Никога повече

Никога повече Колийн Хувър Времетраене: 0:54 мин. Премълчани истини Колийн Хувър Времетраене: 0:57 мин. Жестока любов Колийн Хувър Времетраене: 0:54 мин. Разбити сърца Колийн Хувър Времетраене: 0:43 мин. Най-доброто в теб Колийн Хувър Времетраене: 0:54 мин. Лейла Колийн Хувър Времетраене: 0:48 мин. Споделени тайни Колийн Хувър Времетраене: 0:59 мин. Споделени тайни - Колийн Хувър Времетраене: 1:37 мин. Верити Колийн Хувър Времетраене: 1:00 мин. Любов в стихове Колийн Хувър Времетраене: 0:45 мин. Хипнотичните думи. Как да изкушавате и убеждавате Джо Витале Времетраене: 1:00 мин. Кралят Том Егеланд Времетраене: 0:58 мин. Рухнала жена Колийн Хувър Времетраене: 1:09 мин. Капаните на ума Александър Вейл Времетраене: 0:48 мин. Туй - Онуй: Как да сметна тази рецепта? Мая Бочева - Уики Времетраене: 0:56 мин. Грижовни животинки Христина Петрова Времетраене: 0:52 мин. Огън Анна Сковронска Времетраене: 1:05 мин. Книга на желанията. Book of Wishes Милена Манова, Марисиана Влашева-Михайлова Времетраене: 0:50 мин. Безусловно приемане Тара Брак Времетраене: 0:57 мин. Пътят на Кристалната река Александър Миланов Времетраене: 1:11 мин.

Бестселър на "Ню Йорк Таймс". Понякога именно човекът, който те обича, е онзи, който те наранява най-много.

Животът на Лили не е бил лесен, но това никога не я е спирало да се бори за онова, което иска. Тя е изминала дълъг път от малкия град в Мейн, където е израснала - завършила е колеж, преместила се е да живее в Бостън и е започнала собствен бизнес с магазин за цветя. И когато между нея и страхотния неврохирург Райл Кинкейд започват да прехвърчат искри, всичко в живота ѝ вече изглежда твърде хубаво, за да е истина.

Райл е самоуверен, упорит и може би малко арогантен. Но също така е и блестящ лекар и определено е увлечен по Лили. И докато тя е изцяло погълната от новата си връзка, мислите ѝ продължават да се връщат към нейната първа любов и детството ѝ, изпълнено с домашно насилие. Миналото на Лили я застига и тя ще трябва да реши накъде да поеме и дали да повтори грешките, допуснати от нейните родители и белязали съдбата им. И дали очевидният път, който е избрала, е наистина толкова лесен и ясен...

"Изпълнена с болезнени истини, тази книга ярко илюстрира опустошението от насилието и силата на оцелелите."
Къркъс Ривюс

Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на "Ню Йорк Таймс" и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика.

Три поредни години (2015, 2016 и 2017) книги на Колийн Хувър са избирани от читателите за роман на годината (категория "Романтика") в Goodreads Choice Awards.

"Докато седя тук, с по един крак от двете страни на парапета, и гледам улиците на Бостън от височината на дванайсетия етаж, не мога да спра да не мисля за самоубийство.
Не моето собствено. Харесвам живота си достатъчно, за да искам да го изживея докрай. По-съсредоточена съм върху другите хора и как стигат до решението да сложат край на собствения си живот. Някога съжаляват ли за него? В мига след като са се пуснали и са на секунда от сблъсъка - все трябва да има намек за разкаяние по време на това кратко свободно падане. Дали гледат към земята, докато тя приближава с бясна скорост, и си казват: Мамка му. Това беше лоша идея. Някак си ми се струва, че едва ли.

Много мисля за смъртта. Особено днес, като се има предвид, че току-що - по-точно преди дванайсет часа - бях изнесла най-епичното надгробно слово, което жителите на Плетора, щата Мейн, някога са чували. Добре де, може би не най-епичното. Спокойно може да бъде определено като най-катастрофалното. Предполагам, зависи от това кого ще попитате - майка ми или мен. Майка ми, която след днес сигурно няма да разговаря с мен цяла година. Не ме разбирайте погрешно, надгробното слово, което държах, не беше достатъчно проникновено, за да влезе в историята като това на Брук Шийлдс на погребението на Майкъл Джексън. Или произнесеното от сестрата на Стив Джобс. Или пък от брата на Пат Тилман. Но беше епично по свой собствен начин.

В началото бях нервна. Все пак това беше погребението на изключителния Андрю Блум. Тачен кмет на родния ми град Плетора, щата Мейн. Собственик на най-успешната агенция за недвижими имоти в рамките на града. Съпруг на изключително обичаната Джени Блум, най-почитания помощник-преподавател в цяла Плетора. И баща на Лили Блум - онова странно момиче с непокорна червена коса, което веднъж се влюби в бездомник и посрами цялото семейство. Всъщност става дума за мен. Аз съм Лили Блум и Андрю ми беше баща. В мига, щом приключих с надгробната си реч днес, хванах първия самолет обратно до Бостън и превзех първия покрив, който намерих. Ще повторя: не защото чувствам склонност към самоубийство. Нямам планове да полетя от този покрив. Просто наистина се нуждаех от чист въздух и тишина и прок­лета да съм, ако мога да си ги набавя в апартамента ми на третия етаж, без абсолютно никакъв достъп до покрива и със съквартирантка, която обича да се слуша как пее.

Не взех предвид колко студено може да е тук горе обаче. Не е непоносимо, но не е и приятно. Поне успявам да видя звездите. Мъртви бащи, дразнещи съквартирантки и спорни на вкус надгробни слова не ти действат толкова ужасно, когато нощното небе е достатъчно ясно, за да може, буквално, да възприемеш величието на Вселената. Обичам, когато небето ме кара да се чувствам незначителна. Харесвам тази вечер. Ами... Нека перифразирам думите си в минало време, та по-сполучливо да илюстрират чувствата ми. Харесвах тази вечер. Но за мое съжаление, току-що вратата се отвори с мощен замах и очаквам стълбището да изплюе тук горе човешко същество. Вратата се хлопва повторно и някой поема по покрива с енергична крачка. Дори не си правя труда да вдигна поглед. Който и да е, вероятно дори няма да ме забележи, възседнала парапета, вляво от вратата. Изскочил е навън така забързано, че няма как да е моя вината, задето е приел, че е сам.

Въздишам тихо, затварям очи и облягам глава на стената зад мен, проклинайки Вселената заради отнемането на този изпълнен с покой и вглъбяване момент. Най-малкото, което тя може да направи за мен днес, е да се погрижи дошлият да е жена, а не мъж. Ако ще имам компания, бих предпочела да е от женски пол. Жилава съм за размерите си и сигурно в повечето случаи бих могла да се справя добре, но в момента се чувствам прекалено удобно, за да се намирам на покрива посред нощ заедно с непознат мъж. Възможно е да се уплаша за безопасността си и да изпитам нужда да си тръгна, а наистина не искам да го правя. Както казах по-рано... чувствам се удобно. Най-накрая позволявам на очите си да се отправят към облегналия се на парапета силует. По една нещастна случайност определено е мъж. Дори облегнат на парапета, пак се вижда, че е висок. Широките рамене се явяват в силен контраст с уязвимата му поза и отпуснатата между дланите глава. Едва успявам да различа тежкото повдигане и спускане на гърба му, докато поема дълбоко въздух и после го изтласква навън. Изглежда, все едно е на ръба на срив. Обмислям дали да заговоря, за да му дам да разбере, че има компания, или да прочистя гърло, но в промеждутъка от обмислянето до извършването той се обръща и ритва един от градинските столове зад гърба си. Потрепвам заради стържещия шум, но понеже той няма представа, че си има публика, не се ограничава само до един ритник. Рита многократно стола. Вместо да поддаде под безкомпромисната сила на стъпалото му, всичко, което прави столът, е да се отдръпва все по-далече и по-далече от него. Този стол трябва да е изработен от много устойчива пластмаса.

Веднъж видях как баща ми даде на задна скорост срещу градинска маса, изработена от подобна здрава пластмаса, и тя на практика му се изсмя в лицето. На задната му броня остана хлътнатина, но по масата нямаше и драскотина. Мъжът явно схваща, че не може да се мери с толкова висококачествен материал, защото най-накрая престава да рита стола. Сега стои отгоре му с длани, стиснати в юмруци, встрани от тялото му. Честно казано, малко завиждам. Ето го този човек, излива агресията си върху градинска мебелировка като истински шампион. Явно е имал скапан ден също като мен, аз пазя агресията си затворена, докато не се прояви под формата на пасивна агресивност, а той всъщност си има отдушник. Някога моят отдушник беше градинарството. Всеки път щом се озовавах в състояние на стрес, излизах в задния двор и оскубвах абсолютно всяко стръкче плевел, което успеех да открия. Но откакто се преместих в Бостън преди две години, вече нямам задна градина. Или вътрешен двор. Нямам дори бурени. Може би е добра идея да инвестирам в градински стол от устойчив клас пластмаса. Взирам се за по-дълъг момент в мъжа и се чудя дали някога ще помръдне. Просто си стои там, загледан надолу към стола. Дланите му вече не са стегнати в юмруци. Отпуснати са върху бедрата му и едва сега забелязвам, че тениската му не му е много по мярка около бицепсите. Навсякъде другаде му приляга съвсем добре, но обиколката на ръцете му е огромна. Започва да рови из джобовете си, докато не открива онова, което търси, и убедена съм, в усилие да изхвърли още повече от агресията си, пали цигара с марихуана.

На двайсет и три съм и съм била в колеж, така че съм прибягвала до този релаксиращ наркотик един или два пъти. Няма да съдя този човек, задето чувства потребност да запали насаме. Но там е работата – не е сам. Просто още не го знае. Дърпа продължително от цигарата си и поема към парапета. Забелязва ме на издишване. Спира на място в секундата, когато погледите ни се срещат. Изражението му не издава шок, нито пък оживление, щом ме вижда. На около три метра е, но звездите хвърлят достатъчно светлина, за да мога да видя как очите му бавно обхождат тялото ми, без да издават и намек за онова, което си мисли. Този човек умее да държи ситуацията под контрол. Присвил е очи, а устата му е стегната в права линия, като че е мъжкият вариант на Мона Лиза.
– Как се казваш? – пита.
Усещам гласа му вътре в мен. Това не е добре. Гласовете би трябвало да спират до ушите, но понякога – всъщност много рядко – даден глас прониква отвъд ушите ми и отеква право надолу из цялото ми тяло. Неговият е един от тези гласове. Дълбок, уверен и мек като масло.
Когато не му отговарям, той вдига цигарата обратно до устата си и дръпва още веднъж.
– Лили – произнасям най-накрая.
Мразя гласа си. Прекалено е слаб дори да достигне ушите му, а какво остава да отекне в неговото тяло.
Повдига брадичка и отмята леко глава в моята посока.
– Би ли слязла от там, Лили?
Едва когато го казва, забелязвам позата му. Сега стои напълно изправен, дори скован. Почти сякаш е нервен, че може да падна. Няма да падна. Парапетът е широк най-малко трийсет сантиметра и до голяма степен аз се намирам откъм покрива. Спокойно бих могла да се хвана, преди да съм полетяла, а да не говорим, че вятърът е на моя страна.
Хвърлям поглед надолу към краката си и после обратно към него.
– Не, благодаря. Удобно ми е, където съм.
Завърта се леко, все едно не може да гледа директно към мен.
– Моля те, слез. – Сега вече е по-настоятелен, въпреки упот­ребата на думата моля. – Ето там има седем празни стола.
– По-скоро шест – поправям го, като му напомням, че току-що се беше опитал да унищожи един от тях.
Не открива хумора в отговора ми. Когато не се подчинявам на нарежданията му, той се приближава няколко крачки.
– Делят те само десетина сантиметра от фатално падане. Стигат ми такива неща за един ден. – Отново ми прави знак да сляза. – Изнервяш ме. Да не споменавам, че съсипваш ефекта от цигарата ми.
Извъртам очи в гримаса и спускам крака.
– Да не дава господ да се прахосва марихуана. – Скачам долу и бърша длани в джинсите си. – Така по-добре ли е? – осведомявам се и тръгвам към него.
Той изпуска рязко въздух, сякаш да ме види седнала на парапета го е накарало да затаи дъх. Отминавам го и се насочвам към частта от покрива с по-добра гледка, а докато го правя, не мога да не забележа колко безобразно сладък е.
Не. Сладък е обида.

Този мъж е красив. Добре поддържан, излъчва богатство, изглежда с няколко години по-възрастен от мен. В ъгълчетата на очите му се появяват леки бръчици, когато ме проследяват, а устните му изглеждат намръщени, дори когато не са. Когато достигам страничната страна на сградата, намираща се над улицата, навеждам се напред и устремявам поглед към колите долу, като се старая да не давам вид, че съм впечатлена от него. Само по прическата му личи, че е от мъжете, които лесно впечатляват хората, и аз отказвам да подхранвам егото му. Не че е направил нещо, което да ме накара дори да мисля, че има такова. Но е облечен в ежедневна риза „Бърбъри“, а аз не съм убедена, че някога изобщо съм била в обсега на човек, който да може да си я позволи за ежедневна употреба.
Чувам в гръб да ме приближават стъпки и после той се опира на перилата на парапета до мен. С крайчеца на окото си следя как дърпа от цигарата си. Когато приключва, я предлага на мен, но аз отказвам. Последното, от което се нуждая, е да не съм съвсем на себе си в компанията на този мъж. Гласът му сам по себе си представлява наркотик. Може да се каже, че имам желание да го чуя отново, така че отправям въпрос:
– И какво беше направил столът, за да те ядоса толкова много?
Той ме поглежда. Ама наистина ме поглежда. Очите му срещат моите и той просто се взира настойчиво, все едно всичките ми тайни са изписани на лицето ми. Никога не съм виждала толкова тъмни очи като неговите. Може и да съм, обаче тези изглеждат по-тъмни, когато вървят съвместно с подобно заплашително присъствие. Не отговаря на въпроса ми, но моето любопитство не се усмирява лесно. Щом ще ме принуждава да сляза от крайно удобния и създаващ усещане за покой парапет, тогава очаквам да ме забавлява с отговори на любопитните ми въпроси.
– Заради жена ли е? – настоявам да науча. – Разбила ти е сърцето ли?
Той се изсмива леко на думите ми.
– Де да бяха проблемите ми така обикновени като сърдечни терзания. – Обляга се на стената, така че да се озове с лице към мен. – На кой етаж живееш? – Близва пръсти и стиска връхчето на цигарата, а после я прибира в задния си джоб. – Преди не съм те виждал.
– Защото не живея тук. – Соча по посока на апартамента ми. – Виждаш ли сградата на застрахователната компания?
Примижава и се заглежда в посоката, в която соча.
– Да.
– Аз живея в съседната сграда. Прекалено е ниска да я видиш от тук. Само на три етажа е.
Отново насочва лице към мен с лакти, облегнати на парапета.
– Щом живееш там, защо си тук? Приятелят ти живее в сградата или какво?
Някак си коментарът му ме кара да се чувствам евтина. Прекалено е лесно – аматьорска клиширана реплика. По вида му съдя, че има повече умения от това. Кара ме да си мисля, че пази по-оригиналните реплики за жени, които намира за дос­тойни.
– Покривът ви е хубав – обяснявам.
Той повдига вежда в очакване на допълнителни обяснения.
– Имах нужда от чист въздух. Някъде, където да имам възможност да помисля. Отворих Гугъл Ърт и издирих най-близкия комплекс апартаменти с прилична покривна тераса.
Наблюдава ме с усмивка на лицето.
– Поне си пестелива – отбелязва. – Добре е да притежаваш това качество.
Поне?
Кимам, защото съм пестелива. И наистина е добро качество.
– Защо ти беше нужен чист въздух? – интересува се.
Защото днес погребах баща си и произнесох епично катас­трофално надгробно слово, а сега имам усещането, че не мога да дишам.
Обръщам лице към улицата и издишам бавно.
– Може ли просто да помълчим за известно време?
Придобива облекчен вид, задето съм помолила за тишина. Навежда се над парапета и оставя ръцете му да увиснат, докато се взира в улицата долу. Остава така за кратко и през цялото това време аз съм втренчена в него. Сигурно го знае, но не дава вид да го е грижа.
– Миналия месец от този покрив падна един човек – промълвява.
Бих се подразнила от липсата му на уважение към молбата ми за тишина, но до известна степен съм заинтригувана.
– Нещастен случай ли беше?
Повдига рамене.
– Никой не знае. Случило се късно вечерта. Жена му обясни, че готвела вечеря и той казал, че ще се качи тук да снима залеза. Беше фотограф. Мислят, че се е навел над парапета да улови кадър със силуета на града на фона на небето и се е подхлъзнал.
Надничам над парапета и се питам как е възможно някой да се постави в ситуация, в която може да падне погрешка. Но после си припомням, че само преди минути аз самата бях прехвърлила крак от другата страна на парапета.
– Когато сестра ми каза какво се е случило, единственото, за което успявах да мисля, е дали е заснел кадъра. Надявах се, че фотоапаратът не е паднал с него, защото това би било истинска загуба, нали? Да умреш заради любовта си към фотографията, но дори да не успееш да щракнеш финалния кадър, който ти е струвал живота.
Разсъжденията му ме разсмиват. Макар да не съм убедена дали е редно да се смея на такова нещо.
– Винаги ли казваш точно онова, което се върти в главата ти?
Повдига рамене.
– Пред повечето хора, не.
Това ме кара да се усмихна. Харесва ми, че дори не ме поз­нава, но по някаква, каквато и да е, причина аз не съм причислявана към повечето хора.
Обляга гръб на парапета и скръства ръце пред гърдите си.
– Тук ли си родена?
Клатя глава.
– Не. Преместих се от Мейн, след като завърших колеж.
Бърчи нос и може да се каже, че това е секси. Странно ми е да гледам как този мъж – облечен в ризата си „Бърбъри“ и с подстрижка за двеста долара – прави детински физиономии.
– Значи, си в чистилището на Бостън, а? Сигурно е кофти.
– Какво имаш предвид? – питам го.
Ъгълчето на устата му се изкривява.
– Туристите се отнасят към теб като към местна, местните се отнасят към теб като към турист.
Смея се.
– Еха. Това е суперточно описание.
– Аз съм тук от два месеца. Още дори не съм влязъл в чистилището, така че ти си по-добре от мен.
– Какво те доведе в Бостън?
– Стажът ми. И сестра ми живее тук. – Потропва с крак и казва: – Всъщност точно под нас. Омъжена е за компютърен гений, родом от Бостън, и купиха целия последен етаж.
Поглеждам надолу.
– Целия последен етаж?
Той кима.
– Шибаният щастливец работи у дома. Дори не му се налага да преоблича пижамата си, а печели седемцифрена сума годишно.
Наистина шибан щастливец.
– Какъв стаж? Лекар ли си?
Кима.
– Неврохирург. Остава ми по-малко от година от стажа ми и после вече всичко е официално.
Със стил, с добра езикова култура и умен. И пуши трева. Ако беше въпрос от тест, щях да попитам на кое от изброените не му е мястото тук.
– Редно ли е лекарите да пушат трева?
Подсмихва се.
– Вероятно не. Но ако не се глезим от време на време, много повече от нас биха скачали от покриви, мога да ти го гарантирам. – Отново се обръща напред с брадичка, опряна върху ръцете. Сега очите му са затворени, все едно се наслаждава на вятъра, галещ лицето му. Така не изглежда застрашителен.
– Искаш ли да знаеш нещо, което е известно само на местните?
– Разбира се – отговаря и връща вниманието си обратно към мен.
Соча на изток.
– Виждаш ли онази сграда? Със зеления покрив?
Кимва.
– Зад нея на Мелчър Стрийт има друга сграда. Върху нея има къща. Законно построена къща върху покрива. Не можеш да я видиш от улицата и постройката е толкова висока, че повечето хора дори не знаят за това."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg