Високата душаНе е моя работа да спасявам света.
Това, което мога да сторя,
е да разказвам.
Мога да си измисля един
по-реален от другите славей
и да опиша
дъжда, притаен в перушината му.
Мога да чуя мелодията
на вятъра
в стъпките на самотния жерав,
закрачил през зимните ниви,
вцепенен от снега.
Немилостива, разтърсваща
с продължението си гледка -
и той, и аз вече знаем,
че никога няма да танцува отново -
какво като плодоносна
и жертвоготовна е
до свършека на очите му есента!
Така че - не е моя работа да спасявам света.
Това, което мога да сторя, е
да не спирам да те обичам.
Да не спирам да говоря за любовта
в най-протегнатата си дължина.
На хълм, на смрачаване, напосоки,
в посоката на всички сърца.
В сърцето на моя брат
и на сестра ми.
В сърцето на целия свят
мога да се прицелвам
с букет от божури през май,
да вярвам
в разцъфтели врати без ключалки,
в непреклонната хубост
на откършената от лятото младост
на позлатените небеса.
Много е.
И е малко.
Каквито са всичките малки
наши надскачания,
всяка по-рязка промяна на времето, всяко
иззвънтяване на прозрачен комар
или сблъсък на чаши.
Наистина мога да не преставам
да говоря за любовта.
В такта на нескончаемото накланяне
на телата ни към земята, бих могла
да разказвам...
На теб. На всичките мои сестри.
И на братята ми.
Ненужно и нагласено е друго спасяване,
камо ли на света.
Това, което мога да сторя, е
да помилвам.
Да укрепя коленете на красотата ви,
гръбначния стълб на усмивките,
гравитацията в ставите...
Казват, душата тежала двайсет и един
грама...
За всичкото нейно останало се мълчи.
Обаче аз знам.
Когато говорим за любовта се добавя
поне сантиметър към
височината ѝ.
Елена Янева 
