно и тя се запита каква ли изненада ѝ е приготвил. Обикновено не се държеше така загадъчно. Слънцето вече блестеше в яркосиньото небе, над главата ѝ летяха птици, водите на залива, които се диплеха край нея, се разбиваха неуморно с тих шепот в брега на Флорида, а Сидни вървеше по познатата пътека към човека, когото обожаваше. О, това бе идеалният ден да започнат новия си живот! Не ѝ се искаше да урочаса късмета си, но не можеше да не се запита: дали Нейт щеше да ѝ предложи днес? Беше ли възможно това да е денят?
Сидни, разбира се, искаше това да се случи, когато той е готов, ала беше толкова влюбена, че бе склонна да започне живота си с него още сега! Снощи двамата бяха отпразнували невероятната новина, че е получила покана да пътува три месеца из Съединените щати в качеството си на автор, изпратен със задачата да документира работата на известен хуманитарен деятел. Тя дори не искаше да приеме поканата, ако това щеше да ѝ попречи да започне планирането на сватбата си още отсега, но Нейт я убеди да последва призванието си на професионален журналист, затова Сидни реши да замине. Ако решиха да направят сватбата след година, щеше да успее, дори да започнеше след завръщането си. Тя се засмя на собственото си въодушевление, защото знаеше, че избързва.
Сидни се изкачи тичешком по алеята, обзета от радостно вълнение, че ще види Нейт и ще чуе какво ще ѝ каже той. Когато обаче стигна до къщата, се спря, озадачена от гледката, която се разкри пред очите ѝ.
– Какво става? - попита, когато Нейт забързано излезе отвътре и заключи вратата.
Щом я видя, той се закова намясто, преди да се наведе и да награби от земята цяла камара кутии, която се разлюля несигурно в ръцете му. Нейт ги стовари в каросерията на пикапа си, която вече беше препълнена с негови вещи.
Щяха да ходят някъде, така ли?
– Заминавам - каза Нейт и я стрелна с поглед, но само за миг.
– Къде отиваш? - Сърцето ѝ биеше неудържимо, сякаш тялото ѝ се беше ориентирало в ситуацията, преди мозъкът да я е осмислил.
– Не знам! - отвърна почти троснато той. – В Ню Йорк? В Лос Анджелис? Някъде, където мога да пиша песните си и да постигна нещо. - Сетне премести една кутия в багажника и я завърза с връв. Движенията му бяха бързи и съсредоточени. – Махам се оттук. В живота има и други неща освен Брега на светулките - продължи. – Просто исках да се сбогувам.
Един облак закри слънцето и потопи всичко в сива сянка, но Сидни едва го забеляза заради сълзите, които напираха в очите ѝ.
– Аз няма ли да дойда с теб?
Вече знаеше отговора, но се молеше на небесата да ѝ помогнат, като го накарат някак да премисли, преди да е разбил сърцето ѝ.
– Не.
– Защо? - попита тя. Цялото ѝ тяло започваше да трепери. Целият ѝ свят рухваше пред очите ѝ.
Той преглътна, но нито отговори, нито я погледна в очите.
– Исках да се сбогуваме, но... Няма начин, по който да улесня нещата.
– Нейт, какво правиш?
Защо й причиняваше такава болка?
– Обясни ми какво става! - извика Сидни, неспособна да сдържи повече чувствата си.
Той успя да намести още една кутия в каросерията, вдигна подвижния капак и го затвори.
– Кажи ми какво става!
Нейт не отговори и Сидни понечи да застане пред него, но той се стрелна покрай нея.
– Заслужавам обяснение! Не можеш да си тръгнеш така, не и след цели четири години! Какво се е случило между снощната вечер и сегашния момент?
Нейт пак не отговори и Сидни не можеше да не се запита дали и той не се е замислил какво означава да прекара целия си живот с нея. Може би ненадейно беше осъзнал, че не това е желанието му.
– Съжалявам - каза бързо той, без дори да я погледне.
После обаче се спря пред нея и се взря в очите ѝ. Сидни забеляза в погледа му нещо едва загатнато, сякаш Нейт искаше още една възможност да се увери, че постъпва правилно. После, преди да е успяла да каже нещо, се качи в пикапа си, завъртя ключа и затвори вратата. Включи на скорост с каменно изражение, а Сидни инстинктивно отстъпи назад. Потегли и я остави на алеята да се мъчи да спре сълзите си поне за да го види как поглежда към нея в огледалото за обратно виждане. Той обаче не погледна. Застанала на алеята пред тъмната му заключена къща, Сидни проследи с очи как пикапът му се отдалечи и изчезна. Нейт си беше отишъл и беше отнесъл щастието ѝ със себе си."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
