"Срещата беше определена за шест. Не знам какво точно очаквах, нещо, което притежава поне малко елегантност, нещо цивилизовано, но не. Натъпкаха ни в стая с флуоресцентно осветление зад сцената, където да изчакаме. Над петдесет изпълнени с обожание фенове в различни фази на пубертета: момичета с шини, момичета в инвалидни колички, разгонени момичета. Ококорени и замаяни от любов, на ръба да се самовзривят. Беше колкото красиво, толкова и отчайващо. Изпитах болка, когато осъзнах, че сега Изабел е част от това племе. Тази пъстра група се надяваше да получи щастие от пет момчета от Англия, които не познаваха, никога нямаше да опознаят и никога нямаше да им отвърнат със същото обожание.
Наоколо се мяркаха родители. Бяха подбрана извадка от средна Америка: дънки, тениски, практични обувки. Лицата бяха поруменели от бруталното излагане на слънцето на Вегас. Усетих се, че ще трябва да се примиря с компанията на тези хора. "Августовчетата", както медиите наричаха феновете. Или още по-зле - "Августовски мами". Момичетата се размърдаха нервно, когато се отвори странична врата и влезе огромен плешив мъж, щедро закичен с какви ли не ламинирани пропуски.
– Кой тук е готов за среща с бандата?
Писъци пронизаха въздуха и в този момент си спомних, че съм си забравила тапите за уши в стаята в хотела. Люли, бизнес партньорката ми и довереница за всичко, което си струва да бъде споделено, спомена за тях вчера в галерията, каза, че ще бъда напълно луда, ако отида на събитие пълно с Августовчета без тапите. Очевидно някога е ходила на концерт с племенничката си.
– Момчетата са очарователни, но, о, господи, от феновете можеш да оглушееш.
Цялото тяло на застаналата до мен Изабел трепереше.
– Вълнуваш ли се? - стиснах аз раменете ѝ.
– Студено ми е. - Тя сви рамене, за да се отдръпне от ръцете ми. Резервирана, както винаги.
– Момчетата идват след пет минути - продължи едрият. – Ще останат около двайсет. Сега искам всички да образувате редица оттук наляво. Всички ще имате възможност да кажете едно бързо здрасти и да се снимате с групата. Никакви селфита. Нашият фотограф ще направи снимките, а по-късно ще можете да ги даунлоуднете. Ще ви дадем линк. Разбрахте ли всички?
Всичко това ми се стори безкрайно безлично. Определено имаше по-добри начини Даниел да похарчи парите си. Докато ни побутваха да се подредим, си мислех, че съм облечена прекалено официално, със сандали на "Алея" и мястото ми изобщо не е тук. Че съм елегантна и изискана и за добро или зло изпъквам сред множеството. Това, както ми обясняваше неведнъж навремето бащата на мама, било мое рождено право.
– Ти си французойка до мозъка на костите. Il ne faut pas l’oublie.1 - Нямаше начин да го забравя.
Моята френска същност. Затова нямах никакво желание да попадна в една група с тези жени, същевременно долавях много осезаемо непринудеността им в търпението, което проявяваха. Нещата, които правехме за децата ни. Що за майка щях да бъда, ако завиждах на Изабел в този момент?
И тогава те влязоха. Появиха се и петимата. Сякаш земята под краката ни се раздвижи, малките ахнаха, а Роуз издаде тихо пролайване също като кученце, което някой бе настъпил по опашката. Джорджия я погледна, сякаш казваше: "Стегни се, сестра ми", и Роуз се опита да се овладее. Бяха млади - това бе първата ми мисъл. Имаха сочна, свежа кожа, сякаш бяха расли във ферма за биопродукти. Оказаха се по-високи, отколкото очаквах, по-слаби. Също като плувния отбор на "Браун". Само дето бяха по-красиви.
– Кажи кой е този? - попитах аз и Изабел изшътка.
Така.
Преместихме се там, където момчетата се бяха разположили, точно пред банер с логото на "Огъст Мун": едри жълти букви на сив фон. Те ми се струваха щастливи, дори възторжени, че са сред феновете си. Взаимна любовна връзка. Как само кокетничеха пред камерата, но пък успяваха да накарат недораслите да забравят притеснението, как флиртуваха с по-възрастните фенове - завоалирано, но по никакъв начин не преминаваха границата, - как само увличаха тийнейджърите и очароваха майките. Това бе изкуство. Справяха се блестящо."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.75 / 4 гласа 
