"Единайсет часа по-рано Стела Фишър беше от другата страна на Атлантика. Вчера, след дълъг ден, посветен на проучвания в лондонската болница „Сейнт Томас“, тя се втурна към Стария пазар в Ковънт Гардън, проправяйки си път през коледните тълпи. Под празничната украса от британски знаменца тя се вмъкна в едно кафене за безкофеиново лате в опит да се сгрее в студения декемврийски ден. След това забърза с горещата напитка в ръка и потракващи по паважа ботуши покрай огромната коледна елха на площада, почти без да я погледне, на път към гарата. Преметнала чантата с лаптопа през рамо, тя отпиваше малки глътки от латето, докато бързаше по коридорите и слизаше по ескалатора към метрото, за да хване влака обратно към покрайнините на града. Нямаше търпение да се прибере, да се отпусне и да се сгрее; изобщо не подозираше, че на следващата сутрин щеше да се качи на борда на претъпкан самолет за дълъг полет извън страната.
Когато най-после пристигна на Финчли Роуд № 27, в спокойния малък апартамент, в който живееше временно, Стела пусна нещата си до вратата. Остави полупразната чаша на кухненската маса, която ѝ служеше и за бюро, защото оттам се откриваше гледка към очарователната градина в задния двор. После пристъпи до прозореца и се загледа в заскрежения жив плет, който блестеше под избледняващата светлина на необичайно ясното зимно небе, и в извитите цветни лехи, които напролет със сигурност щяха да бъдат обсипани в цвят. За разлика от тясното ѝ жилище в Ню Йорк, това апартаментче ѝ даваше неописуемо усещане за спокойствие след дългите часове в шумния град. Тя се отпусна върху кадифения диван. С тих стон разкопча ботушите си и раздвижи измъчените си пръсти. Краката ѝ така и не успяха да свикнат с лондонския начин на живот, за разлика от останалата част от тялото ѝ. Не можеха да се приспособят към лудешкото темпо и всекидневното тичане насам-натам из града.
Да бъде сама след ежедневната суматоха ѝ се струваше неестествено спокойно и неизменно ѝ отнемаше време да свикне, в който и град да се намираше през последните осем години. В началото тишината я притесняваше, но постепенно се беше превърнала в съществена част от деня, давайки ѝ нужното пространство и време, за да подреди мислите си. Тази вечер обаче тя нямаше много време за почивка, защото майка ѝ, Ана Фишър, се обади от Лейпърс Форк, Тенеси, и я помоли да се прибере у дома. Сега Стела отново тичаше, този път по безкрайните лъскави подове на летището в Атланта, опитвайки се да се справи с абсурдно краткия интервал до следващия ѝ полет за Нашвил, последния етап от пътуването. След два часа на „Хийтроу“ и девет часа и половина във въздуха, тя беше прекалено уморена и гладна, за да обръща внимание на обстановката, а и прекалено притисната от времето, за да спре дори за миг. Трябваше първо да стигне до изхода за полета, а чак след това да прецени дали ще ѝ остане време да хапне нещо. Докато си пробиваше път през огромната празнична тълпа, стискайки бордната си карта, ръчният ѝ багаж висеше подобно на камък от рамото, което вече я болеше.
Стела напредваше бързо, ловко маневрирайки между групите от хора, докато хвърляше по едно око на телефона си. Отново имаше обхват и натрупаните по време на полета съобщения започнаха да изскачат на екрана едно след друго. Първото беше от майка ѝ, която питаше кога да я вземе; имаше и едно от сестра ѝ, Лили, което гласеше просто „Здравей“. Тя изпрати на майка си часа на кацане и добави, че вече е на път към свързващия полет и ще се видят след няколко часа. Следващите две съобщения бяха до сестра ѝ, но и двете не бяха доставени. Стела въздъхна. Летищният Wi-Fi... Тъкмо си помисли, че може би ще ѝ остане време да си вземе списание и мъфин от павилиона в терминала, и в следващия миг – бам! – се озова на пода, залята с горещо кафе.
– О, боже, толкова съжалявам! – каза една жена, докато вдигаше хартиената чаша, от която капеше кафе, и помагаше на Стела да се изправи. – Търсех си крема за ръце в чантата и изобщо не гледах къде вървя. Добре ли сте?
– Добре съм – отвърна Стела и погледна бордната си карта, за да се увери, че се чете. Издърпа мократа риза. Кафето беше проникнало до кожата и от нея се носеше аромат на карамел. – И аз се бях загледала в телефона и не гледах къде вървя. Аз също имам вина.
– Ще взема салфетки – каза жената, поклащайки неловко глава. Но после рязко спря и се наведе. – О, едва не изгубихте това. – Вдигна сребърно колие със син камък от земята и го подаде на Стела. – Би било наистина жалко. – Тя хвана ръката на Стела и сложи колието в нея.
– Това не е... – Опита се да ѝ каже, че колието не е нейно, но жената вече тичаше от магазин на магазин, търсейки салфетки. Стела се огледа отчаяно, за да види дали някой не търси изгубено колие, но хората преминаваха бързо покрай нея и никой не изглеждаше да търси нещо.
В следващия миг таблото с информация за полетите се обнови и тя осъзна, че ѝ оставаха едва петнайсет минути, за да се качи в самолета. Погледна през прозореца, видя дъждовните капки, които блестяха по крилата на самолетите, и разбра, че ако не стигне навреме до изхода, може да се наложи да нощува на летището. Стела нямаше време за губене, но не искаше да остави колието, защото се страхуваше, че чистачите ще го изхвърлят с боклука, затова го пъхна в джоба си и хукна. Най-сетне стигна до изхода, където се оказа последният пътник, който се качи на борда.
– Успяхте на косъм – каза жизнерадостната стюардеса и червените ѝ устни се извиха в усмивка. След това обяви последно повикване по уредбата и протегна ръка да вземе бордната карта на Стела.
Лепкава и задъхана, Стела подаде зацапания лист на жената, която го сканира и ѝ го върна. После тръгна забързано по ръкава към самолета и към мястото си. Напъха багажа си в най-близкото свободно отделение и се вмъкна на седалката между възрастна жена с натрапчив аромат на рози и пудра и тийнейджър с качулка над очите и слушалки в ушите. Самолетът започна да рулира по пистата, а екипажът се зае с инструкциите за безопасност. Стела се настани удобно, отпусна глава назад и затвори очи. Скоро двигателите заработиха с пълна мощност, налягането притисна гърба ѝ към седалката и я върна в реалността. Самолетът се издигна в небето и след плавен завой надясно Стела успя да зърне гледката през прозореца над рамото на тийнейджъра. Атланта се смали и се превърна в зелено петно под тях.
Пристигна в Нашвил прегладняла, отпаднала и леко погнусена от киселия карамелен мирис на ризата си, който се наложи да търпи през последните няколко часа. Тръгна след потока от пътници към основната зала и влезе в един от магазините за сувенири на летището. Купи си тениска с червен надпис „Градът на музиката“. Отиде в тоалетната и се преоблече, после спря за миг пред отражението си в огледалото. Гледката я върна в младостта ѝ, когато носеше само дънки и фланелки. Изпълнена с носталгия, тя издърпа долния край на тениската и я върза на възел, както правеше като момиче, за да не ѝ пречи, докато седеше пред грънчарското колело и създаваше поредния си шедьовър. Баща ѝ беше намерил старото колело на тавана на фермата, построена през 1820 година, когато се бяха нанесли, и двамата заедно го бяха ремонтирали. За Коледа същата година ѝ беше подарил малка пещ, която държаха в бараката в задния двор. Отдавна беше загубила бройката на всички купи и вази, които беше направила през годините.
Стела винаги бе обичала да открива как работят нещата. Любопитството ѝ започна с простата механика, но с времето се насочи към това как функционира човешкото тяло. А когато беше приета в Станфорд, тя се съсредоточи върху невронауката и прекара осем години в съвместната им програма за докторска и медицинска степен. Училището винаги ѝ беше вървяло леко. Беше се справила безпроблемно с уроците в гимназията и в последната година вземаше курсове на университетско ниво. С отличните си академични постижения и натрупани кредити още от гимназията Стела успя да завърши четиригодишното си обучение за бакалавър за три години, след което продължи в медицинско училище и премина през едногодишен стаж. С времето обаче започна да се пита дали строгата структура на програмата наистина ѝ харесва. В началото беше вълнуващо да види докъде може да стигне едно момиче от малко градче, но колкото по-далеч стигаше, толкова по-силно усещаше, че това не беше нейният път.
Докато обмисляше дали да запише още три години специализация, от един колега чу за работа като главен изследовател в списание „Брейн Бордърс“. Изкушението да пътува по света събуди отдавнашното ѝ желание да посети далечни места и уморена от толкова години учене, тя спонтанно кандидатства за работата. По-малко от шест месеца по-късно вече пътуваше до Брюксел за първата си задача. Това се оказа едно от най-добрите решения в живота ѝ.
Не беше носила тениска от години, но усещането ѝ се стори някак странно естествено. Като че ли се бе върнала към онази своя страна, на която отдавна не бе позволявала да се прояви. Оглеждайки се в огледалото, тя нямаше как да не забележи колко се бе състарило лицето ѝ. Помъдряло? Определено. Стела сгъна изцапаната риза. Наведе се да я пъхне в чантата и в този миг нещо я убоде в свивката на крака през джоба. Изправи се и извади колието. За пръв път имаше време да го огледа внимателно и ахна. Стела се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Вгледа се в нежния медальон със син камък, обграден от диаманти, който проблясваше в ръката ѝ. Хвана сребърната верижка и го вдигна, а камъкът се залюля напред-назад. Колието явно беше старинно. Обърна го и се опита да разчете миниатюрния надпис, гравиран на гърба на медальона, но не успя.
Реши, че е най-добре да се погрижи добре за колието, в случай че се окаже ценно. Провери закопчалката, за да види дали работи. Когато се увери, че всичко е наред, тя го сложи на врата си, за да не го изгуби. Успя да го закопчее с известни усилия и после се огледа в огледалото – лъскавият медальон висеше върху новата тениска. Прокара пръсти по камъните, чудейки се откъде се беше взело това бижу. После го пъхна отдолу. Реши да се обади на летището в Атланта, за да провери дали някой го беше обявил за изгубено. Очите ѝ пареха от часовата разлика и дългия полет, стомахът ѝ къркореше. Излезе от тоалетната, за да хапне нещо, преди да вземе багажа си и да се срещне с майка си."
Из книгата
